2

Ангел Грънчаров

ЗА ДУХОВНИТЕ НЕЩА С БЪЛГАРСКА СПЕЦИФИКА

(Откъслеци от дневника на един философ-бунтар)

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изрично-

то съгласие на автора.

ISBN © Ангел Грънчаров

© Издателство ПРОПЕЛЕР 2015 г.

3

СЪДЪРЖАНИЕ: Идеалните типови продукти на образователната ни система…………………….5 Някои падат буквално, други падат инак – морално, личностно, духовно…….13 Предпразнично четиво за г-н министъра на образованието……………………..17 Апел пред празника на българската просвета, култура и духовност…………...21 Огньовете, на които се пържи българският даскал-страдалец………………….23 Инициативна група от граждани и образователни дейци……………..………….32 Феминизацията на учителската професия крие големи рискове………………..34 Отживялата времето си образователна система е вредна….…………………...42 Тече социалистическо съревнование по лицемерие, по имитация на човеч-ност, по ненавист спрямо личността………………………………..………………..44 Нека надмогваме склонността си да правим глупости………………………..…..50 Лъскавата, бляскавата фасада крие нещо гнило……………….…..…….……….52 Ще продължа да давам пример за това какво е да си личност…..……………..60 Много древен български обичай……………………...…….…………………………65 Докъде ни доведе социализмът със своите "непрекъснати грижи за човека"...66 Умилителното "Учи, мама, за да не работиш!" вече не действа........................70 Няма да се отказваме от борбата с комуноидността, с поривите към безлич-ност……………………………………………………………………………………..…..75 Съсипваме истинските неща и на тяхно място поставяме излъскани скъпост-руващи ментета…………………………..………………………………………………77 Масовият продукт на системата илюстрира нейната цялостна деградация.....80 Празнично "открито писмо" до г-н министъра………………………………………88 Честит празник, почитатели на автентичното образование, култура и духов-ност!.........................................................................................................................92 Докато не проведем решителна революционна промяна в образованието, от бедността и от униженията си няма да се отървем!............................................93 Мое писмо до директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа С.А……….…………………98 Огромната част от учениците имат фобия не само от математиката, но и от училището, от учителите, от ученето..................................................................100 Нови провокацийки……………………………………………………………………..102 Социално-психологическите типове в българското училище, но под формата на есемес………………………………………………………………………………...110 Министерският оракул пак проговори най-скъпернически................................116 Полумистични вълнения пред Черешова задушница…………………..………..117 Кога ще спре това безумие, кога ще се роди българският Мойсей?................123 Апел към книголюбивите………………………………………………...……………125 Какво празнувате на 2-ри юни? Собственото си малодушие ли?....................126 Идиоти недни!.......................................................................................................127 Нашето бъдеще е в нашите ръце – поне това кога ще разберете?!................128 Затворена група на мои съвсем побеснели "доброжелатели"…………………133

4

Ние убихме Ботев!................................................................................................136 Свещеното първоначало, "светая светих" на българския живот………………137 Страхът от истинската промяна……………………………………………….…….140 Възмутеният сплотен колектив срещу "злия народен враг"…………………….141 Без паника, другарки и другари, кураж: по-лошо няма как да стане!...............142 Ако те мразят значи си най-добрият…………………………………………..……153 Ненамесата означава съучастие и поемане на отговорност…………………...154 Писмо до адвоката по повод съдебното дяло за клевета………………………159 Бъдеща библиографска рядкост………………………………………………….…161 Гордите, високомерни и кухи хора………………………………………………..…163 Ето до какво се свежда смисълът да си учител…………………………………..168

5

Идеалните типови продукти на образователната ни система

сряда, 13 май 2015 г.

„Я ме вижте мен! На петдесет и осем години съм и нямам нито един кариес! Я да ви видя вас! Покажете си зъбите! Ааа…“ – Г. Русев като директора Цон-

чев във филма „Вчера“

На 11 май беше църковният празник на Св. Св. Кирил и Методий, но имам чувството, че даже и самата църква не се сети за това, поне не чух по медиите за никаква проява в тази посока. Иде обаче 24 май, ние всички тогава ще се сетим, че и у нас "има такова животно" като просвета, култура и духов-ност; само в един ден от годината у нас се мисли за такива "напълно безпо-лезни неща", а в останалите дни ние всички усърдно се занимаваме предимно с какви ли не глупости, идиотщини, баналности, безсмислия, от които обаче си мислим, че печелим кой знае какъв келепир. Е, аз съм особняк и всичко правя наопаки на "единствено правилно мислещото мнозинство", аз съм и смахнат, и напълно ненормален: цяла година, всеки ден, не само мисля, но и пиша пре-димно за духовност, за образование, за всички ония съвсем безполезни неща, не само пиша, но и много неща правя за да стигат културата, духовността, просветата, знанието, мъдростта, разума и пр. до съзнанието на колкото се може повече хора, примерно издавам две списания, именно философското

6

списание ИДЕИ (вече седем години без прекъсване, три пъти в годината изда-вам нова книжка), а ето тия дни ще излезе четвъртата поред книжка на съвсем новото списание HUMANUS, едно списание за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек.

А иначе цели 32 години от живота си отдадох на образованието, ра-ботих според силите си на неговата нива – преди наскоро една администра-торка, изпълнявайки политическа поръчка и за отмъщение да ме уволни по най-грозен и безчовечен начин, обявявайки ме за "народен враг", за "злодей", за "смахнат", за "пълен некадърник", за "негоден за образователната система" и за какъв ли не още. Държа да отбележа в тази връзка един поразително изразителен и показателен феномен, който тъй щедро ми предостави животът, този стар и най-мъдър присмехулник – такъв абсурд не може да съчини и най-развинтеното и гениално въображение. Ето го вкратце: разбира се, заведох съдебни дела та да си защитя някак достойнството, човешките и професио-налните, в това число и преподавателските права, отнети ми в резултат на приложения спрямо мен административен произвол; тия съдебни процеси текат вече месеци, при никакво, повтарям, абсолютно никакво внимание от страна на медиите, които в това време цялото си внимание насочиха към световно известния съдебен процес, течащ пак тук, в Пловдив, в тази същата съдебна палата – и това е процесът, в който една местна поетеса, жестоко обидена от някакъв поет, усъмнил се публично в девствеността й, т.е. заявил, че не е мома (!), та тази поетеса значи съди тъй нелюбезния поет при огромен и неотслабващ медиен интерес, тия дни чета, че съдът дори бил разпоредил най-вълнуваща експертиза, в резултат на която щял да получи несъмнени доказателства относно реалното състояние на химена на въпросната поетеса (която съвсем не е в първа младост, чини ми се!)! Такива неща се случват наоколо, е, те говорят и показват предостатъчно красноречиво социокултурна-та, нравствената и психологическата ситуация в така свидното ни отечество, което, казахме, през този месец само за един-единствен ден на заетия, повта-рям, с какво ли не народ ще се даде възможността да се сети за това, че и в нашата мила родина има някакви... таксидиоти, наречени "учители", занима-ващи се с образование, че има в тази същата страна също така и някаква нàука (ако употребим паметния термин на непрежалимия Тодор Живков), е, вярно, тя, нашенската нàука е пълна имитация (фалшификация, менте, нещо като чалгата в музиката) на науката, на същинската наука, но и ний си имаме нàука, че има у нас и нещо като култура (колтура), духовност и прочие. Един ден, само на 24 май, ще се сипят върху ни отвсякъде елейни лицемерни сло-веса за образованието, учителите, културните дейци и пр., пък после пак за цяла една година ще забравим за тия "ентелегентни" натрапници, които са все от нещо недоволни, все дърдорят за това, че заплатите им, видите ли, били малки (те пък нещо нима работят, това тяхното да не е пък работа – клатят си

7

краката само?!), то пък на нас защо ли ни е и нàука, и изкуство, и философия, какви са тия безполезни, непотребни неща, докога, таваришчи, ще разхища-ваме бюджета за тях; на народа и на народната душа са нужни други, съвсем зрими и полезни неща, примерно нужна му е най-вече достъпна евтина ракия, всякакво ядене, евтинки пържоли и кебапчета са нужни на душата на народа, и винце, и пресен бахур е нужен на народа, и апетитна сланинка му е нужна, и прочие, и так далее.

Малее, май наистина съм взел да превъртам щом пиша такива неща, а, какво ще кажете?! Както и да е, май попресолих манджата, но то може да не е случайно, може пък ясната ми цел да е точно тази. Да дразня, да провоки-рам, да сипвам повечко сол в раната може пък да ми е целта, знае ли се!? Но да не се отклонявам повече, да карам също така и по-накратко, че както съм я подкарал доникъде няма да стигна.

Та значи мисълта ми беше, че у нас на народа се разпорежда да се сети че има просвета и духовност само на деня 24 май, ала за сметка на това има идиоти като мен, които за тези неща мислят всеки ден и не само мислят, а и се мъчат нещо да правят в тази посока. И затова съвсем справедливо такива идиоти като мен са подложени на остракизъм, обявени са, казахме, за "най-злобни народни врагове", за "врагове на народното добруване", на сънотвор-ната идилия, в която пребивава българската част от человечеството и т.н.; е, такива като мен заслужават да бъдат смятани и за дисиденти на нашта тъй успешна, намираща се в тъй бляскаво състояние образователна система, която не търпи такива злосторници като нас, и прочие, и т.н., и так далее. И ето, тия дни до 24 май решавам да отбележа по подобаващ начин празника на дейците на образованието, културата и духовността, още повече ще пиша в тия дни по проблемите и на образованието, културата, духовността, училище-то и т.н., не само ще пиша, ами и ще говоря, примерно в моето телевизионно предаване "На Агората с философа Ангел Грънчаров", пък и не само ще говоря, но и някакви други неща ще предприема, примерно възнамерявам в близките дни да направя необходимите постъпки спешно да бъда приет от самия министър на образованието и науката, понеже отдавна съм дал заявка-та си за среща с него, ала бюрократите респективно направиха нужното тя най-вероятно изобщо да не стигне до него; е, ще ми се наложи да приложа други средства за да се добера до среща с г-н министъра. Какво ще направя, живот и здраве да е само, Бог да ми дава сили, то ще се разбере. А тия дни, тук, в блога, за да отбележа по подобаващ начин годишнината от моето увол-нение, ще напиша една поредица от есета, посветени на описанието на акту-алното състояние на българското училище, образование, духовност и култура, ще пиша всеки ден по тия въпроси, а всичко написано възнамерявам да го издам в една извънредна книжка на списание HUMANUS, която ще е посвете-на тъкмо на подобаващото отбелязване на 24 май, което ще устроя тук, на страниците на блога. И вие, ако искате, пишете по тия проблеми, и вашите

8

мнения, обещавам, ще влязат във въпросната книжка на списанието, стига, разбира се, да не са хептен просташки. То остана и дотам да стигнем, денят на културата да го отбелязваме с простащини - или този ден у нас отдавна вече е дошъл, а, какво ще кажете, дали не обърках изречението си, дали съв-сем неправилно не го започнах?

Вчера, като се разхождах продължително из града – имам късмета да живея, да работя и да се разхождам всеки ден в Пловдив, в хилядолетния, най-древния жив град на цяла Европа (и шести по древност град в целия свят!) – та значи като се разхождах по улиците на Пловдив вчера си мислех за какво ли не, но в един момент ме овладя ето тази мисъл: отново да пиша за ситуа-цията в образованието, но този път по друг начин, ето какъв.

То може да се пише по какви ли не начини, аз примерно съм прила-гал какви ли не начини, това можете да го установите ако разгърнете моите издадени до този момент книги в тази област; а те станаха доста, май вече 10-тина книги написах в последните 5-6 години, откакто се захванах с развиване-то на своите не просто реформаторски, ами направо по същество революци-онни идеи за образованието, за една нова, съвършено модерна и бих казал дори авангардна философия и стратегия на образованието в България. (Като натрупвам някъде и то съвсем разхитително разни прилагателни, то това, знайте, изобщо не е случайно, а трябва да се тълкува защо го правя; пример-но може да е за да ядосам, да бръкна в дълбините на сърцето на моите опо-ненти, примерно, казвам, не задължително може да е това; или пък, да речем, го правя за да въздействам по-стряскащо върху съзнанието на читателя, що-то, знаете, у нас е обичайно предимно дремлювци да четат и ако човек не ги стряска някак, то е напълно възможно читателите да заспят, това хора като мен, дето трактуват обикновено по-сложни, "отвлечени" философски и човеш-ки теми превъзходно го знаят: понякога даже се налага човек да удари с юмрук по масата та да събуди тъй умилително дремещата публика, която, знайно е, толкова много, така всеотдайно я мързи да мисли!) Та значи има всякакви начини да се пише по тия проблеми, ето, сега аз ще опитам да приложа един, който до този момент съм го прилагал предимно частично; ще напиша нещо като идеална, сиреч същностна душевно-нравствена типология, т.е. в най-чист, абстрактен, но и същевременно в пределно жизнено достоверен вид ще се опитам да очертая образа, примерно, на "образцовия труженик на образо-вателната система", именно на типовия, стандартния, на "единствено-пра-вилно-мислещия и действащия" учител; е, ако има повече такива типове "идеални учители", ще ги опиша един по един. След това, прилагайки същата методология, ще направя нещо като типология на оня типов ученически продукт, продукта на преформирания човешки мат`рьял, състоящ се от наши-те деца и младежи, който неумолимо ражда, по-скоро произвежда (терминът "ражда" се отнася за възникването на живи неща, докато системата произвеж-да предимно мъртви, нежизнеспособни неща или продукти) безпощадната,

9

изцяло безчовечна образователна система, която имаме у нас в по същество неизменен вид, каквато тя е унаследена от непрежалимия социализмо-комуни-зъм.

И още една култова реплика от този филм: „Защото на вашите го-дини, ето в тази пазва имах само една шепа джанки за цял ден тичане подир овцете!“ – Г.Русев като директора Цончев във филма „Вчера“; виж знаменити-те култови фрази на този негов герой ето тук.

Като опиша идеалните типове ученици, ще мина към описанието в идеален вид на типовия продукт, произведен от системата, който може да се определи като "училищен мениджър" или "меринджей" (дума, която сякаш по-подхожда, дума, която, както знаем, я роди една духовита циганка, нали си я спомняте?), да, ще опиша идеалните типове директори на училища, моля, не ми се смейте, този типов продукт на системата крие такива загадки, пред които ще повехне и изсъхне перото и на Достоевски, и на Кафка, и на Оруел, и на Джойс, и на Йонексо, и на Бекет, и на когото си искате още, даже маестрото Фелини (дето, знаете, бил създал "порнографския филм АМАРКОРД" по думи-те на една даскалица и на една директорка на българско училище!) та значи даже маестрото Фелини, ако може да възкръсне някак, би се затруднил за да представи плътно този тип на българския средностатистически училищен

10

директор (нали си спомняте образите на киноартиста Георги Русев, Бог да го прости, е, днешните български училищни директори са подобни, но още по-големи, заради извратеността си, дяволски изчадия, които абсурдната образо-вателна система е изобретила и произвела в едно най-щедро изобилие!). Тук, между впрочем, ще опиша и ще представя и една друга производна на съвре-менните управляващи среди в системата на родното ни образование, имам много наблюдения, ще опиша с плътни и ярки краски типовете на разните там инспекторски и министерски чиновници, които също са страхотни чешити, ще останете поразени като прочетете написаното, стига да имам сили да изпълня замисленото!

Та като обходя, опиша и представя колкото се може по-плътно тия три групи идеални типови продукти – на учителите-даскали, по-скоро предим-но даскалици, на учениците, горките, на въпросните училищни директори-меринджеи и, съвсем накрая, на образователните чиновници-администра-тори от инспекторатите и от министерството – след това, ако имам сили, време и здраве ще мина на други сфери на българската духовност, които чакат своя... Фелини или своя Достоевски – ех, за жалост нямам техния та-лант, ех, да имах техния талант, какви велики художествени създания или образи щяхме да родим, с които щяхме да смаем, да вземе ума на света! Примерно ще се опитам да обходя и да изобразя сферата на българската актуална общност от духовни, с извинение, водачи на българския народ, като разните църковни дейци (владици, мутрополити, както ги нарича народът, всякакви бизнес-попове, дето си скубят брадите за собствеността на свещо-ливници, на тамяновите фабрики, за цехове за бутилиране на светена благо-датна вода – !!! – и прочие), а пък по-нататък да се разходя из другите сфери на българската култура аз едва ли ще имам време и сили, там нека да пишат, ако искат, други хора, подарявам им методологията (то има и такива, които вече много са направили в тази посока, примерно Теди Москов и други такива, доколкото изобщо ги имаме).

Ох, та тази, изморих се вече, ми е гениалната идея, а, какво ще каже-те, бива си ми я гениалната идея, нали така? Само сили да имам за да я из-пълня, че то нещо със силите работите ми отиват май на изчерпване. Вчера, примерно, тръгнах на обявената среща в инспектората, бях писал в този блог, че там ще бъда точно в 14 часа и както обикновено тръгнах значително по-рано, та да не закъснея. Но преди да изляза се бях наял хубаво с хлебец и маслинки, които излязоха много солени, не зная защо този път бяха толкова солени пустите маслинки, които иначе са моето основно блюдо в тия тежки безпарични времена, в които ми се налага някак да преживявам, бидейки безработен, на когото вече е свършило и мизерното държавно обезщетение за безработица. Та не знам какво ми стана, но от солените маслини ли, или за-щото ми се усладиха и си хапнах повечко, но като излязох и тръгнах към спир-ката на автобуса (аз, знаете, обичам да се разхождам) рекох да не ползвам

11

него, ами да ида до центъра пешком, имах повече от два часа, хем щях да се разходя, хем да спестя цял един лев; е, повървях, времето беше хубаво, при-ятно, аз май и ускорих хода по едно време. Като наближих обаче централните гробища в Пловдив (на Цариградско шосе), по едно време адски ме сви сърце-то, прободе ме яката, то обикновено не е в ритъм, този път обаче за миг почна да бие така, че все едно имах чувството, че ми скочи някъде в гърлото; почнах да се давя, да губя дъх, страдам и от астма, и от болно сърце. Приседнах на една пейка, поседях и почнах с интерес да наблюдавам състоянието си, с интерес очаквах да разбера дали и този път, дето се казва, ще "прескоча тра-па" – или пък ми е дошъл най-сетне момента да мра (хубаво е, че бях току-до оградата на гробищата, като ме хванат за единия крак можеха директно да ме завлекат в тях и да ме хвърлят в някой гроб; макар че тука гробовете са скъпи, къде ти за мен ще се намери гроб тука, за такива като мен има специални гробища за бедняци!).

Поседях доста време, състоянието ми беше прекалено и необичайно лошо, задушаването не преставаше, много мислих дали да викам "спешна помощ" или да взема автобуса сам да ида дотам (което лекарите са ми го забранили строго, макар аз често да съм го правил!). Седях, чудих се какво да правя на пейката и почнах да си броя в едно време последните минути, но при това се любувах на ясното небе, на белите облачета, на песните на птиците, гледах буболечките, дето се катереха по стъблата на неокосената буйна трева около пейката, разглеждах трудолюбивата дейност на едни мравки, дето без ми ми обръщат капчица внимание (зер, до тях стенеше в предсмъртни мъки един агонизиращ философ, но това тях изобщо никак не ги впечатли!) си про-дължаваха да си се трудят – и щяха да си продължат да се трудят дори и мен след минута вече да ме нямаше. Пак се чудех на това как е възможно ето този там камък, ето този дувар, иззидан от камъни, ето тия плочки на тротоара да продължат да си съществуват, сякаш нищо не е станало с моята смърт, сякаш нищо не се е променило, и ще си стоят още ако трябва цели векове след като мен вече ме няма и пр.; ей-такива глупави мисли ми се въртяха в главата като стоях и чаках с интерес края си. Е, сами забелязвате, не умрях, казано е "Чер гологан не се губи", оцелях, довлякох се в един момент, като ми раздобря сякаш малко, до срещуположната спирка и взех обратния автобус до вкъщи, където лежах с часове докато сърцето ми сякаш се поуспокои, а пък и дишане-то ми се нормализира (в къщи за дишането си имам лекарства, които прило-жих и се пооправих скоро). Такива работи. Не умрях вчера, ала срещата при шефката на РИО пропадна заради този здравословен инцидент. Извинявам се на човека, дето ме е чакал, щото аз поканих свидетели, един човек ми писа, че е отишъл, пък мен ме нямало; е, нямаше ме, не можах да дойда, да прощава за тенекията, дето без да искам му вързах.

Ще ходя при шефката на РИО другата седмица, когато е приемният й час, живот и здраве да е само! Тъкмо да имат една седмица да мислят по

12

казуса, който им зададох тия дни. Нека да мислят. Няма лошо да се мисли. Лошото е когато човек си въобразява че всичко си знае без да мисли. Тоест, се държи като типичен неспособен да се развива никак български даскал. Аз скоро ще пристъпя към изпълнението на поредния си план за писане, а сега ви желая хубав ден! Не бъдете като лоши даскали, дето си мислят, че всички си знаят и по тази причина изобщо не обичат да мислят, мислете, та да знаете истината за всичко, това ви пожелавам! Хайде, чао и бъдете здрави! До скоро!

13

Някои падат буквално, други падат инак – морално, личностно, духовно

четвъртък, 14 май 2015 г.

Дадох вчера обещание в дните до 24 май всеки ден да пиша за "ду-ховната сфера" на живота ни, за ситуацията у нас в тази област, особено в сферата на образованието (виж: Ще опиша идеалните типови продукти на образователната ни система – на учителите-възпитатели, на учениците, горките и, накрая, на тъй обаятелните български училищни директори-меринджеи). То всъщност и нямаше нужда от такова обещание де, щото аз и без него комай всеки ден си пиша най-вече за тия неща. И не само пиша, но и говоря (във воденото от мен телевизионно предаване, в разни образователни и други клипчета). Впрочем, ето, тази предпразнична поредица сякаш от само себе си започна "сама да се пише", тази сутрин набързо се яви ето то-ва: Прочувствен диалог с една защитничка на министерско-директорската бюрокрация, довела българско образование до пълен банкрут и тотална катастрофа, което е таман за тази същата проблемна област; ще възникне чудесна поредица – предчувствам го! – от диалози, очерци и есета, която нищо не пречи да оформя или като специален брой на сп. HUMANUS, или пък като самостоятелна книжка или брошура, та ще бъде много полезна предвид актуалността, навременността на нищените в нея проблеми.

Които, знаете, аз не си ги вадя "от главата", не ги съчинявам или из-мислям, а самият живот, дето се казва, щедро и разхитително даже ми ги поднася един вид на тепсия. Ето, тази сутрин пак ми се ще да напиша нещич-ко, макар че окъснях, занимавах се с други неща, имам още около 40 минути

14

за писане – след което трябва да ставам за да тръгвам за студиото на Плов-дивска обществена телевизия, където в 11 часа започва воденото от мен предаване "На Агората...". Поради малкото време явно няма да мога да напи-ша кой знае какво, ето, ще ми се наложи да разкажа една много кратка, ала за сметка на това изразителна история. В нея даже има и нещо, така да се рече, "мистично". Или ако не мистично, поне доста странно, на мен примерно ума не ми го побира как беше възможно да се случи. А се случи вчера. Съвсем нена-дейно.

Аз вчера подхвърлих някъде в текста си, че много обичам да се раз-хождам, че това ми е любимото занимание. Щом публикувах текста, в който се съдържаше това подхвърляне, аз, вече порядъчно изморен от писане и от други занимания пред компютъра (беше станало някъде към 11.30 часа, а аз сядам сутрин на компютъра от години винаги в 5, това утринно време ми е времето за най-пълноценна работа), та значи към 11.30 тръгнах да се разхож-дам; пак реших да ида пеш до центъра на Пловдив, там имах работа, това е около час спокойно ходене, както аз обичам да ходя – и както ми препоръчват лекарите (заради проблемите ми със сърцето). Спокойното ходене на чист въздух е нещо като балзам на сърцето, знайте го това от мен, много е хубаво и полезно. Е, аз тръгнах по обичайния си маршрут. Слънце, чист въздух, приро-да в парка, чудесно е, нямам думи!

Някъде към половин час след като беше започнала разходката ми на едно място, съвсем внезапно, се... спънах в една издатина на иначе равната пътна настилка и (понеже много често слагам ръцете си на кръста, в популяр-ната стойка "а ла Наполеон", така, кой знае защо, ми е най-удобно да си държа ръцете!) и поради това, че ръцете ми бяха отзад на кръста, почти не можах да реагирам при падането, е, рефлекторно донякъде се подпрях с ръцете, но не както трябваше да бъде ако ръцете ми бяха съвсем свободни; усетих в този момент, че падам първо на коленете, но понеже почти не можах да се задържа с ръцете, усетих в един момент че се ударих в корема, а най-накрая (и това беше всъщност най-лошото!) в последния етап на падането жестоко се ударих в брадата, да, директно в настилката на тротоара! Всичко стана за секунда-две-три най-много. Усетих болка, ченето ми (пак добре че е било затворено и стиснато та не прехапах езика си!) изтрещя, помислих, че съм счупил зъби, оказа се, че даже не съм си повредил и протезата, но наистина падането беше много лошо и неприятно. Ще каже някой – голяма работа, ударил си се, защо сега ни занимаваш с глупости?! Да, обаче преди две години паднах в банята, подхлъзнах се, ударих си главата много лошо в стената, в резултат на което се получи мозъчно сътресение, обилен вътрешен кръвоизлив (заради антикоа-гулантни, пречещи на съсирването на кръвта хапчета, които пия за сърцето), накрая се стигна до тежка операция по изваждането на хематом от черепа, от която, слава Богу, някак оцелях (заради проблемите ми със сърцето за мен за крайно рисковани каквито и да било операции с прилагане на упойки). Е, пазих

15

се след операцията две години, опазих се да не падна, но ето, вчера, паднах, и то пак си ударих главата, ударът беше силен, но в брадата, ще приложа снимка, да видите къде се ударих. Дали този удар е предизвикал някакво сътресение на мозъка и нов кръвоизлив не зная, това ще се разбере скоро. Днес-утре ще ида да ме види лекаря.

Е, станах някак след падането, оказа се, по някакво чудо, че нямам никакво счупване, нито на ръка, нито на друго място, имам само страшно болезнени натъртвания на китката, на коленете, и ето, даже на брадата! Важ-ното е обаче да няма вътрешни поражения на главата ми – щото тя, всъщност, ми е, така да се каже, най-важният "инструмент". :-) Абе на кой ли толкова пречи моята глава, че ме е проклел все да падам на главата си?! Дали някой някаква... магия не ми е направил в тази посока, подхвърлям и това, щото прекалено много станаха тия падания напоследък. Абе аз съм човек на 56 годинки, до падането преди две години никога не си спомнял да съм падал и да съм имал някакви поражения от падане, то всеки е падал, особено зимно време, но при мен тия падания станах при крайно странни условия, нещо има в тях, което не е обяснимо по обичайния начин. Нарочно пиша така, щото ще ви разкажа и още нещо, което ще доподреди пъзела.

Преди месец, месец и нещо, в най-тежкия период на съдебните дела, които водя, на единия от моите адвокати за кратък период му се случи също да падне, и то доста тежко, с пукнати ребра, и то пак при подобни напълно ирационални, непостижими за ума обстоятелства. Значи ето, и той падна и то на два пъти, аз, въпреки че след онова опасно падане, заради което едва не си отидох от този свят, много се пазех, но ето на, вчера не се опазих и пак се ударих по най-опасното място – главата. Имам чувство, че на някакви сили много им пречи нещо моята глава, проклятие ли имам, силна негативна енер-гия ли ми изпраща някой, урочасване ле е, не зная, не мога да си го обясня, но ето, факт е, пък всеки нека да си го тълкува според акъла – и според ценнос-тите.

Аз съм философ и имам твърде разбирания по тия въпроси, които се-га тук не мога да излагам. Не съм суеверен, вярващ в Бога човек съм. На Бога залагам, не на някакви бесове. Дали има бесове и що е бяс друг път може да пиша, ако имам време и настроение. Да, има бесове, и то най-различни. Има и духове. Що е дух е друга голяма тема. Нямам предвид призраци, но нещо подобно има. Да не задълбавам ,че темата е интересна и голяма.

Та след малко за първи път в предаването си ще се появя... небръс-нат, едно, че не ща да закачам болезнената раничка на брадата, второ – за да не ми личи чак толкова тя. Мислех да сложа лейкопласт, но се отказах, още повече бие на очи. Аз иначе поне за по-официални изяви винаги се бръсна, ето, даже и тия седмици, в които съм в траур заради починалия ми брат, се наложи да се бръсна. Но този път ще се появя на екрана небръснат, таман

16

като... Бойко Борисов. Предупреждавам, правя го не за да се правя на пич, а защото ме боли брадата от падането, не ща да пипам раната и пр. Това е.

Ставам. Вчера между другото научих нещо невероятно, но за жалост изглежда е истина: че сред "възмутения сплотен колектив" на ПГЕЕ-Пловдив се била провеждала, представяте ли си, подписка срещу... решението на Ок-ръжния съд, с което се отменя заповедта за моето уволнение като преподава-тел по философия и гражданско образование в това училище и моя милост се възстановява на предишното работно място. Звучи като пълна фантастика това известие за подписката, но получих потвърждение от няколко достоверни източника, дето се казва. Дали има някаква мистична връзка между силния нескриван негативизъм у някои среди по адрес на моята скромна персона и моето тъй странно падане вчера, при което едва не си разбих зъбите (а дали имам увреждане и на съдържащото се в черепа е отделна работа, то ще се разбере скоро!) - та дали има някаква ирационална връзка между двете съби-тия нека всеки съди сам, според своя си ум. Аз имам мнение и разбиране, но сега нямам време да кажа аргументирано какво мисля и защо така мисля. Темата обаче е интересна. Някога ако имам време и настроение може да пиша по нея. Но не обещавам. Това са сложни въпроси.

Хубав ден ви желая! Пазете се да не падате – и в буквалния, и в пре-носния смисъл. Някои падат буквално, удрят си колене, лакти, брадички, други падат инак, морално, личностно, духовно, както си искате може да пада чове-кът. Кое падане е по-страшно пак решавайте сами, оставям ви да решавате пак сами. Чао и до скоро, че закъснях вече!

17

Предпразнично четиво за г-н министъра на образованието четвъртък, 14 май 2015 г.

Получих на имейла една потресаваща статия, написана от действащ учител, който ме помоли да я публикувам в блога си, да й дам гласност във фейсбук, да я разпространя и чрез списание HUMANUS или както другояче намеря за добре. Авторът ме помоли да не обявявам името му. Моля всички, които прочетат тази статия, да я препоръчат на приятелите си – та тя да стиг-не до колкото се може повече хора. Благодаря за което! Горчивата истина за българското училище не бива повече да бъде крита или пък захаросвана...

Помощ, учат ме!

Българските деца стават все по-неграмотни през последните години. Дори аз като учител не вярвах на тези статистики, но през последните две години се убедих в тях. Мога да установя повече от проблемите, довели до това ужасно за държавата и бъдещето на децата състояние, но откровено заявявам, че се страхувам. Опасявам се, че след разкритие на детайли от „кухнята" на едно обикновено средностатистическо българско училище, бих останал без работа. Затова под статията ще се подпиша като български учи-тел, а не с името си. Смятам, че ще ми бъде простено от читателите.

1. Най-големият проблем на българското училище е неговото ръко-водство, в лицето на Директора, заместниците му и счетоводителя. В момен-та 95% от Директорите на училища в България са номенклатурни кадри, наз-начени от една или друга политическа партия. Изключенията се отнасят до роднини, приятели и пр. приближени до инспекторати или общини. Когато един такъв директор започне да „ръководи" училището, той се обгражда с послушни

18

помощници и кадърен счетоводител, който да манипулира разходите така, че на отчетните събрания пред колектива нищо да не става ясно на учителите и служещите в учебното заведение. Кражбите стигат до стотици хиляди лева на година, а способите за осъществяването им са много. Едно просто сравнение между две училища, където учителите получават около 500 лв. месечна зап-лата, но едното училище е с 500 ученика, а другото с 1000, би показало ясно колко голям крадец е директора на второто училище. Методите за кражба с тайни и явни конкурси за фирма, зареждаща закуски на децата от началния курс, фирми, извършващи ремонтни дейности, фирми, обзавеждащи интерио-ра на училищата, та дори и енергодоставчици, погодили се с директора да се отчита завишено потребление на енергия, газ или нафта, са само част от начините за ограбване на средствата, предоставени за образование на децата ни. Очевадният проблем в тази ситуация е, че училищните директори на прак-тика са ПОЖИЗНЕНИ феодали, защото нямат мандат и всичко в училището зависи единствено и само от тях. Те могат да бъдат отстранени само при изключителни случаи от работа – явна лудост, поредица обществено значими гафове или грандиозен скандал, отразен от медиите. Поради тази причина те се обграждат с екип от свои подчинени, които ги подкрепят, за сметка на по-високото диференцирано месечно заплащане. Тук влизат и определен брой от учителите, които просто донасят за своите колеги, които са най-слабите спе-циалисти в училище, но за сметка на това вярно подкрепят корумпирания си ръководител. Така положението в едно училище е овладяно от Директора и той може да коли, да беси, и да си развява байрака както си иска. Добрите учители виждат всичко, но няма как да реагират, защото и при най-малкия протест, ще бъдат изхвърлени от работа. И тук вече идва втория проблем!

2. Кадърните учители, които могат да научат децата не само на предмета, който преподават, но и на много други добродетели, свеждат глави и се предават. Те не могат да се борят с корумпирания и крадлив директор, нито с групата доносници край тях. Не им остава нищо друго освен да махнат безпомощно с ръка и да започнат да преподават в минимума, който се пред-вижда по предмета им. Още повече, че голям брой от родителите на мързели-вите ученици оказват непочтен натиск върху тях за по-високи оценки или оп-равдаване на отсъствия. Така вместо можещият учител да работи с желание и да получава съответно възнаграждение, той бива пренебрегван от ръководст-вото и снижава нивото на собствената си работа. От това най-вече страдат децата, особено тия, които действително се интересуват от предмета.

3. Училищните синдикати в повечето случаи са формални организа-ции, които нито подкрепят в нужда своите членове, нито се борят срещу не-редностите там. 99% от учителите членуват в КНСБ или "Подкрепа" само заради осемте дни платен годишен отпуск. Тъй като председателя на синдика-тите разполага с привилегията да не бъде уволняван от Директора без разре-шение на профсъюза, той ЗАДЪЛЖИТЕЛНО е човек на директора в това учи-

19

лище! На събранието, където е избиран той за председател, се предлага от вече подготвените за това учители – доносници и по стара социалистическа традиция се избира с мнозинство. На читавите учители не остава нищо освен да сведат глави и да вдигнат ръце – за да гласуват за него. Затова в българс-кото училище фактически синдикати не съществуват! Учителите нямат пра-ва и са превърнати в нещо като безмълвни и унизени роби.

4. В училищните настоятелства се избират подходящи за училищното ръководство родители на ученици. Те са близки до Директора и помощниците му и затова изпълняват редица дейности по оправдаване на откраднати сред-ства в училището. Те събират пари, те ги „отчитат" и оправдават, а на тях никой не им търси сметка накрая. Естествено децата на тия родители-настоятели разполагат с привилегировано положение пред съучениците си. Те имат само шестици, участват във всички форми на изява за училището и как-вото и да сторят, биват оправдавани и дори поощрявани. Така се деморализи-рат останалите деца от класовете и те от малки разбират, че справедливост няма! Те просто се адаптират към условията на българското училище, а те са меко казано скотски!

5. Унищожена е цялата ценностна система в българското училище! Не може учител, който е ощетен, пренебрегнат и смачкан психически, да учи учениците на това що е добро, що е достойнство, що е справедливо! Децата от малки разбират, че не положителните качества у един човек могат да му осигурят добро бъдеще, уважение и просперитет. Затова те не се стремят да се учат и да правят добро, да бъдат човечни и пр., а гледат да се подмажат

20

първо на учителката, после на директора или някой от властимащите в учи-лище. Така много бързо и без усилия биха получили нужната оценка или пох-вала. Създава се разделение между подрастващите, както по имотно благо-състояние, така и по приближеност до управляващите в едно училище. Това обезсмисля както образователния, така и възпитателния процес.

Огромната степен от думите, произнасяни в училище, са кухи, лише-ни от съдържание и най-вече са лишени от топлина, човечност и обич! Тоест са фалшиви и лицемерни, безсърдечни думи. По тази причина децата ни ста-ват на пръв поглед безсмислено агресивни, поддават се лесно на дрога, алко-хол и евтини удоволствия – вместо да се стремят към наука или развитие в някаква област. С две думи: ако българското дете би могло да изкаже всичко, което му тежи в момента, то е: Помощ, учат ме!

Написа: Български учител (Постскриптум от мен, Ангел Грънчаров: Държа да уточня, че този

текст не съм го написал аз. Но това не ми пречи да добавя, че в него по моя преценка в резюме е казана цялата горчива истина за българското образова-ние и училище, намиращи се в плачевно и катастрофално състояние. Да, това е една потресаващо откровена статия, казваща ни цялата горчива истина за тоталната катастрофа на българското образование и училище.)

21

Апел пред празника на българската просвета, култура и духовност

петък, 15 май 2015 г.

Корицата на новата книжка на HUMANUS – списанието за съвремен-но образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек. По-долу е корицата и на моето Помагало по вяра. И двете книжки вече са в печатницата и предстои излизането им от печат в навечерието на празника 24 май.

Издателят и главният редактор на списание HUMANUS и авторът на Помагалото по вяра, именно моя милост, съм учител по философия и точно от година съм безработен, бях уволнен на 19 май миналата година, предпраз-нично и то за отмъщение и за назидание, уволни ме една администраторка, която счете моите новаторски идеи и подходи в образованието за "вредни", уволни ме с гриф "негоден за системата" и по този начин ми отне и преподава-телските права. Сега по съдебен ред се опитвам да си върна правата, да, това се случва в съвременна, европейска и демократична България: вярвали ли сте, че такива рецидиви на най-яростен комунизъм и на жестока ненавист към другояче мислещата личност са възможни в наше време?!!

22

Както и да е, факт е, че в момента останах и без средства за същест-вуване, в отчайващи условия обаче се боря да продължа издаването на спи-санията, които издавам от години (наред със сп. HUMANUS от седем години издавам и философското списание ИДЕИ, издавах ги предимно със скромните си доходи като учител). Та по тази причина ума не ми побира как ще платя на печатницата и списанието, и Помагалото по вяра.

Пиша тия неща та ако някой има възможност и желание да го призо-ва да помогне, да подкрепи финансово изданието на тия две издания.

Да, нека да ми се смеят злорадстващите, нека да определят това ка-то "просия", ако трябва и ще прося, но нямам намерение да капитулирам, да се откажа от това, което смятам, че съм длъжен да правя, за което съм убе-ден, че е потребно най-вече на българската младеж, пък и на народа ни.

23

Огньовете, на които се пържи българският даскал-страдалец

петък, 15 май 2015 г.

Продължавам да пиша своята поредица от есета в навечерието на празника на българската просвета, култура и духовност 24 май. Вчера съдбата отреди един български учител (не съм аз, друг страдалец от системата на образованието е, който обаче, понеже не желае като мен да бъде уволнен заради възгледите си, ме помоли да запазя в тайна името му!) ми изпрати чудесен текст, който не само публикувах в блога (виж: Предпразнично четиво за г-н Министъра на образованието – и за ония български граждани, на които поне малко им пука за това какво става с децата им в училище!), но и го изпратих на самия министър, нека да го прочете, нека да се позамисли по-сериозно; нещата винаги са доста по-тежки отколкото изглеждат от министерс-кото или чиновническото кресло (министър, между другото, означава служи-тел, от латински иде тази дума).

В Древния Рим министрите, за разлика от магистратите, били слуги на народа, на суверена. А през Средновековието с думата министериал, на латински ministerium, означаващо служба, длъжност са били наричани служи-телите на краля или на едрите феодали. Тази справка не е съвсем излишна, чини ми се. Понеже у нас народът масово възприема министрите за нещо като наши господари; не, това е щото у нас всичко се възприема наопаки на истин-ското и на вярното, а истината е, че ние, гражданите, сме господарите, а пък министрите и най-вече тъй величавите чиновници по цялата йерархия под тях, представяте ли си, са наши слуги! Това особено трябва да се знае, ако трябва,

24

ще го напомням по-често, та да влезе дори и в некои сякаш железо-бетонни комуноидни глави.

Да оставим обаче това настрана, мисълта ми беше, че бъдещата но-ва книга за ситуацията в българското училище и образование, сами виждате, сякаш наистина започна да се пише сама; аз от опит знам, че не започне ли да се пише една книга сякаш сама, тя няма и изобщо да се напише, но щом почне да се пише сама, тогава вече нищо не може да удържи написването й. Разби-ра се, ще събера на едно място всички тия предпразнични есета, посветени на образованието и духовните неща – и ще ги оформя като книга. Последният текст, който написах набързо вчера, беше със заглавието Някои падат бук-вално, удрят си колене, лакти, брадички, други падат инак, морално, личностно, духовно, както си искате може да пада човекът..., нека да стои заглавието му тука та да не го забравим. Всъщност, вече има и "по-последен" текст, ето този Нещо като апел в навечерието на празника на българската просвета, култура и духовност, който ми хрумна да напиша преди малко, написах го и го публикувах вече, той е във връзка с това, че от печатницата ми изпратиха да видя за последно как ще изглеждат кориците и на новата книжка на сп. HUMANUS, и на моето Помагало по вяра, те ще излизат от печат тия дни, а моя милост, авторът и издателят, няма никакви пари да им плати отпе-чатването! Да, в такова цветущо състояние сме ний, скромните, незвездни, невенценосни дейци на българското образование, просвещение, култура и духовност.

А празникът си иде, наближава. Малко повече от седмица остава до него. Не трябва да се бавя щото обещах доста неща, ето, работа ме чака тия дни. Странна работа е това, нали: уж съм безработен, уж съм без всякакви доходи, а се скъсвам от работа, от сутрин до вечер се трудя, а никакви пари при това не постъпват в джоба ми?! Има нещо сбъркано в тази държава, щото в същото време някои други, примерно чиновници от просветата (министерст-ва, инспекторати, директори на училища) дотолкова умират от скука, че и краката под бюрата си да мърдат не им е вече толкова интересно, та по тази причина се занимават главно с изобретяването на какви ли не мерзостчици, да, умират от скука, ама заплатите им редовно си постъпват в джобовете, нали така?! А пък тия, дето работим истински или нищо не печелим, или пък им подхвърлят някакви мизерни трохи. Няма що, много умно е строена нашата бедна държавица, тя и затова не просперира де, ама и това е съвсем друга тема.

Вчера в предаването "На Агората...", което водя по Пловдивската обществена телевизия – аз наистина съм много опасен и вреден човек, не мирясвам, за мен не уволнение, убиването ми е малко, толкова съм вреден! – разговаряхме със зрителите по темата "Искате ли да поговорим за състоя-нието на нравите у нас?". Ако имате време можете да го видите, доста неща се очертаха и там като проблеми. Хубаво е да се разговаря, винаги като се

25

разговаря истински, се раждат някакви ценни идеи в главите на разговарящи-те. Мен затова и ме уволниха от училището, в което работих в последните 14 години, всеки ден разговарях с учениците по най-важните, по истински важни-те въпроси, и ето, понеже станах крайно опасен човек, дето "мъти главите на младите" да мислят, органите на държавата се намесиха и ме посекоха. Откъ-де-накъде младите ще мислят, къде дават така, никакво мислене, то всичко си е вече измислено, от нас, таваришчи, се иска само да ръкопляскаме на това, което властта е постановила за "единствено правилното"! Както и да е, та мисълта ми е, че съвсем правилно бях уволнен, ако се допусне толкова вред-ни хора като мен, дето помагат и учат младите да мислят да си развяват бай-рака, то за миг ще рухне цялата образователна система, построена на прин-ципа на немисленето, на тъпченето на личността, на мачкането на личностите, на смазването им, я ги виж ти, за личности ще ми се мислят те, откъде-накъ-де?!

Длъжен съм да спомена повече като куриоз, че предпразнично в ПГЕЕ-Пловдив, училището, от което ме уволниха, се занимавали със събира-нето на подписи под обръщение, с което, видите ли, се оспорвало решението на Окръжен съд, който отмени заповедта за моето уволнение и ме върна на работа! До мен достигнаха сведения, че една леко накуцваща фенка на дирек-торката, учителка на преклонна пенсионна възраст, естествено, обикаля от човек на човек и го увещава да подпише петицията! Какво ще кажете, а, Кафка ряпа да яде: какво са неговите романи пред чудатостите на съвременния ни български живот?! Не, не се майтапя, истина е, отбелязвам този момент тук

26

само за историята, не за друго. Нека да знаят потомците ни какви сме биле ний, техните предци от второто десетилетие на XXI-я век след Христос, какви чутовни подвизи сме правиле!

Майчице, колко работа ме чака, ето какво обещах: Ще опиша идеал-ните типови продукти на образователната ни система – на учителите-възпитатели, на учениците, горките и, накрая, на тъй обаятелните бъл-гарски училищни директори-меринджеи!!! Дали да запретвам ръкавите и да се зафащам да пиша – или днес все още да позакръгля уводните, въвеждащи-те акорди, пък от утре, живот и здраве да е, да започвам да пиша старателно по темата си?! Или да не се офлянквам повече и да започвам да пиша, а?

Добре, почвам. Вече сериозно почвам. Майтапите няма да ми помог-нат. Но и аз душа нося де. На моменти ми се иска да се полигавя и да си почи-на малко. Дали пък да не отложа началото на писането на сериозното за утре?

От учителите ли да почна или от учениците? Имам предвид описани-ето на т.н. идеални типове. Или да почна от описанието на "меринджейското тяло", да се опитам да представя най-напред неръкотворните образи на бъл-гарските училищни директори, които нито едно изкуство не може да превъплъ-ти в цялото им обаяние?! Милион пъти съм се чудил откъде системата успява да изкопае толкова пълнокръвни... шматки, идиоти, шемети, чешити, маниаци и так далее, които туря за директори на българските школа, да, подобни шмат-ки, идиоти, шемети, чешити, маниаци и т.н., каквито образователната система успява да изкопае отнякъде, неизвестно откъде, нито едно човешко въобра-жение, да ме прощават колегите Достоевски, Шекспир, Кафка, Данте, Бекет, Йонеско, Джойс, Пруст и т.н. не може да си представи, камо ли пък да изобра-зи в слово! Тъй че аз, мили ми читателю, треперя сега от творческа немощ, как да е възможно с тъй скромните си възможности да изобразя и превъплотя в слово този по начало неизразим в цялата си пищност човешки – "Човешки" ли рекох?! Аз май хептен не зная вече какво приказвам! – матр`ьял?! Не, това не е възможно да се изобрази в цялото му богатство, а аз изобщо не страдам, както забелязвате, от някаква самонадеяност да смятам, че мога да изпълня тази непосилна за къде-къде по-мощни таланти и гении даже: да се опишат и представят странностите, табиетите, цялата онази неръкотворна способност на българския школски директор да сътворява какви ли не идиотщини и щуро-тии, е задача, непосилна даже за гения на Омир! Та аз ли ще се нагърбвам с нея, откъде-накъде пък аз да съм този страдалец, спрямо когото и мъките на Тантал, и страданията на Сизиф, и... стига толкова де, са направо несравними! И понеже този велик предмет – психологията на българския училищен дирек-тор в цялата й абсурдност като най-сполучлив продукт на тъй уродливата образователна система! – наистина съвсем не ми е по силите, дали да не се захвана с нещо значително по-нормално и човешко, а именно с описанието на психологията на типовия български учител?

27

Ох, и тук нещата са много тежки! Българският училищен директор на-истина е най-сполучливият продукт на така уродливата българска образова-телна система, а пък българският учител е най-унизеният, най-смачканият продукт на същата тази толкова уродлива система: ох, сърцето ми се къса като си представя до какви страшни нравствени и човешки падения е принуден да стига българският учител в своята всекидневна битка за оцеляване! Аз много пъти съм писал за съдбата на учителя у нас, тъй че в книгите си за образованието почти всичко съм вече казал, тук ми се налага в резюме да изнеса отпред най-важното, онова, което като рисуването на умелия художник може с няколко подходящи мацвания с четката да очертае истински значимо-то, смислово наситеното в образа му. Но и тук се искат съответните умения, аз не съм нито Микеланджело, нито Рубенс, нито Рембранд, от рисуване хептен пък не разбирам и изобщо не умея, да де, аз метафорично се изразих, ето, сега си страдам заради пустата метафора!

Българският даскал, следователно, се пържи на най-различни огньо-ве: бруталната инвазия на министерските чиновници с техните идиотски ди-рективи и набезите на копоите-инспектори, дето като цербери бдят за спазва-нето на директивите, да не говорим за всекидневния терор и тормоз от страна не великите шампиони по всякакви издевателства над горкия учител, имам предвид идиотщините на преките началства на учителите, именно моите лю-

28

бимци училищните директори. После поред иде огънят, който пържи българс-кия учител от другата му страна, именно пълното безразличие на масовия български родител спрямо съдбата на собствените му деца, нима някой масов български родител се е обезпокоил изобщо от това, че детето му всеки ден е в месомелачката на жестоката система?! Нееее, нема такова нещо, масовият български родител даже се радва, че системата всекидневно се гаври и тор-мози детето му, щот този масов български родител отдавна вече сам е про-дукт на същата тази система, така че той обикновено си живее с представите, че колкото повече мачкаш и газиш една личност, особено ако е млада, толкова "по-истински човек", видите ли, щяло било да стане един ден детето му! Глу-пости на търкалета, ще стане човек ама лани, никога няма да стане човек и личност детето му ако бъде прекършено веднъж в най-решаващите за офор-мянето му години докато е в училище.

Та значи масовият малоумен български родител иска от масовия български учител да мачка детето му зверски, да го тормози, да съсипва живо-та му със стахановски размах – и тогава е съвсем спокоен. Масовият българс-ки малоумен родител си мисли, че училището е нещо като казарма, а учители-те са именно фатмаците, дето требе да мачкат безпощадно детето му, с оглед некога да било станело, видите ли, човек! Според представите на тази масова казармена представа за училището, дето е вкоренена във всяко българско средностатистическо сърце директорите са нещо като... капитани или майори, които требва да гонкат, да мачкат, та тъпчат, да тормозят учителите, сиреч, фатмаците, фелдфебелите, старшините де, санким, да се гаврят с тях колкото им душа иска – с оглед на това озлобените и подивели от толкова много учи-лищен идиотизъм учители да станат същински сатрапи, които без капчица свян да мачкат децата им – докато от тоз "матр`ьял" не станат именно некакви тухли, с които, видите ли, ще изградим един ден стената на будущий дворец на нашето народно добруване (в което ще се скъсаме тогава от игра на каза-чоци, на кючеци, на ръченици, на гюбеци и прочие!).

На следващо място българският масов или типов учител се пържи всеки ден на оня огън, който може би е и най-жестоко парещ: подивелите и оскотели от толкова много агресия спрямо тях ученици виждат в тъй смачка-ната отвсякъде и унизена фигура на масовия типов български учител подхо-дящия обект, на когото могат да си отмъстят поне малко за всичко, което тям са причинили. Аз няма тук да описвам всекидневните и безкрайни жестоки войни между учители и ученици, които се водят из българските школа, от които може да се изправят косите на всеки нормален човек; и понеже думите са слаби да опишат идиотщините на тази битка, ето ви запис на само една типична сценка, която е заснета в едно пловдивско школо, ето, порадвайте се малко за да разберете за що става дума, ако сте имали добрината да се пра-вите на изоглавени и да се преструвате, че не знаете за какво си позволявам да говоря:

29

Или това вижте, ако повече ви харесва, примерно:

30

Сфанахте ли сега за що става дума? Това е една общо взета всекид-невна картинка из българските училища, вие не вервайте на отчетите на тъй лъжливата българска образователна администрация, твърдяща, че на фронта на вечната война между простеещите агресивни нашенски ученици и опитва-щите се да ги озаптят някак български учители всичко било, видите ли, спо-койно, глупости, изобщо не е спокойно, ама само дето се трае по този тъй неудобен въпрос. И траят си най-вече учителите-страдалци, те непременно са страдалци – стига да не са се до такава степен изродили, че да са станали същински уроди; и тъй, ето двата основни идеални типа на българския учител в наши условия:

А.) Авторитарен учител-урод, действащ според всички предписания на системата, който без жал и колкото се може по-гадно, направо садистично, перверзно и префинено мачка и тормози учениците: това е типът на т.н. "добър учител" и

Б.) Учител-страдалец, който си е позволил в ужасните условия на българското школо да запази нещо от човечността си, поради което нему отмъщават всички, като се почне от подивелите ученици, мине се през видио-тените родители и през издевателствата на нашите любимци, тъй шеметните училищни директори, които успяват всеки ден да измислят все по-нови и нови идиотщини, с които да тормозят и ученици, и учители, та се стигне до тъй величавата министерско-чиновническа бюрокрация, която, заела позата на олимпийски божества, гледа тоз театър на абсурда и се радва с някаква изв-ратена, изцяло нечовешка перверзна радост! Да не пропусна да отбележа, че учителят-страдалец, успял в условията на безчовечната система да запази нещо от човечността си, обозначава типа на т.н. "лош учител" според пред-писанията и догмите на вездесъщата идиотска образователна система, в която всичко е таман наопаки на както трябва да бъде.

В.) Смесен тип, който е още по-нещастен и от първите два, и още по-мачкан отвсякъде, да го наречем този тип шизофренен, щото личността наис-тина му е разцепена, той има две личности, инак казано, общо взето няма никаква личност...

Това като че ли е всичко, а, какво ще кажете? Ето и като допълнение една илюстрация на казаното, която вчера самият живот – този велик чаро-дейник! – успя да ми даде наготово: Прочувствен диалог с една защитничка на министерско-директорската бюрокрация, довела българско образова-ние до пълен банкрут и тотална катастрофа. Още доста може да се пише, но началото вече, слава Богу, го турихме. Ох, да си поема малко дъх, че се изтощих: аз съм болен човек, трябва да се щадя поне малко, да си почина ми се ще вече!

31

Хайде за днес стига, а? Спирам. Щом усетя, че почне да ми писва, спирам да пиша. Писне ли му на човек да прави нещо разумно е да спре, щото като ти е писнало вече – тогава нищо свястно няма да направиш или да съз-дадеш. В българското училище затова нищо свястно общо взето не се случва – защото на всички им и писнало от това, което ги тормозят и насилват да правят. И което изобщо и по начало е негодно за нищо. Както и да е. Та значи не правете нещата, които са ви писнали, опитвайте се да правете винаги нещо ново, вълнуващо и вдъхновяващо! И почнете ли да правите нещата по такъв начин, работите ви ще потръгнат. Нека това да е моето пожелание към вас от днес. Бъдете здрави! Хубав ден на всички! Чао и до скоро, пак ще се срещнем скоро и ще продължим търсенията си, здраве да е само!

32

Инициативна група от граждани и образователни дейци

събота, 16 май 2015 г.

От доста време предприемам усилия да успея да си уредя лична среща с министъра образованието и науката, на която вкратце да го запозная с важен и при това, забележете, обществено значим въпрос. Но удрям на камък. Срещнах се с какви ли не влиятелни хора, които да ми съдействат министърът да ме приеме. И установих нещо любопитно: щом употребя израза "лична среща", в очите на всички минава, долавям, следа от видимо разоча-рование.

В един момент ми се даде да разбера, че ако срещата не е лична, ако, примерно, с мен дойдат още един-двама-трима други човека или личнос-ти, сиреч, ако направим нещо като "малък колектив", група или, примерно, "инициативен комитет", който иска среща с министъра, то шансовете да ни обърнат внимание значително нарастват. Тази констатация ми даде правото да направя следното заключение:

У нас личните неща и особено пък личностите изглежда никой не ги цени и уважава. Напротив, те дразнят и са неприятни за мнозина. Виж, групите и колективите са на голяма почит. Поне това можахме да постигнем от кому-низма. Това нещо комунизмът ни завеща. Добро ли е или е лошо то си правете извода вие сами. Аз имам пределно ясна позиция по въпроса. Както и да е.

И тъй, сега ми се налага да организирам такава "инициативна група", която да поиска съвсем официално спешна среща с г-н министъра на образо-ванието и науката, за да го запознае с важен обществено значим въпрос. В

33

тази инициативна група могат да влязат граждани, силно обезпокоени от сло-жилата се тежка ситуация в образователната сфера. И имат какво да кажат и смеят да го кажат право в лицето на министъра. Е, не може да бъдем кой знае колко голяма по брой членове инициативна група, достатъчно е да бъдем, както аз си представям, 4-5-6 човека, но всички да бъдем хора с позиция и с идеи, с ясни разбирания, и що годе да сме солидарни относно това какво трябва да се направи, какви действия трябва да се предприемат, та ситуация-та да почне да се поправя към добро.

Като съберем тази група граждани и дейци на образованието, като станем инициативна група в истинския смисъл, ще трябва бързо да използва-ме контактите си, включително и с политици, които да ни съдействат за това щото министърът да ни приеме в спешен порядък. Примерно, до 10 дни оттук-нататък. Знаем, че ний, българите, много трудно се организираме за каквото и да било. Та затова би било добре да действаме пределно бързо.

И така, има ли желаещи да се включат в инициативната група, която желае такава една спешна среща с г-н министъра на образованието и наука-та? Не е задължително да сте "изтъкнати личности", орденоносци някакви, може и да сте съвсем обикновени хора, само е важно да имате идеи и пози-ция. И да не ви е, естествено, страх в очите на министъра да кажете какво мислите. Има ли такива смелчаци?

34

Феминизацията на учителската професия крие големи рискове

събота, 16 май 2015 г.

Поредицата от есета, посветена на празника на българската просве-та, култура и духовност 24 май, която започнах да пиша наскоро, напредва с всеки ден (виж последния такъв текст: Най-различните огньове, на които се пържи българският даскал-страдалец). Днес пак бързам да се захвана с писането по нея – понеже обичам да си изпълнявам обещанията, пък и за какво друго да пише човек в тия дни, за какво друго да мисли ако не за тия неща, именно свързаните с образованието, културата, духовността. Подоба-ващо е тъкмо за тия неща да се мисли в предпразничните дни дори и от хора-та, чиято сфера на дейност изглежда е встрани от тази сфера – изобщо обаче възможно ли е да има сфера на живота ни, която да е съвсем встрани от обра-зованието, от културата, от науката, от духовността? Едва ли е възможно, въпреки че това обикновено не се съзнава.

Впрочем, тази сутрин попаднах на сюблимно клипче, в което едно... щях да напиша "недоразумение", е, нека да бъда по-мек, по-снизходителен, та значи едно... символично-ярко свидетелство на същината и характера на съвременния български живот (уф, как натруфено се изразих!), носещо името "Янка Такева", се обръща към друго такова, носещо името "Бойко Бори-сов", и те двете олицетворения си сипят един друг елейни слова, фалят се, както си му е редът, говорят предимно за... пари (!), връчват си един-другиму награди, и там също наоколо, мило усмихнати, са "най-достойните от най-достойните", както искаше да се изрази нашият любим премиер (ама се обър-

35

ка и рече "достойните от най-достойните"), на г-н премиера връчват някакъв медал, а он пък обещава да даде еди-колко си милиона лева на учителите (!), следват бурни и дълги нестихващи овации, аплодисменти или аплаузи, както искате ги наречете; абе идилията, дето се вика, е на висота! Като му дадоха медала г-н Премиерът държа още едно кратко слово и го завърши така: "Абе на мен та медал че ми струва 20 милиона лева, толко требе да дам на вас, даскалите, така че не ми завиждайте ного за него!", а пък народът примря от кеф и пак му заръкопляска бурно! А когато премиеро требеше да награждава заслужили даскалици, той елегантно се провикна на г-жа вицепрезидентката на републиката, която също присъстваше там, повика я тя да дава наградите с думите, от който лъха такъв финес: "Марго, èла тука ма, èла ти да... такова де!", дали са точните му думи, проверете сами в клипа, аз немам излишно време за губене, на мен така ми прозвучаха тия думи.

Гледайки този клип, ще ме прощавате, ама в съзнанието ми оживя картината, че сякаш все едно непрежалимият Тодор Живков се е оживил, възкръснал е или е вампирясал, както искате го приемете, и ето, времето се е върнало назад, той същият, пак хубаво ухилен, тоа път леко небръснат, както подобава за пичовете, съвсем малко променен и дори подмладен, вероятно от седенето в гроба, пак по оня някогашен табиет поздравява учителството, поласканото учителство дружно ръкопляска ли ръкопляска, а пък вечната Янка Такева отново дава знак с ръка кога да почнат овациите и кога да свършат, дирижира един вид възторга! Умилително мила, родна картинка! Как да не примре човек от умиление?! Абе, в скобки казано, много голема обич имало между Янка Такева и Б.Борисов бе, браво, похвално е, любовта винаги е пох-вално нещо: чудно е само като се обичат толкоз що не се земат?! :-) Та ето, съветвам ви и вие да видите туй историческо клипче, ето тука (виж: Без ко-ментар, без думи, думите и коментарите в случая са излишни) може да му се насладите и да си спомните блажените времена на комунизма, на непрежа-лимото "Татово време": ех, какви сме щастливци, имаме си вече нов "Тато" – или "Бато" му викахте?! То ний тогава и "Бате" си имахме, ох, да, на г-н Пре-миера викат "Баце", пардон, бех забравил! Та да се отличава от другото "Ба-те", Бог да го прости, то те много станаха батетата на простия народ, че вече зехме да ги объркваме!

Ето, пак направих гаф: уж се бех зарекъл да не коментирам тоя клип, но ето, нá, изпуснах се, казах неща, които пак ще ми излезат на носа! Прочее, майната му, да си кажа какво мисля, как съм възприел всичко, как то в моите уши е прозвучало, пък ако трябва след това да мра! То за едната чест живей човекът, нали така? В скобки ще добавя следното: миналата година, в дните преди уволнението ми, когато административните хиени ме бяха обкръжили и ме бяха захапали отвсякъде здравата, моя милост, понеже се видях в чудо, реших, както подобава, да напиша писмо на... Бойко Борисов, той тогава не беше премиер, беше периода на междуцарствието му, когато за кратко излезе

36

от властта, та да се въздигне след неколко месеца отново; значи написах въпросното "Открито писмо" до г-н Борисов (щото по неговия мандат бяха назначени въпросните администратори, които като хиени се бяха нахвърлили връз мене!), но писмото ми до него беше чисто политическо, в него не упоме-нах нищо за моите лични главоболия с назначените от правителството му другарки от образователната сфера; и знаете ли какво стана след това? Ето, прочее, вижте туй открито писмо, то беше дори в две части: Първата част на моето предизборно Открито писмо до Бойко Борисов и, респектив-но, Продължение на Откритото ми писмо до Бойко Борисов; забележете датите на публикуването им, съответно 7 май и 8 май. И тъй, сещате ли се какво стана с мен след 10 дена?

Ами ясно какво стана, изглежда туй "Открито писмо" беше капката, та да прелее чашата на нечие търпение, седмица по-късно аз получих заповедта за своето уволнение! Уволнен бях от работа като преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив! Тъй де, как ще позволим да оста-не на работа такъв долен човек, незаслужаващ да бъде учител щом си позво-лява да критикува "Бащата на нацията" ни, тъй да се рече?! Я го виж ти, на личност ще ми се прави той, ще ми разсъждава той, ще критикува, откъде-накъде, ти къде се намираш бе?! Ооо, ний такива като теб не можем да тър-пим, другари, я земете мерки, я го уволнете малко тоа... лигав охлюв, та да разбере на кой свет живее?! И да миряса, щот ний такива не моем да търпим! И тъй, аз бех уволнен от въпросната фенка на другаря Борисов, която, разби-ра се, вечно ще му бъде задължена и благодарна – щото получи руководната си службица по време на тъй памятния първи мандат на г-на Борисова. Както и да е. Таз история я разказах ей-така, за да туря малко лют пиперец на текста си. Край, спирам, нали требваше да пиша за образование, за наука, за духов-ност, за висши предмети, за благородство, за какви простотии пишеш бре, Грънчаров, я ако обичаш се спри поне малко!

Тъй де, то и чат-пат требва да си отпускаме душата и да пишем и по малко глупости, щото ако пишем само умнотии кой ли ке ни чете, я виж в каква държава живеем?! На Б.Борисов си примират да му ръкопляскат "най-достойните от достойните" или "достойните от най-достойните" даскалици, а мен, дето постоянно пиша какви ли не философски умнотии, никой не може да ме гледа вече, всички ме мразят, даже и приятелите зеха да не смеят да каз-ват, че са ми приятели и се поотдръпнаха, абе требе да съм станал много опасен човек, знам ли, ама е факт, че всичко живо бега от мен като ме види! А Боко го обичат и му се фърлят на врата и го цаливат! Аз съм уволнен, изгонен, опозорен, смачкан, унизен по всички линии, лишен даже от преподавателските си права (да, и това успя да стори въпросната гореща фенка на любимия ни премиер!), оставен съм без никакви средства за съществуване, ето, и обезще-тението ми за безработица изтече, сега вече ми остава само да легна и да мра, сума ти пари, до последната стотинка дадох за да водя две съдебни дела

37

да си върна поне малко честта, а на Боко се фърлят сички да го цалуват, Янка Такева му се фърля на врата секаш е мома неженена – видите ли докъде я докарахме?! Както и да е, аз май хептен простотии започнах да пиша, да се сравнявам не с кой да е, а с любимия народен трибун и пълновластен госпо-дар на нацията ни – май наистина разсъдъкът ми е взел да избледнява, ако мога да се изразя така, един вид по-дипломатично! Какво ще кажете по този въпрос, мили анонимни другарки, дето в блога ме ръфате всеки ден като бес-ни кучки?

Между другото, да се опитам и аз да пофаля малко г-н премиера, сти-га съм го все критикувал и осмивал. Да се опитам и аз малко да се понатегна. Ние с него сме "приятели" във Фейсбук, разбира се, той с нищо не е показал, че чете моите писаници, но ако той лично не ги чете, може назначени от него хора да ги четат, знам ли, пък да му докладват ако нещо важно са прочели. Та да стигне и до него туй, дето пиша. Та г-н премиеро казва чат-пат и доста умни приказки, примерно в горното клипче, дето ви посъветвах да гледате, той заяви, че "лош учител" по начало немало, щом некой е учител, требе да е добър и прочие, умна мисъл рече г-н премиера. Донекъде съм съгласен, щом си учител, требе да си добър. Е, оказа се, от тая гледна точка погледнато, че моя милост, излиза, съм единственият официално провъзгласен и то докумен-тално лош учител в България, а нищо чудно, знае ли се, и у целио свет!!! Тъй де, да разсъждаваме логично, щом лоши учители по начало нема, оказва се, че в такъв случай само моя милост, моята скромна персона има туй изключи-телно свойство или качество (както се изрази въпросната уволнила ме стара-телно мислеща администраторка) да съм единственият лош учител, тя там категорично определи даже, че съм бил немал "абсолютно никакви качества, което правят учителя учител" и прочие, абе оказва се, че такъв пълен нека-дърник като мен нема не само в така бляскавата, направи сияйна система на българското образование, но и, повтаряме, у целио бел свет!!! И аз си имам даже и официални документи по тоа въпрос, включително и такива, които са приети от съда, примерно, инспекторката по философия у Пловдив има доб-рината да обоснове пред съда защо съм толкова голем некадърник, в писмен вид ги имам тия нейни твърдения, та се питам тия дни дали да не взема да заведа още едно съдебно дяло и по този въпрос, но това е отделна работа. Ще видим, има още време за мислене. То от дела взе да ми писва, ама ей-така, заради историята и науката, заради образованието, си струва човек да се жертва, както се казва. Та аз имам значи официалната титла да съм най-големио темерут и некадърник в българското образование, училище, а нищо чудно и в целата българска култура, щот образованието, знайно е, е част от културата. Това пак го отбелязвам ей-така, да се знае.

Да се връщам на темата си, след като си направих такава екскурзия из съществуващата актуална социо-психологическа и патологическа даже ситуация на българския живот. Значи, отбележете, тази поредица от есета за

38

типовете български учители се пише от доказано най-лошия учител на Бълга-рия, който е лош дотолкова, че даже изобщо не е учител, не става изобщо за учител, поради което, съвсем естествено и закономерно, такъв урод като мен беше изваден от процъфтялата отвсякъде и тъй бляскава, сияйна даже систе-ма на българското образование, беше лишен от преподавателски права и т.н. Дали ще имам възможност днес нещичко да кажа по темата си – или да се откажа направо още тук? Щото както е потръгнало, това есе стана за други неща, не за онова, за което требваше да стане.

Ще свършвам, нема смисъл да насилвам работите. То мисълта, ви-дите, си ми потръгна тоя път по други посоки, разпилях се, нема как сега да я насилвам да се върне по темата. И утре е ден, живот и здраве да е само! Та нека да привърша, ще го сторя ето как.

Сред "достойните от най-достойните", подбрани от недоразумението Янка Такева даскалици забелязах, че преобладаваха... даскалиците, сиреч, че комай нямаше никакви мъже-даскали. Мъжкият елемент от даскалската про-фесия е на изчезване, ето, той загива, един от малкото мъже, които като пос-ледни мохикани се подвизаваха в тая сфера, беше моя милост, ама видяхте, че се откри за мен, след 32 години учителстване, че изобщо не съм бил ставал за учител, да се чуди човек как перфектната система не ме е надушила по-рано, а ме търпя толкоз години. Явно, бидейки някакъв хем пълен некадърник, хем най-коварен народен враг или дори нещо като шпионин, съм се бил така

39

хубаво дегизирал, че ето, системата е проспала възможността да ме надуши овреме, от което следва, че съм успял някак да я заблуждавам цели 32 годин-ки. Но мисълта ми е друга: мъже-даскали почти вече нема. Изчезващ вид. Даскалици обаче колкото щеш. Пълно е с напети даскалици, която от коя по-напети. И все оправни, коя от коя по-оправни. Там, около Янка Такева, беше пълно таман все с такива напети даскалици-убавици, които успяха дори такъв железен мъж като г-н премиеро – мъж с железно сърце на боец и пич! – да направят меко като... като... пихтия, ако може така да се изразя. Как това обс-тоятелство, че у нас вече почти няма мъже-учители, а има предимно разни напети даскалици, е интересен феномен, който заслужава да се осмисли по-надълбоко. Има коренна разлика между мъжа-учител и дамата-учителка. На едни неща могат да научат младите мъжете учители, на съвсем друго – дас-калиците. Разликата не е за подценяване. Феминизацията на учителската професия е феномен, изпълнен с големи рискове. Включително и за бъдещето на нацията. Аз мисля, че – нека да не ми се обиждат дамите – че трябва чест-но и откровено да обсъдим тоя въпрос, живот и здраве да е, другия път ще започна с него.

Женският елемент в живота по природа е предопределен да се под-чинява на мъжкия, мъжкия трябва да е водещ. Казвам това, нека да ме про-кълнат. Умните жени обаче ще ме разберат. И ще признаят правотата ми. Нека да ме нарекат проклет сексист, полов сегрегаторист или какъвто си иска-те още. Щом нещо е важно и е истина, ще го кажа и напиша без да ми мигне окото за последиците. Особено вредно е въздействието на жените-даскалици върху момчетата, върху мъжката част от подрастващите. То е просто защо е така: само мъж може да въздейства на момчето така, че то да постигне качес-твото мъжественост у себе си. Жена това, да се съдере, не го може и няма как да го може. Същото може да се каже и за това, че момичетата могат да станат женствени само ако жени им повлияят да култивират женското и женственото у себе си. Правете си сметката какво става с мъжкия елемент щом момчетата в нашите училища са подложени на такава страшна инвазия на доминиращия, на господстващия женски даскалски елемент. Страшно е, не ми се говори даже! Ще се опитам да опиша и това. Аз лично смятам, че учителството у нас е така покорно и по тази причина: че общо взето вече само жени са учителки, че няма мъже-учители. Мъжкият характер е значително по-независим и свобо-долюбив. Жената е създадена да се подчинява на мъжа. Жени не могат да формират независими и свободолюбиви мъжки характери у момчетата, у младежите. Това, че предимно жени властват и господстват в българските училища води дотам, че се засилва робския манталитет на целокупната бъл-гарска нация. Жената обича да се подчинява и да изпълнява. Е, сигурно има и горди, свободолюбиви, независими, достойни в истинския смисъл жени. То женското достойнство, предполагам, има други измерения. Не бива да се сравнява буквално с мъжкото достойнство. Също така и творческият момент,

40

да ме извиняват жените, но е предимно мъжка прерогатива. Жените са добри популяризаторки, но на мъжки идеи предимно. Те стават за даскалици, не обаче за откривателки. Както и да е, нагазих в големи тресавища на мисълта и справедливо ще бъда обруган. Нека да ме ругаят. Моята цел е повече хора да се позамислят. Да провокирам и да дразня е моята мисия и задача като фило-соф. Умея го това, чини ми се, а, какво ще кажете?

Жените си имат свой предимства, които никой не отрича. Най-малкото пък аз бих ги отрекъл. Аз съм правдолюбив човек. Но май се изморих да пиша, а зачекнах голяма тема. Писна ми да пиша и затова спирам. Ще завърша вече наистина ето как.

Преди години, преди да се отпочне войната на въпросната админист-раторка срещу мен, моя милост биваше канена на големи празници в нацио-налните медии. На Деня на будителите, примерно, ме е канил Митко Цонев в едно предаване, където, спомням си, другите събеседници бяха директорката на Народната библиотека в София и т.н. И за 24 май са ме канили къде ли не. Общо взето в сума ти предавания в националните телевизии съм бил канен в предишните години. И пловдивската държавна телевизия са ме канили много пъти, и в радиа, навсякъде. Обаче изглежда се прочух като не знам си какъв и ето, откак се почна таз война срещу мен от образователната бюрокрация, аз съм остракиран отвсякъде. Никой сякаш вече не смее да ме покани никъде. Защо е така е интересно да се разбере. Аз знам защо е, но ще се въздържа да го казвам сега. Като... гатанка го оставям за самостоятелно осмисляне. Лесна гатанка. И донякъде е хубаво че не ме канят. Това е за мен най-голямото признание. Станал съм прекалено опасен човек. Това е хубаво. Най-"лошите" и опасни хора сме натикани в интернет, а най-"добрите" (да не споменавам имена, те се знаят кои са!) циркулират от медия в медия, от екран на екран, и ни произнасят най-патетични нравствени и всякакви други проповеди. Ето, завършвам със следната случка.

Аз като ставам рано за да пиша се изморявам адски и към 10 часа вече съм грохнал. Излизам да се поразходя на въздух и да си поразведря главата. Следобед се връщам, понякога в късния следобед от моите дълги разходки из града. И значи връщам се оня ден към 4 часа и полегвам на дива-на да гледам телевизия. На първия канал, разбира се, говори Божо Димитров. Отивам на следващия. Там говори Митю Гестапото, също медиен любимец. Произнася някаква патетична реч за това как било най-правилно да мислим. На третия е, няма как, Андрей Райчев. На четвъртия – Кънчо Кънчев. (Ако не бъркам името му, щото те на мен ми се смесват тия образи и имената им.) На шестия е Дърева. На седмия – Вучков. На осмия, майчице, са някакви врачки и гледачки със свещи. Е, оставих тях, те ме приспаха по-лесно, щото ония, като говорят, ме ядосват и не мога да заспя. Врачките ме приспаха и съм спал около час. Следобеден сън. Като се пробудих, на канала, на който имаше врачки, беше успял да се намести... Божо Димитров! Тоя човек изглежда друго

41

не прави освен да циркулира от телевизия в телевизия! Ще му вземат душата бе, как издържа изобщо не мога да разбера. Като взех да минавам по другите канали, оказа се, другите герои, с известни нови попълнения (комуниста Симов и прочие все такива навлеци) си бяха комай пак същите. От тая напаст отър-ване нема! Страшна работа!

Хайде чао! Хубав ден! Пожелавам ви като включите телевизора на екрана да не Божо Димитров! И Кънчо да не. И Райчев, и Дърева, и Вучков да не са. Да е някой друг, който не сте виждали, някой нов, ама едва ли ще ви сполети туй щастие. Бъдете здрави! Не гледайте изобщо телевизия, ето това ви пожелавам! Щото който гледа телевизия и се е пристрастил към нея скоро си губи здравия разсъдък. Е, не вервайте на това, което ви казват телевизии-те, всичко премисляйте, но също, моля ви се, не си чупете телевизора, отпра-щайки чехъл към него, телевизорът не е виновен за нищо. Вие сте виновни, че сте го пуснали. Мен телевизорът ми служи само за това да ме приспива. И вие го използвайте само за това. Чао и до скоро!

42

Отживялата времето си образователна система е вредна

неделя, 17 май 2015 г.

Из: Министър Танев напрегнат заради матурите

... Борбата с преписването ще се води по всички възможни същес-твуващи методи, категоричен бе образователният министър. Той призна със съжаление, че техниката в такива случаи става все по-незабележима и изрази мнение, че тук въпросът е такива ли да останат изпитите, които са "просто непригодни да посрещнат възможността да бъде филтрирано преписването".

Запитан какви трябва да станат изпитите и какъв е смисълът да се наизустява материал, след като всяко дете може да намери отговор на въпросите в интернет, проф. Танев призна, че "училището е до голяма степен догонващо, ако въобще догонва това, което се случва в живота". Кратък мой коментар: Думите "борба с преписването" – един чудесен израз, много показателен! – синтезирано показват банкрута на построената върху неверни основания образователна система, изцяло откъсната от съвремен-ността и живота: в днешните съвременни условия организаторите на изпитите или изпитващите би следвало изобщо да не се плашат от достъпа на младите или на изпитваните до потребната им информация, напротив, те би следвало

43

и по време на изпита да имат пълен и свободен достъп до интернет! Защото какво се проверява на смисления, на неглупавия изпит? Търси се някаква степен на развитост на определени интелектуални качества на личността, а не се мери едно-единствено нещо, а именно доколко паметта на младите е способна да поема, да попива и да възпроизвежда някаква информация. Която по начало е налична в Мрежата и е достъпна за всеки, защо ни е тогава да си пълним главите с нея?! Апропо, главите ни не са за това, те не са сандъци или чекмеджета за информация, имаме глави за съвсем друго нещо! Предназна-чението на главите ни е друго от това да ги превръщаме в хранилища на ин-формация!

Преди 100 или 200 години може и да е имало смисъл да знаеш нещо, което другите не са знаели, днес обаче всеки може да знае всичко стига да поиска – днес всеки има свободен достъп до цялото знание на човечество. Младите трябва да умеят да боравят с достъпната им информация и да я тълкуват, да я "смилат" и да я използват с оглед постигането на някакви жиз-нени или практични цели. Инак казано, трябва просто да умеят да мислят. Щом младите хора, явяващи се жертви на абсурдната система, в днешни-те условия мислят само за едно нещо, именно как да излъжат и измамят системата, как да препишат, то това е ярко свидетелство за пълния й банкрут и за безсмислието й.

Такава абсурдна и парадоксална, отживяла времето си образовател-на система за нищо не става и следва да бъде отхвърлена без жалост. Тя пречи на младите, вреди им – вместо с нещо да им помага или да ги развива. Загубил се е смисъла на това, което по идея е истинското, смисленото, отго-варящо на нуждите на младите и най-вече човечно образование. Абсурдната образователна система, която имаме, развива у младите само две неща: пълно отвращение от ученето и невероятни, направо феноменални способ-ности да излъжат системата, сиреч да препишат. Само на това учи системата младите, ако не броим това, че тя прави и всичко необходимо за да ги обезли-чава, да създава ужасен ценностен дефицит или духовен вакуум, празнина в душите им.

44

Тече непрекъснато социалистическо съревнование по лицемерие, по имитация на човечност, по ненавист спрямо личността

неделя, 17 май 2015 г.

Вчера написах текст (виж: Феминизацията на учителската профе-сия крие големи рискове), който явно беше така провокиращ, че вероятно всички са били един вид фрапирани дотам, че единодушно решиха да не му обърнат никакво внимание, с което, предполагам, искат да покажат, че все едно не са го забелязали. А възможно е причината за пълното мълчание да е друга: че си позволих в статията или есето някои волности спрямо любимеца на цялата нация, именно г-н премиера, което изглежда е било възприето като несъмнено позорящо автора й; пък казах и някои нелицеприятни думи срещу народните трибуни и медийни звезди, което нищо чудно да се и възприело като пълна безвкусица и дори израз на скверния, на злобния характер на пи-шещия, сиреч, на моя милост. Както и да е, сега продължавам, въпреки всички грехове, въпреки също така и рисковете.

45

Но преди да поема по своя път да спомена, че тази сутрин вече на-писах нещичко, което без съмнение ще присъединя към поредицата, ето то-ва: Абсурдната и парадоксална, отживяла времето си образователна система за нищо не става, тя само вреди – и затова следва да бъде отх-върлена без жалост; то е един отзив по повод на интервю на г-н министъра, дадено в навечерието на така вълнуващото цялата нация най-важно за обра-зователната ни система събитие: матурите. Срещу всички завършващи обра-зованието си щастливци – те, горките, неслучайно крещят така радостно, знаете как с цяло гърло броят годините на своето образователно робство, тъй да се рече; тия неща много говорят! – та срещу всички абсолвенти или абиту-риенти системата си устройва още една, последна гавра, доста стресираща и запомняща се, а пък цялата нация изглежда не усеща какво става и, дето се казва, гледа тъпо; у нас безчувствеността спрямо гаврите от всякакъв род е порядъчно развита и напреднала. Та в това кратко текстче обяснявам какво показва това, че младите на матурата биват най-строго пазени да не препис-ват (!), а пък някои дръзват и там да преписват, а, казват, че мерките на адми-нистрацията срещу преписването не действат кой знае колко, пазачите-учители много често позволяват да се преписва, ама "разумно" и, разбира се, потайно; абе не може българският гений да бъде опазен да не препише, да не излъже, да не измами! Защо да се заблуждаваме, че българският гений може да бъде опазен да не направи някой тарикатлък, като за последно! Е, няма да е съвсем за последно, щото след това в университетите още повече се пре-писва. И, изглежда, в държавата ни цял живот е лъже, мами, тарикатства, те, младите, ако друго не са научили в родните ни училища, то поне това прек-расно са научили.

Да се върна, след това отклонение, на темата си. Стигнах в същинс-ката част на вчерашното си есе до несъмнената констатация, че българското учителство в днешно време е съставено почти изключително от дами, от жени, сиреч, даскалиците са водещият елемент в него, а пък мъжкият елемент е на изчезване. Мъже-учители има все по-малко. И все по-рядко. В някакъв смисъл мъжете – стига да са все пак мъже де, щото може иначе да са мъже, пък да са с манталитета на баби! – особено истинските мъже, мъжете, заслужаващи това име, са нежелан, опасен, вреден за системата елемент: щото истинският мъж по принцип е свободолюбиво същество, непокорно, бунтарско, а пък системата иска едно нещо, иска подчинение, изисква малодушие, изисква слабост (по идея мъжът следва да е силен!). Жените пък са създадени за това да се подчиняват, женската душа, предполагам, обича да се подчинява. Е, ако нейният любовник, на когото тя с желание ще се отдаде и подчини, не е един истински силен мъж, а... перверзната система, то правете си сметка до какви отвратителни явления ще се стигне. Системата се държи като абсолютно властен господар, тя е нещо като абсолютен владетел и заповедник, пример-но, за да онагледя случващото се, ще ми се наложи да прибягна до по-

46

изразителна метафора: представете си, че образователната система е зъл и тираничен, направо жесток източен султан, а пък даскалиците, дето им е от-редено да обслужват капризния си господар, са нещо като харем. Е, правете си сами изводите какво става в един такъв многолюден, съставен от хиляди доста специални при това дами, именно даскалици, които следва да обслуж-ват само един суетен и всевластен господар! Тук ми се налага, за да придам още повече плът на метафората си, да прибягна до някои подробности – чрез едно отклонение.

От известно време се случва така, че по един телевизионен канал попадам на турския сериал "Великолепният век", знаете, той е за царуването на султан Сюлейман Великолепния. Попаднах два-три пъти на този сериал и се загледах; даже имам опция да връщам назад програмата и се възползвах от нея, за да видя цялата серия, понеже се заинтригувах. Хубави костюми, чудесни артисти и артистки, добре е направен според мен. Та чат-пат, призна-вам си падението, гледам този сериал. Не че го следя, но като съм кухнята особено (гледам телевизия предимно когато се занимавам с готвене или яде-не – освен в моментите, когато си подрямвам, тогава пък не аз гледам телеви-зора, а той гледа мен) та в кухнята значи най-често гледам този сериал (като лягам да си подремвам пред телевизора, казах, си пускам нещо жълто, та да ме приспи, примерно предавания с разни врачки и ясновидки). И установих, гледайки фирма за султан Сюлейман Великолепния следното: горкият султан, та на него му е значително по-лесно да управлява огромната си империя от-колкото своя... харем! Какви ли не интриги се плетат в този харем, нямам думи! И горкият всемогъщ султан сякаш е безсилен нещо да промени, цялата му огромна власт не може да помогне в случая. Трудна работа! Няма оправия в харема.

Е, такова нещо, позволете да отбележа, става и в нашата превъзход-но устроена и изцяло феминизирана образователна система: страшни работи стават! Интриги и то страшни, ужас, същински кошмар! Не ми се мисли само, камо ли пък да опитам да ги изобразя с думи случващите се неща в нашите тъй превъзходни дамски учителски колективи! Гледайте филма за султан Сюлейман Великолепния за да разберете отчасти за какво намеквам със своя-та метафора. Аз затова и си позволих да кажа, че феминизацията на образо-ванието в България, това, че общо взето само даскалици упражняват тази функция у нас е пагубно. Нужни са повече мъже. Примерно ако директорите на училища поне са мъже, може отчасти някак поне малко да се противодейства; но ако директорите са жени, тогава хаосът и вакханалията на женските страс-ти е направо ужасна. Знам какво говоря. Виждал съм го с очите си. То не може да бъде описано, Шекспир ще онемей ако го поставят за ден-два в едно дамс-ко българско училище, където наперени даскалици имат пълния диктат върху случващото се. Правете си сметка какви поражения нанася тази пуста феми-низация върху съзнанията на младите! Нямам думи! Момчетата в резултат

47

губят общо взето поголовно мъжките си качества и стават нещо съвсем... скопено, в духовния смисъл, в психическия смисъл, ако мога така да се изразя. Пък след това някои се чудят, че сред момчетата имало толкова много женст-вени, загубили мъжествеността си. Един от факторите на този процес, пред-полагам, е и този. Трудно издържа в един харем един мъж, даже и да не е скопец, даже и да не е евнух. Особено ако не е евнух. (Тук секса го изключва-ме, за други неща говоря, секс, знаете, няма не само в СССР, но и във всяко българско школо, което, както се знае, е устроено по всички до един принципи и модели на същия този СССР.)

Да спра дотук по този проблем. Дето се казва, направих нужното да поднеса проблема. Нека всеки ако иска да реагира спрямо казаното както му се прииска, както му скимне. Някои ако искат могат да напишат едно разгромно писмо срещу обидилия така кръвно "българската дамска учителска колегия" и да съберат подписка срещу мен с искане да бъда екзекутиран публично чрез... изваждане на вътрешностите от търбуха ми и хвърлянето им на кучетата! (Гледах един филм, английски, през средновековието това било любимо нака-зание спрямо особено страшно провинили се спрямо краля престъпници та-ман като мен: палачът пори корема им докато се още са живи, те лежат върза-ни на една голяма маса и крещят от болки, а в това време червата и другите им вътрешности биват рязани, както нашенци постъпват със закланите шопа-ри преди Коледа! Те това наказание, чини ми се, е напълно подходящо за частично възмездяване на моите престъпления!) Да вървя сега нататък по темата си.

Дали е мъж, дали е жена, българският учител, разбира се, по презум-пция трябва да е безполово същество, санким, е нещо като хермафродит (пак говоря само за духовния смисъл на думата, нищо сексуално, моля-моля, няма в думите ми!). Това означава, че поведението му трябва да бъде – и неизбеж-но е – мъжко-женско, същото може да се каже и за мисленето му. Що означава "мъжко-женско поведение" се опитайте да си представите сами. Дамите, сан-ким, даскалиците трябва да се държат като властни мъжкарани, а пък мъжете, с извинение – като... а сега де, не смея да употребя думата... като... о`кей, да се държат като.... хермафродити! (Сещате се, че друга дума ми се въртеше в акъла, да, тази същата дума, която се завъртя и във вашия акъл, смело си я турете на съответното място, аз се въздържам да я пиша, за да не ми звучи просташки текста!) Аз ще ви дам само един пример в тази посока: когато, примерно, директорката съобщава на колектива "радостната новина", че техен колега е уволнен и изритан най-сетне от училището, щото той, видите ли, си е позволявал да се държи "крайно неправилно", тогава, първо, чест от колектива почва бурно да ръкопляска, а пък някаква... "дама" (която иначе редовно си бръсне лицето) изстенва така, че да я чуе целия колектив – и най-вече шефка-та: "Ееее, най-сетне: това обаче отдавна трябваше да бъде направено!". Сфа-щате ли сега за какъв тип поведение говорим? Мисля, че стана ясно. Подли-

48

зурството пред шефката е най-белия кахър на това поведение, което, разбира се, е съвсем неподходящо за хора, които са на възпитателски позиции, сиреч, на които е отредена ролята да бъдат възпитатели на младежта. Мисля, че трябва да спра дотук по тази тъй прелюбопитна тема, по която още много може да се пише. По нея даже и дисертация може да се напише, подарявам идеята си на смелчагата, който дръзне да се захване с написването й.

По-рано вече имах възможността да кажа, че има три идеални типа български учители в съвременното нашенско школо: авторитарни деспоти с манталитета на казармени фатмаци или фелдфебели (и със способност за колосално и безцеремонно нахалство, един продукт, който, знайно е, изключи-телно много се цени из нашите географски ширини, дето шества девизът: "Чрез нахалство – към прогрес!"), на второ място – учители-страдалци, които в безчовечните условия са успели някак да съхранят нещо човешко, а това значи свободолюбиво, в душа и в поведението си и, на трето място, това е т.н. смесен безличностен тип, който, чини ми се, има най-много представители в средите на българското учителство. Тук, за да не забравя, мога да формули-рам и една такава закономерност: колкото повече в условията на авторитар-ната образователна система у нас един учител е съхранил нещо човешко у себе си, толкова повече той клони към типа на учителя-страдалец; респектив-но, колкото повече се е обезличностил, той толкова повече минава за "добър учител" – щото умее да властва, да чупи неукрепналите детски и младежки характери, умее да мачка без никакви угризения на съвестта младите личнос-ти, да ги тормози по всякакви, най-вече по-перфидни, т.е. още по-гаднярски начини и т.н.

Либералността, другояче казано, човеколюбието и наистина човечно-то поведение е противопоказно за условията, които съществуват в рамките на човеконенавистническата и свободоненавистическа образователна система у нас, крепяща се на забрани, санкции, тормоз, насилие, терор и т.н. върху неук-репналите личности. Либерално настроеният учител, уважаващ чуждото дос-тойнство, е двойно неадекватен на изискванията на системата: той първо и най-вече по този начин наказва първом себе си (създавайки всички условия собственото му достойнство да бъде по всякакви начини и отвсякъде тъпкано), на това основание именно той е и страдалец, на второ място той създава предпоставки и ония негови възпитаници, които се подведат заради него да обикнат свободата, на това същото основание стават също неадекватни на изискванията на системата, поради което не само че и те започват неминуемо да страдат, но и тяхното достойнство отвсякъде започва да бъде всекидневно и дори ежеминутно тъпкано. Както в някои варварски общества действа прин-ципа "Човек за човека е вълк", така и в условията на безчовечната образова-телна система у нас действа принципа да се тъпче безпощадно всичко, що наподобява личност – или пък е личност и човек; човешкото отношение и разбиране в тази система, казахме, влиза в остър конфликт с нейната същина

49

и с нейния принцип, то се възприема като аномалия и неминуемо се наказва. Във въпросната административно-командна образователна система същест-вува нещо като непрекъснато социалистическо съревнование по лицемерие, по двуличие, по имитация на човешки отношения, по фалшивост. Истинска е само по-скритата или по-явна по-перфидна или по-груба, но никога не отслаб-ваща агресия спрямо личността и личностното. (ЗАБЕЛЕЖКА: Тук ми се налага да прекъсна писането, излизам да се срещна с един важен за мен човек. Като имам възможност ще си довърша разсъжде-нието, започнато в този текст.)

50

Нека надмогваме склонността си да правим глупости понеделник, 18 май 2015 г.

Древен Вавилон. Глинена плочка (вавилонска писменост) – 587 г. пр.н.е.

"Накъдето и да погледнеш, хората са все глупци" – така пише върху глинена плочка, открита сред развалините на Вавилон. Да се съгласим ли днес с това отчаяно заключение?

Истината е, че накъдето и да погледнеш виждаш творения на човеш-кия ум и ръце. Прекрасното граничи с грозното, доброто върви редом със злото. Пълно е с глупци, но се раждат и гении, а най-много са хората, които искат да живеят мирно, да обичат живота и да му се радват.

Вярно е, че съществуват масови внушения, главно на идеологическа и религиозна основа, които са връщали назад човешкото развитие, но рано или късно разумът надделява, а на днешния етап – колкото по-рано, толкова по-безопасно...

51

В социалния живот отделната човешка съдба изглежда незначителна на фона на грандиозните промени. Но приносът на всеки отделен човек нарас-тва, когато развитието на обществото се гради върху създадените през дълга-та общочовешка история и потвърдени от времето морални и духовни богатс-тва.

Ана Величкова

52

Лъскавата, бляскавата фасада крие нещо гнило

понеделник, 18 май 2015 г.

Тази сутрин ненапразно се поразходих набързо из мрежата; попаднах на нещо интересно и веднага го препубликувах в блога си, а ще го сложа и в следващата книжка на списание HUMANUS, да се знае, да не се забравя (виж: Въпреки численото превъзходство на глупаците следва да се опит-ваме да надмогваме склонността си да правим глупости); там пише:

"Накъдето и да погледнеш, хората са все глупци" – така пише върху глинена плочка, открита сред развалините на Вавилон. Написани са тия думи в 587 г. пр.н.е., изглежда под надписа има и поставена година.

Трябва да имаме в съзнанието си това обстоятелство, именно, за господството на глупаците в живота ни, но то не трябва да ни насърчава сами да правим глупости. Глупакът е така устроен, че изпада във възторг от глупос-тите, той не ги съзнава като глупости, обича ги, смята ги за нещо велико, пок-ланя им се, възприема ги като нещо свръхумно. И умните хора, чини ми се, са склонни да се подвеждат и да не разпознават на моменти глупостта като глу-пост, но все пак би следвало да имат наклонност, като чуят някакво по-пищна глупост, да се сепнат, интуитивно да усетят, че нещо не е наред, да се замис-лят и в един момент да установят несъмнено, че пред нас е една глупост. Способността да различава глупавото от неглупавото е особеност на умния, на неглупавия човек. Завършеният глупак твърдо възприема и най-откровени-те глупости като умнотии, а пък умните думи ги възприема като глупави, сиреч, подменя местата им. И го прави устойчиво. Не става дума за краткотрайна подмяна. Тази пристрастеност към глупостите у глупаците – те, излиза, не

53

могат да различават глупавото от умното и си имат пиетета да се радват на глупостите – някои много мъдри хора смятат, че е дефект на ума, който е непоправим и нелечим. Кант примерно твърди, че няма лекарство срещу от-дадеността на глупостите, глупакът ще си страда доживотно от глупостта си. Имам чувството, че е напълно прав. Някаква доста сериозна душевна и умст-вена извратеност е тази отдаденост на глупостите.

А сега да се върна на темата си. Знаете, почнах отново да пиша по-редица за ситуацията в родното образование и училище. От един малко по-различен ъгъл ще погледна този път върху случващото се. Захванах се да пиша за идеалните типове на основните фигури, заети в реалния процес на образованието, искам да ги представя в тяхната нескривана и така неприятна за мнозина истина. Един вид да разголя същината, да махна всички покрива-ла, завеси, пудри и прочие. Такъв ми е замисълът. Вчера както си пишех обаче ми звънна един стар приятел, минаващ през Пловдив и пожела да се срещнем и да поговорим. Зарязах всичко както и докъдето съм стигнал, но снощи късно вечерта реших все пак да го публикувам – да не стане зян (виж: В командната образователна система тече непрекъснато социалистическо съревнова-ние по лицемерие, по имитация на човечност, по ненавист спрямо лич-ността). Е, сега просто ще си продължа в поетата посока. И трябва май да ускоря темпото, че то вече 24 май си дойде, а аз още нямам особен напредък. Обещанието ми беше в дните преди 24 май да пиша по-най-сериозните проб-леми на образованието, културата и духовността у нас, а ето, затънах в една тема, от която излизане няма. Затънах сякаш в едно тресавище.

Да, ретроградната бюрократична система на командното и дирижи-рано държавно-монополистично образование е довела дотам, че днес и сис-темата като цяло, и всяко нейно звено е нещо като блато или тресавище, в което най-уютно се чувстват, знаете, тъкмо жабите, змиите и разните други такива пресмыкающиеся (една чудесна руска дума, означава влечуги или пълзящи; то и нашата дума си я бива де, няма съмнение в това), има също така в това блато и разни уродливи чудовища, които не се срещат в реалната природа, в реалните тресавища и блата. Да се пълзи е нещо като модус ви-венди на тази превърнала се в застойно и злотворно блато система, всички в нея пълзят; който се изправи – затъва; трябва да се лази в гъстите застойни води на системата, в която всичко е гнило, разлагащо се, мъртвешко и нечис-то. Тя служи не на живота, а на смъртта, на убиването на живото. Нека казано-то да ни стои като ориентир. Блатото, тресавището е точен символ и обозна-чение на същината, на конституиращия принцип или на каквото щете на адми-нистративната система в образованието. Тя е такава по едно най-просто осно-вание или по една-единствена причина: не понася онова, което е принцип на живота – свободата. Тази система не търпи и не понася свободата – принцип на живота за човешките общности особено. По тази причина и няма живот в системата, а има само гниене. Има мъртвина – и мъртвило. Старая се да

54

обособя с малко щрихи нейната същина и идея. Защо се е стигнало дотук е голяма тема, по която съм писал в другите си книги. Темата за злочестините на дейците на образованието у нас е необятна, затова ще се постарая да се съсредоточа на изявяването на най-важното.

Аз вече обособих някои водещи черти, които се откриват при по-прецизно вглеждане. Свободолюбието и човеколюбието – но автентични, искрени, истински – в тази система са забранени, затова вместо тях имаме само имитации, фалш. Вкратце казано, системата неумолимо поражда страш-на деморализация на отношенията вътре в нея. Поражда неудържими тенден-ции към нравствена уродливост. Който иска да оцелява в нея трябва да се нагажда, инак казано – да играе недостойни роли. Нормалното за човека е с присъствието си да променя неблагоприятната, лошата среда. Така именно се развива човечеството: личностите са тези, които го дърпат напред. Една лич-ност даже със самото си присъствие променя средата. Но ето, системата изисква безличността да е господстващият принцип. Отказваш се от себе си, от своята личност, забравяш за това що е достойнство, свободата става и нежелана, и опасна, и се захващаш... да пълзиш. Всички безропотно пълзят пред величавия трон на началството. Те е и непогрешимо, и мъдро, и прек-расно, и все така нататък в този дух, то, началството, изисква само подчине-ние, сиреч, отказ от своята личност. На тази основа общо взето друго не се прави освен всеки да мачка и да тормози другите, да се издевателства над тях. Спрямо висшестоящите си най-мил, вечно усмихнат, сърдечен, приветлив и клечиш на колене, само от време на време се осмеляваш да се обърнеш към тях примерно с ето тези думи:

– Днес пък сте толкова красива, уважаема госпожо директор, направо нямам думи колко сте прекрасна, елегатна, трептяща от женственост! И как хубаво Ви стои тази рокля, леле, как ви отива, просто не мога да кажа! А пък как хубаво ухаете: откъде си купихте този тъй вълшебно ухаещ парфюм?! От Париж ли, ясно, то си личи, при Вас всичко е стил и класика! Та аз ей-така, минах да Ви кажа някоя и друга мила дума, а сега се оттеглям да си гледам работата! Хубав ден, мила госпожо директор! Вие сте нашето украшения, нашето вдъхновение, нашата радост!

И пред кабинета на директорката всяка сутрин в редичка стоят бодри подлизурковци, които искат да й кажат някакви мили думи, вие забелязвате, че моя милост, поради неопитност, не може да измисли някакви още по-приветливи думи, но тия същите подлизурковци как могат да ги измислят, ох, как могат! Както и да е де, приемаме, че това е една метафора, то такова нещо може да се случва, знаем, в "съвсем импровизирана форма", аз лично, чувал съм, че директорка е подгонвала учителка поради това, че тази не й се била усмихнала достатъчно приветливо при среща в коридора и, предполагам, не й се е била поклонила достатъчно ниско, знам ли? Но чувах нещо такова. Абе има си съответният ритуал, който не го спазва, става набързо черна овца

55

– и бива обявяван за "чужд елемент". Но този момент вече касае необятната тема за отношенията и взаимодействията между отделните компоненти – учители, ученици, директори-меринджеи, родители, инспекторат, министерст-во – затуй да се върна на описанието на типовете учители в съвременните нашенски школà.

Моя милост, за жалост, няма гения на Данте, на Шекспир, на Досто-евски и прочие че да може да опише пълнокръвно типа, примерно, на типич-ния български образователен автократор, на авторитарния идеален тип учи-тел или, казахме, по-скоро даскалица, щот учителите-мъже са изчезващ вид. Но аз много се съмнявам, че и самите Данте, Шекспир, Достоевски и прочие, ако можеха да станат от гробовете си, с цялата си гениалност дали биха успе-ли да изобразят и една стотна част от цялата онази неописуема и неизобра-зима жизнено-очарователна пълнота на въпросния психологически тип. Защо-то той е неподражаем: той е крайно амбивалентен, примерно хем е тиранин, но също така е и страхливец, хем е величав, излъчва някакво царствено дос-толепие, хем е смачкан отвсякъде, в дълбините на душата си е най-унизеното същество, хем театрално играе ролята на най-умен, на "всичко знаещ" и "от всичко разбиращ", хем фактически е един игнорант, нещастен позьор, жалък дилетант, който вътрешно трепери от мисълта да не би някой ученик да му зададе въпрос, на който да не може да отговори; спрямо началството посто-янно клечи в най-унизителна поза, но пред тия, които са негови жертви, които има властта да мачка, пред тях стои във величавата безстрашна поза на На-полеон при Арколския мост, или, още по-добре, на Наполеон, който на корона-цията си грабва короната от ръцете на папата и сам сия слага на главата; той, разбира се, е безкрайно смешен, но има една-едничка грижа: как да всява страх у учениците, как да прави така, че те постоянно да треперят и дори да се покланят на величавостта му; за тази цел си е разработил, разбира се, една страхотно умна система от шантажи, заплахи, други средства за терор, за налагане на подчинение и т.н.; и прочие, и так далее, и т.н., и ала-бала.

Не, това не може да се опише, нямам тия сили! Поне да имах таланта на Алеко, но и него няма, не, решително се отказвам да пиша повече по тази тъй велика тема! Бай ви Ганя ряпа да яде пред неръкотворния образ на бъл-гарския типов учител-автократор от днешната ни система, не, този тип ще продължи да си чака своя български Данте, своя Достоевски, своя Шекспир. Това чудо обаче по принцип едва ли може да се изобрази с думи. А може би е нужно да се изобразява с четка? Или с оди и оратории? Или стихове требе да се пишат, знам ли вече, съвсем се отчаях! Този величав образ едва ли някога ще бъде пресътворен по някакъв достатъчно убедителен начин, което ще е голям зян за общочовешката култура. Е те тука българските писатели требе да се пробват, да работят упорито, та един ден да можем да се поздравим и ний най-сетне с един български нобелист-литератор. Ама къде ти, те се занимават с описания на каквото друго се сетите, ала бягат от тази най-страхотна тема.

56

Явно неслучайно бягат. То ето и аз се запътвам да избягам, както забелязва-те, щото хем не съм художествен литератор, хем нямам нужния талантец, хем даже и време нямам, щото на главата си имам толкова много друга работа. А то за такъв велик предмет се иска цялостно отдаване и посвещаване. Аз ня-мам тази възможност.

Което казах за горния тип, то в още по-голяма степен важи и за вто-рия идеален тип на българския масов учител, този на страдалеца. Тук е още по-трудно нещичко да бъде представено в онази жизнена пълнота и достовер-ност, с която ни го представя наготово животът, този най-велик майстор-присмехулник. Вземете, огледайте се наоколо, срещнете някой жив среднос-татистически български учител (най-вероятно ще попаднете на даскалица) и се опитайте да го почувствате. Хем говоря за типове, хем чувствам колко е несправедливо това, щото, примерно, в наглостите, в деспотизма, в автори-тарността може и да има някакви типове, но тук, където водещата черта или емоция е страданието, тук вече всичко е пределно индивидуално. Затуй си вземете всеки който искате случаен български учител и се взрете някак в душата му. И само по този начин всичко ще ви се открие. Няма друг път. Исти-ната по този не по-малко велик предмет може да ни се открие само по този начин. Ето, примерно, погледнете ония клипчета, в които побеснели простаци-ученици се гаврят над своята учителка по английски – и се опитайте да се вживеете в ситуацията. Поставете се, примерно, на нейното място, опитайте да почувствате това, което тя чувства в онзи момент. Е, ако това го можете, всичко ще разберете сами, аз за какво да ви пиша тук и обяснявам. Всичко го има там. Поставете се на мястото и на онзи учител, който пише на дъската, а пък някакво хлапе се впуска изотзад и му сваля панталона. И други подобни изгъзици, с извинение за думата, се случват всеки ден във всяко българско училище.

Всяко българско училище всеки ден е подобна лудница. А ако не е такава лудница, там нещата са още по-нездрави. Там, където учениците са взели надмощие и са встъпили в открита схватка със своите мъчители (думата учител у нас често я заместват с думата мъчител, и то е неслучайно), сиреч, където училищата не приличат на лудница или на бойно поле, там нещата са още по-отчайващо неистински. Там явно господства такова насилие, че то успява да удържа буйствата на тормозените предполагам по ужасен начин ученици. Щом учениците мълчат и се подчиняват, щом слушат, то в такъв случай нещата са още по-неестествени и като такива – нездрави. Щото систе-мата не може да роди едни естествени и нормални човешки отношения между учители и ученици; значи всичко, което наподобява такива, е само имитация, е само фалшификат, е неискрено, е менте. Знаете, у нас е царството на менте-тата. В училищата ни, особено в "образцовите", дето "всичко превъзходно върви", дето нямало, видите ли, ексцесии, работата е безнадеждна, още по-уродливо е всичко, още по-извратено е. Не зная доколко сте склонни да се

57

доберете до смисъла, скрит в тия горчиви думи. Просто се опитвам да ви предложа да се замислите по-сериозно. Не се оставяйте да бъдете подвежда-ни от лъскавата, старателно лъскана фасада. Погледнете какво става вътре, в недрата. Там е страшно. Там всичко е изгнило. Там всичко е неистинско.

Системата е доволна когато всичко се държи под похлупак. За тия неща, които аз тук се опитвам да намекна, за тях е прието да не се говори. За тях е прието да се мълчи. Те се възприемат като "скандални". Оня, който дръзва да говори за тях, е непоносимо лош човек. Той е наш враг. Да огласиш обществената тайна за разрухата, която цари в недрата на системата на бъл-гарското образование, е непоносим скандал, който си го позволи, следва да бъде наказан. И остракиран. Той трябва някак да бъде заставен да замълчи. Примерно устата му могат да бъдат затворени по много начини. Ако не миряс-ва, ще го обявим за... луд. ("Лудите, лудите, те да са живи и здрави... а пък у нас свестните ги смятат за луди..." и т.н.; в последните редове на "Под игото" разбираме, че само един луд се е осмелил да протестира – и затова го обеси-ли на касапницата.) Е, най-радикалното средство да му затворим устата е като го уморим. Има си начини и за това. Може, примерно, да умре от глад. Както си искате може да ликвидираме враговете, дето са дръзнали да застрашат идилията на онова блато или тресавище, в което се е превърнало българското образование и училище.

Не зная защо, но напоследък освен метафората за гниещото блато в ума ми се върти по този повод една друга метафора. Тази за змийското гнез-до. Змии, преплели се в кълбо, коя от коя по-отровни, всякакви змии, усойни-ци, пепелянки, кобри, очилатки, каквото си искате още. Представете си затво-рена стая, пълна с такива змии. Опитайте да се представите как бихте се

58

чувствали сред тях, ако случайно попаднете в такова змийско гнездо. По някои краища на България вместо "гнездо" казват "гняздо", както и вместо "дело" - "дяло". Съдебно дяло, примерно. Та в ето едно такова гняздо ако попаднете си представете как бихте се почувствали. Ако си го представите, то тогава на мен не ми е нужно да полагам повече никакви усилия за да описвам нравствено-психологическата ситуация в едно типично средностатистическо българско школо. Преувеличавам ли – това ли искате да ми кажете? Аз пък се питам нещо друго, ето това минава в ума ми като пиша за метафората, свързвана със змийското гняздо: де това да беше просто метафора! Уви, не е метафора, а е истина.

Ако не си змия, горко ти! Много ще страдаш, много ще бъдеш хапан, много отрова ще влезе във вените ти. И в резултат ще бъдеш зомбиран. Няма да умреш от тази... човешка ("човешка" ли казах?) отрова, но от нея ще бъдеш зобмиран и парализиран така, че цял живот след това ще усещаш поражения-та. Ще бъдеш уж жив, а в същност – мъртъв. Като ония зомбита в оня същия американски филм. Дето като видят жив човек му се нахвърлят да му изпият кръвта. И него го превръщат в зомби. Сетихте ли се за филма? (Не му помня заглавието.) Бил популярен много. Аз гледах една-две серии и се отвратих. Но ето, сега ми послужи това, че съм го гледал. Дано се сетихте за какво говоря и пиша.

Навремето дядо ми Васил, Бог да го прости, ме съветваше да се от-казвам от учителстването овреме, щото, по неговите думи, не съм бил... куче, а за да бъде някой учител в съвременните условия трябвало, според него да е куче. Това е било някъде в тъй блажените години на късния комунизъм, при-мерно в 1983-84-85. Там някъде е било. Тогава системата си беше непокътна-та. Та значи според него за да си учител трябвало по душа да си куче. Що значи това да си куче, вярвам, всеки сам разбира. Който по душа не е куче, а е, примерно, човек (аз имам този дефект, че си бях и си останах човек), при него нещата стоят иначе. Пак всеки нека сам да си го представи как стоят нещата тогава. Е, не послушах мъдрия си дядо. Минаха много години оттога-ва, които аз прекарах все в работа в българската образователна система. Куче никога не бях и не станах. Нито пък змия. Останах си докрая човек. Оказа се, че бях изритан накрая от системата с гриф "Негоден!". На 32-та година бях изритан от системата. Да, а ето, вече 33 години са изминали откакто за пръв път влязох с дневник в класна стая като учител. Тогава бях на 24 години.

Днес е понеделник, 18 май. Миналата година денят понеделник беше 19-то число. Отидох на работа както всеки ден, както всеки понеделник. Мис-ля, че имах два или три часа. Един или два си взех, не помня вече. Извика ме директорката в кабината си. Гледам, че повика и трима свидетели. Явно нещо тържествено искаше да направи, чувстваше се приповдигнатото й настроение. Зер, предстояло е да й се сбъдне най-съкровената мечта! И с величав царст-вен жест ми връчи заповед за моето уволнение. С мотив "пълна некадърност",

59

"не става за учител", "абсолютно негоден за системата". Признавам си, втре-щих се: не съм очаквал такова нещо. Успя да ме изненада! Аз знаех, че се подготвя за уволнението ми, тя извърши в последните две години какви ли не подвизи за да подготви това мое тъй желано уволнение, трупаше и произвеж-даше усърдно "компромати" и прочие; ето, оказа се, че е събрала кураж да го извърши. Какъв героичен жест! Връчи ми заповедта за уволнение само два-три дни преди празника 24 май! Каква символика само, а?! Каква превъзходна гавра, нали така! Тя тези неща ги умее, има несъмнен талант в тази посока...

Та днес-утре аз празнувам годишнина от моето уволнение, което до-веде и до фактическото ми лишаване и от преподавателските права. Факт е, че съм си заслужил не само уволнението, но и убиването направо. Аз си поз-волих да правя в рамките на системата нещо абсолютно забранено: позволих си лукса да бъда личност. Свободна, сиреч автентична личност. Това нещо системата не може никому да прости. Аз отправих най-превъзходни предизви-кателства пред ретроградната система. Е, тя беше длъжна да ми отмъсти. Та да се защити някак. А сега всички говорят, че системата щяла била да се реформира. Вие вярвате ли в това?

"Не наливайте ново вино в стари мехове...", спомняте ли си тия ду-ми на Спасителя? Ето, впрочем, откъса, в който се съдържат те, добре е да се знае целият: 33 И те Му рекоха: Иоановите ученици често постят и правят молитви, така и фарисейските, а Твоите ядат и пият. 34 Исус им рече: Можете ли да накарате сватбарите да постят докато е с тях младоженецът? 35 Ще дойдат, обаче, дни, когато младоженецът ще се отнеме от тях; тогава, през ония дни, ще постят. 36 Каза им още и притча: Никой не отдира кръпка от нова дреха да я тури на вехта дреха; инак и новата дреха се съдира, и кръпката от новата не прилича на вехтата. 37 И никой не налива ново вино в стари мехове; инак новото вино ще пръсне меховете, и то само ще изтече, и меховете ще се изхабят. 38 Но трябва да се налива ново вино в нови мехове. 39 И никой, след като е пил старо вино, не иска ново, защото казва: Старото е по-добро. (Лк 5:33-39)

Какво повече да говорим, та тук всичко е казано. Живот и здраве да е, тия дни може да пиша по това, може да се опитам да разсъждавам по тия думи, макар всеки би следвало да го стори сам. Да, най-добре е сам. Онова, което си постигнал сам, то само е наистина твое. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави и до скоро!

60

Ще продължа да давам пример за това какво е да си личност вторник, 19 май 2015 г.

Вчера написах (от предпразничната си поредица за духовните неща и най-вече за състоянието в сферата на образованието) ето този текст, текстът с ето това заглавие: Не се подвеждайте от лъскавата, старателно лъскана фасада, а погледнете какво става вътре, в недрата: там всичко е изгнило. Да, знам, че попрекалих там с разните метафори и хипостазирания, които могат да се възприемат (особено от някои хора) като крайно обидни. За да си успокоите поне малко душите си приемете, примерно, че правя някакъв експе-римент и преследвам някаква цел, която, предполага се, е различна от тази, която ви се мержелее в съзнанието; приемете също, че пиша научен, фило-софски и на моменти дори художествен текст, т.е. в него са позволени всякак-ви волности – почна ли поне малко да ви олеква на сърцето? Е, да се надява-ме, че ще ви раздобрее, ний сме хора хуманисти и сами страдаме когато някой неоправдано страда. Има една поговорка, че всяко зло било за добро, тъй че ето и това може допълнително да ви успокои. Истината също лекува, даже и най-горчивата; то и лекарствата са горчиви, но помагат (в повечето случаи, да се надяваме). А ние търсим начин да лекуваме нещо много болно. Да, болни са най-вече душите ни. Тях искаме да лекуваме. Това нещо с помади, пудри и парфюми не става. Понякога даже се иска скалпел.

Като казах скалпел, та се сетих. Аз пиша тия неща всеки ден, но при мен работите изобщо не се развиват в добра посока. Писах по това, но да припомня: след операцията ми преди две години с трапанация на черепа (за

61

вадене на хематом, получен след падане, получи се сътресение на мозъка, също така обилен вътрешен кръвоизлив поради това, че пия медикамент-антикоагулант, противосъсирващ) доста време успях да се опазя, но онзи ден, в сряда, се спънах на тротоара и паднах така лошо, че пак си шибнах яката и главата. В тия дни внимателно следя дали не е станала отново същата беля. Втора подобна операция едва ли ще понеса и издържа. Имам чувството, че нищо чудно отново да се е получил вътрешен кръвоизлив в черепа. Вчера ходих при джипито си, разказах му случилото се, той ме насочи на преглед при невролог. Днес преди обед ще ида да ме прегледа. Но моменти усещам глава-та си необичайно, но дали има нещо сериозно може да се установи със ске-нер. Ще видим какво ще констатират. Днес, да се надяваме, ще се разбере.

Следобед пък ще ида (ако не ме вземат в болница) на прием при шефката на РИО И.Киркова. Преди седмица й пратих един документ (виж Ре-ших отново да обезпокоя някои отговорни длъжностни лица и да им поставя един интересен, вярвам, казус – за мислене и, евентуално, за действане... и също така Казваме някому "Гледай си работата!" и той ни се обижда, сякаш сме го проклели един вид, а това да си гледаш работата е нещо толкова нормално и естествено!), почаках цяла седмица; реакция, разбира се, никаква нямаше, от нито едно от въпросните длъжностни лица. От нито едно! Та ще ида днес да изнахалствам да чуя поне някаква реакция. Знаете в случая аз действам, воден от някакви съвсем непонятни у нас ху-манни, хуманитарни причини; туй нещо, именно човечността у нас, чини ми се, е съвсем непознат продукт – особено пък във въпросните административни висши селения. А пък аз съм преди всичко изследовател на нравите, знайно е, та по тази причина реших да проуча как стои въпроса – и дали все пак не е настъпила някаква поне минимална промяна. Любопитно ми е да се разбере това. Твърде любопитно е, да, без съмнение.

Става дума за това, че в сложилата се ситуация (аз спечелих съдеб-ното дяло на ниво Окръжен съд, той отмени заповедта за моето уволнение и ме възстанови на работа като преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив) си позволих да призова другата страна да надмогне чувството за мъст и да кандиса да приеме съдебното решение, да го изпълни – та спорът да спре на това ниво. Т.е. позволих си да призова дирек-торката на ПГЕЕ-Пловдив да изпълни решението на съда, да се откаже от обжалване пред Върховния касационен съд (!); другояче казано, да се възпол-зва от открилата й се възможност да постъпи позитивно и човечно, но спо-ред своя свободен избор, а не по принуда (понеже ако ВКС присъди дялото пак в моя полза, тогава ще трябва да изпълни решението по принуда, а това изобщо не е приятно, пък и се обезсмисля откъм нравствен смисъл една такава постъпка, сиреч, става позоряща за извършилия я). И мотивът, причи-ната да я призова за това е чисто хуманитарна, един вид е свързана с това този администратор да се опита да прояви човечността си, способността си

62

за човечно отношение: ето, днес е 19 май! Точно на същия ден през минала-та година директорката на ПГЕЕ-Пловдив ми връчи заповед за моето уволне-ние, цяла година след това се водиха две съдебни дела (второто пък, за кле-вета, заведено пак от мен, е в този четвъртък, на 21 май), г-жа директорката си има сериозни проблеми с правосъдието в тази изминала година.

Както и да е, но сега аз останах вече (заради нейното решение, по нейна воля) без никакви средства за съществуване, спряно ми е вече обез-щетението за безработица, спряна ми е също и мизерната инвалидна пенсия, т.е. ако тя в тази ситуация реши да обжалва решението на Окръжен съд пред Върховния касационен съд, това означава аз поне 4-5 месеца или половин година да остана без работа, без средства за съществуване, без нищо. В такава една ситуация е нормално да се задейства, и то непринудено, факто-рът за хуманността, но, уви, това до този момент няма индикации да се е случило – или да има шансове да се случи. Е, като капак на всичко аз сега пак съм в критична ситуация по отношение на здравето си, ако, примерно, се наложи отново да ми правят тежка животоспасяваща операция, това значи в периода на възстановяване (евентуално, щото такъв период може и изобщо да няма ако не издържа операцията) да бъда без никакви средства за същест-вуване. Та ми се ще в тия толкова интересни обстоятелства да изследвам реакцията на въпросните административни лица на отговорни длъжности в сферата на образованието и възпитанието на нашите деца и внуци. Ей-така, да проуча как стои този въпрос. Като човек и като гражданин ми е много интересно да проуча този въпрос.

Защото аз имам една теория, която се нуждае от нови потвърждения. И тя е: в нашите съвременни условия хората са станали кой знае защо много безчувствени, сиреч, неспособни да реагират подобаващо по емоционален път, нещо е "запушило" тази емоционална сфера, която именно определя нашата човечност, на нея ний дължим човечността си. Предполагам тази всеобща тенденция е различна при различните типове личности, може би степента на безчувственост има някаква връзка със социалното положение на човека, с онази социална роля, която той се е нагърбил да играе. Е, мен на-последък ме интересува каква е конкретно ситуацията по този показател в сферата на образованието – и особено в средите на отговорните лица на някакви административни позиции. Та по тази причина именно и ще си напра-вя днес експеримента. Ще ида да разговарям с г-жа Киркова, шеф на РИО, пък ще е призова тя евентуално да помоли и директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова – та и тя да си изкаже съображенията по поставения прелюбопитен научен и човешки казус. Разбира се, надлежно ще отразя в дневника си добитите резултати. Това, че дневникът ми е публичен, изобщо не пречи за това, напротив: та нали и длъжностите на въпросните администра-тивно-ръководни лица са също така публични?!

63

Аз особено в последните няколко години съм се заинатил да се дър-жа като автентичен гражданин и демократ непрекъснато, без никакъв комп-ромис. И като личност, разбира се, то те тия неща са дълбоко и неделимо свързани. По тази причина ми се наложи да преживея страшни главоболия, които съсипаха здравето ми даже. Оказа се, че у нас, в нашите специфични български условия е непозволено човек да се държи (не на думи, а на дело) като автентичен, като истински гражданин и демократ особено (то тия две неща са неразделни!), също така и като личност. Който опита да се държи като такъв, който покаже твърдост и безкомпромисност, "му свиват перките" набър-зо и правят нужното да капитулира. Е, аз съм упорит и още не капитулирам, виждате – въпреки понесеното. Причината да намирам сили да се държа е следната, изворът им е ето това мое съзнание: щом имаме претенцията да сме демократично и европейско по дух общество, то съвсем нормално е всеки гражданин да има всичките права и условия да се държи като свободна лич-ност, т.е. като автентичен гражданин, демократ, европеец. Ако не му позволя-ват това, ако не позволят даже на един-единствен човек да се ползва от пра-вата си, това вече означава, че страната ни не е нито демократична, нито европейска, нито свободна, нито правова, т.е. тия неща си остават само гола претенция.

Ето, на мен не ми се позволява да се държа като демократично мис-лещ и действащ гражданин, всички изпадат от ужас заради моите "странности" и "чудатости" да искам да бъда такъв, пречат ми с всички сили, репресират ме, направиха ме даже същински дисидент спрямо образователната система, уволниха ме, лишиха ме от преподавателски права, позволиха си невиждани, неподозирани даже гаври спрямо личността и достойнството ми. Аз пък за сметка на това документирам в блога си всичко, което ми се случва. Давам един екстравагантен пример на останалите българи какво означава днес, в днешните условия да си личност, т.е. да си рядък българин с развито съзна-ние за свобода, да си гражданин, да обичаш свободата и демокрацията и пр. Нека да знаят какво следва от това. Разбира се, че човек винаги плаща съот-ветната цена. Аз, разбира се, съм "единичен случай", съм "частен случай". Правете си изводите какво означава и това. Излиза, че мнозинството, за да си няма моите проблеми, се държи по друг начин, различен с нормата на човеш-кото и гражданското достойнство и поведение. Това много значи ако си го изтълкувате. Направете го сами, така е по-добре за вас самите.

Ами толкова за днес. Очертава се денят ми да е интересен. Хубав ден ви желая! Денят на всеки от нас е такъв, какъвто си го направи сам. Ако дните ви не са толкова вълнуващи като моите – виновни сте си самите вие! Направете си дните каквито искате, това си е ваше право. Щом искате да сте спокойни, да сте в мир с началството си на всяка цена, изборът си е ваш. Вие поемате и пълната отговорност за това какво в резултат на такова поведение

64

ще се случи с вашата личност. Нещата не са толкова прости. Или по-скоро тъкмо защото са толкова прости са така объркани у нас.

Чао и до скоро! Бъдете здрави! И не пращайте човечността си в дъл-госрочен отпуск – или пък направо в пенсия; не бива да се живее така, цената е прекалено голяма!

65

Много древен български обичай

вторник, 19 май 2015 г.

Цитат от чудесната книга на моя приятел, философа Стоян Стой-нев Укритото и премълчаното в българската история, която в момента по негова молба подготвям за печат (и която, респективно, ще се появи на бял свят в близките месец-два):

Според свидетелствата на Ибн Фадлан волжките българи изпра-щали при своя бог някои от най-умните и даровити хора – за да предадат техните послания. Същият арабски пътешественик и мисионер, добре познаващ живота им пише, че при погребението знатните българи са по-лагани в гроба заедно с една от съпругите и няколко слуги (виж книгата на Татяна Ярулина Ал-Булгари – „Волжка България и Европа“). Същото описа-ние дава и Херодот за погребенията на знатните траки.

Та в тази връзка вече аз, Ангел Грънчаров, си позволявам да запи-там: затова ли, заради този древен обичай ли и ние, съвременните българи все още правим нужното за да убиваме всичко умно, талантливо и свястно, що е около нас?

66

Докъде ни доведе социализмът със своите "непрекъснати грижи за човека"

сряда, 20 май 2015 г.

Да си продължа анализа от поредицата по повод 24 май, празникът, който наближава. Вчера написах текст, на който дадох крайно предизвикател-ното заглавие Ще продължа да давам пример за това какво е да си лич-ност, т.е. да си рядък българин с развито съзнание за свобода, да си гражданин, да обичаш демокрацията и пр., което изглежда е прозвучало "пределно самохвалски", това ми беше заявено незабавно. Ето краткия диалог по този повод: Анонимен каза: Грънчаров, умря ли циганката, а? :) :) Самохвалството е твърде грозно нещо. Ангел Грънчаров каза: Това не е нещо за хвалене, таваришч, това е нещо за окайване, за това нещо никой не ти завижда, а всички те ругаят, за какво "хвалене" или "самохвалство" тук може да става дума?

Да, същинска прокоба е у нас да си личност и "рядък българин" с развито съзнание за свобода, достойнство, да си гражданин в истинския сми-съл, да обичаш демокрацията и т.н., но ето, сами виждате, на някои това нещо им е прозвучало като "хвалене", като "самоизтъкване", като израз на преко-мерна горделивост. У нас хората, изглежда от прекалена скромност, предпо-лагам избягват да се държат както подобава да се държи една личност, да, само "прекалената скромност" трябва да е причината. :-) Е, ний пък нека да

67

сме нескромни, имам предвид тия, дето сме орисани да бъдем личности и при това страдаме от манията да не се отказваме нито от себе си, нито от свобо-дата си, нито от правата си. Поради което си и страдаме, плащаме си цялата цена. Както и да е, аз многократно съм писал, че оптиката на възприемане на нещата у много хора е обърната и извратена, поради което мнозина възприе-мат всичко наопаки, с краката нагоре и т.н. Нещо най-естествено, примерно това да си личност, да си свободен, да държиш на правата си и пр., виждаме, че из нашите предели се възприема като "изчанченост", като "самохвалство" и т.н. Да не си личност, ерго, да си безличник, е, разбира се, "съвсем нормално-то" за такива толкова умилително скромни душички. Които като същински змии са готови във всеки момент да клъвнат оня, който помръдне и рече да заяви, че се чувства, представяте ли си, човек и дори личност.

Вкратце да си попълня дневника си, да кажа какво ми се случи вчера. Писах, че болките в главата ми, примесени с едно изключително странно и неприятно усещане, ме заведоха вчера при невролога. Обясних на лекарката (за да й припомня, щото тя преди време следеше моето следоперативно възс-тановяване, но е забравила), че преди две години съм прекарал операция с отваряне на черепа по изваждане на хематом; казах й, че продължавам да пия лекарството синтром заради проблемите със сърцето, заради което се получи толкова сериозен проблем (сътресение на мозъка, получено при падане и удряне на главата, предизвика вътрешен кръвоизлив от спукано капилярче, който дълго не е могъл да спре, тъй като синтромът пречи на кръвосъсирване-то). И също така й съобщих, че две години след операцията ми се е случил нов инцидент, ново падане със сериозно удряне на главата; казах й, че се страху-вам да не се е получила същата история, вътрешен кръвоизлив и пр. Дори й заявих, че най-вероятно, ако се стигне до нова операция, едва ли ще я издър-жа този път - заради болното ми сърце. Лекарката с нескривано неудоволст-вие изслуша словохотливия си пациент, а пък на този момент (че едва ли ще издържа нова операция) реагира само сестрата (тя ми каза "Недейте така, моля Ви се, няма страшно!"; лекарката обаче ми каза студено, че нямала била направления за скенер – и припряно започна да ме преглежда с чукчето. Уста-нови, предполагам, че увреждания на мозъка нямам, щото реакциите ми били нормални. Казах й как предишния път едва в последния момент, когато бях в изключително тежко положение, вече три седмици след падането и получава-нето на контузията, когато се чувствах отвратително, едва ли не в агония вече, случайно някакъв лекар от бърза помощ се е сетил да ме прати на скенер, което ме и спаси (на другия ден спешно ми направиха операцията), но тази история не впечатли особено лекарката( тя пак заяви, че нямала направления за скенер и че нищо повече не може да направи. И ми предписа две лекарст-ва, за които се наложи да си дам и последните пари. Та в тази връзка си мисля следното.

68

Да бъде уморен, да бъде убит един български гражданин е напълно достатъчно да попадне в ноктите на една само административна система, примерно "здравеопазващата", с извинение. Моя милост пък има късмета в момента да е в отношение с три такива системи: образователната (където си имах толкова сериозни проблеми, за които платих страшна цена), ето, също така съм в ноктите и на здравеопазващата система (бидейки инвалид, със сериозно заболяване на сърцето, което прави така, че оцеляването ми от каквато и да било операция е същинско чудо), на трето място ми се наложи да вляза за първи път в живота си и в контакт с правосъдната система, именно заради проблемите ми с образователната система (където именно е полето на моята професионална изява и реализация). Та се питам, след като е напълно достатъчно един обикновен български гражданин да бъде ликвидиран дори и да има несретата да попадне в месомелачницата само на една от тия систе-ми, правете си сметката какъв щастливец съм аз в момента – след като съм попаднал, тъй да се рече, в ръцете не на една, а на цели три такива величави държавни системи! Май смачкването ми е гарантирано, нали така?! :-) Завиж-дайте ми и за това де, вижте какво огромно внимание ми е оказано: цели три държавни системи се занимават с мен – ех, какъв щастливец на съдбата съм аз!

Та историята се повтаря почти буквално, както и предния път, когато едва не умрях, но сега аз пак нищичко не мога да променя за де предотвратя трагичния край. Ако искам да разбера дали не се е получил нов хематом вътре в черепната ми кутия, ще трябва да намеря пари и да си платя въпросния скенер. Пред алтернативата да умре мърцина всеки гражданин, дори и инва-лид без никакви доходи като мен, ще трябва да изкопае отнякъде съответната сума пари, та белким някак се спаси, белким удължи жалкото си съществува-не. Страшна работа! Другият вариант е да чакам пак да стигна до агония и тогава вече да встъпя в порядъка на "спешен случай" – и тогава вече може да ме погледнат на скенер; ако изобщо някой се сети или ако благоволи да се развълнува защо този там гражданин е изпаднал в състояние на агония.

Ходих вчера също така в РИО-Пловдив, това е инспектората на МОН и се срещнах с началничката И.Киркова. Поговорих само няколко минути с нея за да видя има ли някаква реакция по повод на моето писмо до съответните институции (виж Реших отново да обезпокоя някои отговорни длъжностни лица и да им поставя един интересен, вярвам, казус - за мислене и, евен-туално, за действане... и също така Казваме някому "Гледай си работата!" и той ни се обижда, сякаш сме го проклели един вид, а това да си гледаш работата е нещо толкова нормално и естествено!). Общо взето реакцията е никаква. Реакция пък от директорката на ПГЕЕ-Пловдив до този момент също няма. Знаете, опитах се да изтъкна хуманитарния аспект на целия проблем или казус, но явно в нашите български условия такова нещо като човеч-ност или особено пък като "човеколюбие", знам ли, се възприемат за нещо

69

като "философска изгъзица", ще ме простите за израза. В рамките на въпрос-ните административни системи (било образователна, било здравеопазваща, било даже правосъдна или правораздавателна) място за такива "европейски лигавщини" като човечност, човеколюбие или, опази Боже, свободолюбие или уважение на суверенитета и достойнството на личността няма и не може да има.

Аз много съм видял и препатил човек, но, признавам си, страшно много съм поразен от това обстоятелство, че според постановките и принци-пите на въпросните системи човешката страна у нас е игнорирана изцяло. Примерно в здравеопазването това, че, да речем, индивидът Ангел Грънчаров е пукнал (една евентуалност, която изобщо не е за изключване и е твърде много нараснала в последно време) даже, предполагам, ще се приеме като облекчение, щото този въпросният ненужен човек просто с умирането си е облекчил тъй претоварената здравеопазваща система! По тази логика излиза, че колкото повече хора по-скоро умрат, толкова повече предпоставките и шансовете за лечението на останалите живи се повишават: толкова повече средства ще има за живите! Оказва се, че за да живеят едни трябва колкото се може повече да мрат други. До този абсурден край ни доведе, очевидно, соци-ализмът в сферата на здравеопазването. До какво ни е довел същият този социализъм в сферата на образованието и правораздаването е отделна тема.

Утре пък ще ми се наложи отново да се изправя пред правораздава-телната система у нас, утре, от 10.30 часа е насрочено съдебното дяло, което заведох за клевета срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив; номерът на дялото е 1727/2014 г., ако някой иска да дойде в залата, по този номер може да раз-бере в коя зала ще се гледа то. Понеже в 11 часа пък ми е предаването по ПО-тв, именно "На Агората...", ми се наложи вчера да направя запис на предава-нето, та да не се случи пропуск в поредицата, записът ще бъде излъчен, а аз в това време ще бъда в съдебната зала. Това дяло е важно за мен, но сега повече не мога да пиша, утре, живот и здраве да е, ще пиша повече по тази тема. Интересен е твърде много и този съдебен казус, в него се приплитат тъкмо тия три системи в чудесен, в превъзходен възел. Става дума за това, че на моя милост директорката на ПГЕЕ-Пловдив благоволи да ми сложи една психиатрична диагноза.

Та непременно ще пиша до какво любопитно развитие се стигна по този случай. Утре, да се надяваме, казусът ще се реши. А аз сега бързам за съда, където имам работа, тъй че ще трябва да прекратя писането тази сут-рин. Желая ви хубав ден! Здрави да сте най-вече, пък другото са бели кахъ-ри...

70

Умилителното "Учи, мама, за да не работиш!" вече не действа

четвъртък, 21 май 2015 г.

Вчера написах кратък текст, който публикувах под заглавие-то Абсурдният край, до който ни доведе социализмът в сферите на неп-рекъснатите "грижи за човека"; той също се отнася към поредицата за ду-ховните неща, която пиша във връзка с наближаващия празник 24 май. Вре-менно ми се наложи да спра писането по така интересната тема за идеалните типове, които си подвизават, така да се рече, в сферата на образованието; бях стигнал до описанието и представянето на идеалните типове на учителя. Последните няколко текста, включително и настоящия, който сега захващам да пиша, са нещо като илюстрация на реалното положение, в което се намира идеалния тип на учителя-страдалец, на учителя, запазил своята човечност въпреки безчовечните условия, в които е поставен – в рамките на деморали-зиращата и не търпящата човешкото достойнство система.

Наложи ми се, под влияние на събития в реалния живот, да разкажа за някои свои преживелици, случващи ми се тия дни. Днес пък, както вече споменах, ще се проведе поредното заседание на съдебното дяло за клевета, което бях принуден да заведа. Налага се вкратце да разкажа докъде се стигна по това дяло, много е интересен този казус, той също така много и говори, много показва. Това е един, другояче казано, многозначителен казус, имащ много измерения. Но нека все пак да видим какво ще стане днес в съдебната

71

зала, пък тогава ще пиша, живот и здраве да е само. Тази сутрин току-що написах един документ, който днес ще представя в съда. Толкова по този въпрос.

А днес най-актуална и най-важна е темата за провелата се вчера първа матура, по български език и литература. Битката с преписването е била, твърди се, титанична, системата е направила нужното до последно да се дър-жи гадно с учениците, с абсолвентите, с абитуриентите, така да се рече. След като самата система е виновна за това, че не е подготвила младите по подо-баващия начин, така, че с лекота и с удоволствие да си вземат този изпит, след като общо взето предимно им е губила времето толкова години, сега пък им пречи да си вземат изпита по единствения що-годе смислен начин, именно с... преписване. Да, по-глупаво от това да заучаваш наизуст тъпи "интерпрета-тивни постулати", писани от некадърни доценти, няма на този свят, е, в тази ситуация смисленото е да прецакаш системата, която иска да те прави тъпа-нар, да я прецакаш по единствено възможния начин, именно с преписване; да, ама гаднярската система не се предава така лесно и ти го връща по възможно най-подлия и обиден начин: всички са заподозрени, че са склонни към измама, всички абитуриенти априори са обявени, че са нещо като престъпници, че са склонни непременно да преписват, че са един вид "криминогенен контингент" – и затова системата, без да й пука особено, че обижда всички, предприема драстични марки против преписването, всичко се следи, дебне, възниква ужасна стресираща и обидна атмосфера, крайно неподходяща за свободно изразяване на евентуални творчески способности, сиреч, тормозът и издева-телствата продължават до последно. Да, обаче ето, поразително е, че млади-те сякаш не усещат гаврите, претръпнали са дотам, че са станали безчувстве-ни спрямо униженията – и дори изглежда съвсем не ги усещат, а ако ги усе-щат, не могат да ги осъзнаят именно като унижения, като гаври, като издева-телства. Това вече е истински обезпокоителното. Нима не се намери нито един абсолвент в тази окаяна държава, който да стане и да рече на изпитва-щите го цербери примерно ето какво:

– Моля да не ме подозирате, че съм "потенциален преписвач", моля да не ме обиждате с такова ужасно недоверие! Откъде-накъде ще ме следите с камери дали не преписвам?! Аз да не съм някакъв доказан пропаднал тип или пък нещо като престъпник. Където одите презумпцията за невиновност, именно, че всеки е невинен до доказване на противното?! Да, но ето, вие с тези свои подозрения към мен, че съм "сигурен преписвач" ме обиждате и ме превръщате в без вина виновен. Така не може да стават работите в една нормална държава. Така не се правят тия работи. Откъде-накъде ще ми взе-мате джиесема?! Да ме помолите да го спра може, но да ми го вземате – как така? Всички тия мерки против преписването дълбоко ме обиждат. Моля да се отнасяте подобаващо към мен. Аз не съм нито измамник, нито престъпник, как тогава ще ме възприемате като такъв?!

72

Вие да сте чули някоя абитуриент да се е сопнал по този начин да защити личното си достойнство? Не сте чули, щото и аз не съм чул. Ами някой от тия, на които е отредена толкова унизителната роля да бъдат пазачи, цер-бери, видите ли, били взети "драконовски мерки срещу преписването", е, тия, дето упражняват въпросните "драконовски мерки" да не са нещо като драко-ни?! Те са учители, някой от тях пък да е протестирал, че го поставят в толкова унизителна роля - да упражнява брутален контрол срещу набедените че са "потенциални преписвачи" младежи?! Неее, няма такова нещо, никой от тях едва ли е усетил унижението, напротив, предполагам, някои от тях са се чувс-твали едва ли не горди, че тям е отредена толкова позорна по същество зада-ча: да пазят набедените за преписвачи свои възпитаници, да ги унижават до последно, да демонстрират пълно недоверие спрямо тях и т.н. Правете си сметка в такъв случай какво е пък нивото на съзнание на тия, които са призва-ни да бъдат възпитатели на младите, правете си изводите на какво са ги нау-чили толкова щом като самите те не са научени или възпитани да знаят и да усещат толкова елементарни неща, имащи обаче огромно личностно-форми-ращо значение. От което аз пък, понеже съм гадняр, правя извода: колкото са личности възпитателите, толкова са личности и възпитаниците им, щом и едните, и другите не усещат тия така унизителни неща и не реагират никак да защитят личното си достойнство, то значи и при едните, и при другите такива неща като личност и като достойнство явно отсъстват.

Както и да е. Аз вече публикувах два отзива, които ме впечатлиха по въпроса от интернет: виж: Матурата – висш израз на дълбока конспирация на активно самовъзпроизвеждащата се неграмотност. Да спра по този пункт дотук и да се опитам да си продължа по темата. Да приемем, че с описа-нието и представянето на идеалните типове учител вече сме приключили. Сега с какво да продължим? С описанието на типовете ученици ли? Или с описанието на идеалните типове директори (нарекохме ги "меринджеи") на школа? Или пък може би да се захванем с описанието на типовете родители?

Ако изходим от принципите на системата ученикът, родителят и учи-телят са общо взето нищо, а всичко е директорът – бидейки представител на властващата администрация и бюрокрация. Значи с него трябваше изобщо да започнем. Той, дето се казва, коли, той – беси. И у него е и ножа, и сиренето. Същевременно това е служба-мечта, за която най-много се натискат ония образователни дейци, които даже и за учители, предполагаме, не стават: административната ръководна длъжност е нещо като тих пристан в бурния иначе океан на бушуващите в образованието и възпитанието на младите стихии. То е нещо като тихо островче, под палмите на които можеш да се протягаш блажено до пенсия. Да бъдеш, инак казано, един истински паразит на системата. Е, ще носиш някакви отговорности. Но системата е така устрое-на, че ний за нищо не отговаря. Трябва просто да бъдеш образцов изпълни-тел. важното е висшестоящите да се доволни. По тази причина като симули-

73

раш не само активност, но дори и, представете си, "новаторско и творческо отношение към проблемите", ще можеш да довегетираш до пенсия, и при това дори и някой и друг орден може да ти турят. И да те провъзгласят за "заслу-жил". Купа може даже да ти връчат – и тесте грамоти. И ще се оттеглиш на заслужен покой един ден.

Та какви типове директори може да има, като с казаното очертахме вече главния тип. Типа на оцеляващия при всички власти административен паразит. Някои директори на училища у нас оцеляха при всички бури (в чаша вода) в системата, нагодиха се към всички "най-кардинални реформи и велики поврати", успяха да се подмажат на всички правителства и власти и ето, дос-тигнаха най-накрая до блаженото пенсионерстване на заслужилия народен административен титан на родното образование и училище. Казах вече, че тази обща и идеална типова форма се пълни с какви ли не съдържания, което от кое по-фантастични или дори обаятелни. Аз казах и ще повторя, няма да се уморя да повтарям: чудно е само как и откъде системата успява да изкопае такива несрещани и невероятни чешити, които да поставя на директорски постове в училищата? Ето това е най-чудното. Всичко останало вече изобщо не е чудно. То си е най-нормално. Да спра сега дотук, за да мина към следва-щия фигурант в родната система. Още се мъча да открия кой от останалите типажи заслужава приоритет, та да го опиша преди останалите.

Учителите вече описахме, остава да се захванем с описанието на учениците. Те са по начало най-важните, ако така мога да се изразя – поне за това, че са главна жертва на системата. Учителят във всеки момент може да си вземе капата (или ако е дама да си вземе там каквото друго дамите трябва да си вземат, примерно чантичката) и да се махне от опротивялата му систе-ма, а ученикът обаче няма къде да избяга – освен да избяга от държавата ни като цяло. Няма къде да бягат горките ученици, май тези страдалци заслужа-ват честта да се захвана с тяхното описание най-напред? А може би техните родители заслужават предимство, понеже от тях по начало би следвало да зависи всичко: ако родителят има подобаващото съзнание той никога не би допуснал месомелачката, наречена "образование", да поеме в своята нена-ситна паст и да дъвче колкото си иска неговото дете. Да се определи какви са възможните типове учители и тук е трудна задача, понеже именно липсва динамика в тази посока, другояче казано, общо взето масово родителите у нас проявяват една непонятна дезангажираност спрямо реалните проблеми в сферата на българското образование. Масовият български родител изглежда по начало възприема училището за нещо като "деветата дупка на кавала", то за него по същество е нещо най-маловажно, защото този именно масов бълга-рин добре знае, че в последващата реализация в живота елементът образо-вание играе съвсем не главна, а направо подчинена роля.

Някогашното тъй умилително "Учи, мама, за да не работиш!" днес яв-но е отпаднало и понеже всичко у нас се измерва с пари, то в тази връзка

74

образоваността се възприема в някакъв смисъл като пречка пред прагматич-ната съвременна реализация в живота. Всички знаем, че има толкова много преуспели необразовани хора, а пък очевидно образованието у нас съвсем не дава ония качества на личността, които са й потребни за да постигне нещо по-значимо в този живот. Дезактивираността на родителите спрямо образование-то на техните деца по същество е най-тежката присъда на образователната ни система: тя фактически е отписана от тях, те с нея вече не свързват кой знае какви надежди. Децата им се формират от други фактори, докато училището често се възприема като задържащ нейното развитие фактор. По тази причина на мен в случая ми е доста трудно да избера с анализа на коя именно група да се заема. И докато умувах, времето ми за писане привърши, ето че ми се налага да спирам с писането. Предстои ми да почна да се приготвям да зами-навам в съдебната зала, където ще се проведе тъй вълнуващото за мен засе-дание на Районен съд в Пловдив.

Ами спирам дотук. Утре, живот и здраве да е, ще продължа по темата си. Между другото сетих се как да завърша този път текста си. Получих от Украйна писмо, в което моят основен партньор в изданието на международно-то многоезично научно издание на списание ИДЕИ проф. Константин Райда ми предлага да публикуват избрани от мен места от тази поредица, посветена на ситуацията в българското образование, която пиша сега пред вас; ето какво ми пише проф. Райда, с откъса от неговото писмо по този пункт ще завърша днес своя текст:

Здравствуйте дорогой наш друг, Ангел! Постоянно слежу за Вашими прекрасными публикациями, касающи-

мися духовных основ образования в Болгарии, различным его проблемным аспектам и т.д. Скажу Вам искренне, что я восхищаюсь уникальностью и правильностью Ваших текстов, Вашей гражданской позицией и Вашим патриотизмом, и сожалею, что в Украине пока не вижу подобного рода за-щитников гражданского общества в этой сфере общественной жизни. В этой связи у меня к Вам есть предложение. А что если Вы уже из готовых написанных текстов составите публикацию и в наше научное издание ИДЕЙ. Для этого я посылаю Вам макет следующего выпуска, где эта тема также обсуждается. Ваша статья может быть представлена в простой и удобоваримой для Вас форме, и в этом случае, она может быть размещена в рубрике "Философские размышления"...

Това ми пише професорът, още не съм намерил време да му отгово-ря, пък и сега бързам, нямам време да пиша повече. За да не закъснея. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави и до скоро!

75

Няма да се отказваме от борбата с комуноидността, с поривите към безличност

петък, 22 май 2015 г.

Разхождайки се вчера по Главната улица в Пловдив рекох да седна на една от ония пейки, които са направени там, големи пейки, на които могат да седнат по много хора. Наблизо седяха двама старци и спореха нещо на доста висок глас. Заслушах се. Единият старец, целият побелял, подобно на древен патриарх, каза следното:

–... Казвал съм ти и пак ще повторя: докато тоя проклет комунизъм не си отиде, ама съвсем, не наужким, а истински не си отиде, България изобщо няма да се оправи!

Той забеляза, че ги слушам внимателно, погледна към мен, а пък аз му показах с два пръста знака „V“ от "Виктори", показвайки, че съм напълно съгласен с него; старецът се усмихна зарадван, че правдивите му думи се възприемат положително и с разбиране от напълно непознат човек, погледна ме благодарен за подкрепата от моя страна. Тръгнах си замислен, ето до какъв извод стигнах в един момент:

Той, комунизмът, е още в главите на много хора. И те сами не се усещат и не си дават сметка че мислят по комунистически. Съзнанието на такива хора е поразено от вируса на проклетия комунизъм. А мнозина не усе-щат това, а не бива. Трябва да усещаме, да "надушваме" комунизма в думите

76

и постъпките на дадени хора и да им се противопоставяме – и по този начин да им помагаме да се отърват от неговата примка.

Няма друг начин да се отървем от комунизма освен като помагаме – чрез пределно откровени, честни и човечни разговори! – за освобождаването на мозъците на заразените от комунизъм хора. Знам че е трудно да се постига това, но трябва да се опитва. Все някакъв ефект има когато се разговаря по тия въпроси по подобаващия начин. Това е много деликатна и фина работа, тъй като се докосват най-чувствителни струни в душите. Работата опира до възраждането на ония традиционни ценности, които комунизмът и комунистите или опошлиха, или извратиха, или изтръгнаха от душите и сърцата на хората. Особено с младите трябва да се разговаря най-много. Тъй като проклетите комунисти правят нужното, те са неуморни, за това щото и техните мозъци, мозъците на младите да бъдат заразявани непрестанно с комунизъм, с кому-нистически дебилизъм.

Лекуването на душите от вируса на комунизма не е лек процес. Това е процес на оздравяване и очистване, който не трябва да спира нито ден. За жалост, това не се прави нито в медиите, нито пък особено в нашите училища. Те продължават да са нещо като островчета на комунизъм, на комуноидна психика, на комунистическа извратеност и патология, на криворазбран "колек-тивизъм", мачкащ без жал личността, свободното мислене, свободолюбието и личностното, човечното отношение към проблемите.

Аз като преподавател по философия и гражданско образование съм правил това нещо много години, работил съм неуморно за оздравяването на душите на младите. Ала ето, комунистите ме надушиха и ме изгониха, уволни-ха ме: върху мен се стовари с цялата им жестокост тяхната жажда за мъст. Това именно ми показва, че съм бил на верния път. Иначе защо толкова щяха да ме мразят?

Разбира се, бъдещето не е на толкова варварския и ретрограден ко-мунизъм, тъй че въпреки всичко, въпреки трудностите не бива да се отказваме от всекидневната борба с комунизма. Тя изобщо още не е свършила. Тя след-ва да е най-настойчива, упорита и наистина всекидневна.

Който не съзнава това и нищичко не прави, той фактически, макар дори и несъзнавано помага на комунизма, насърчава го да продължава да трови необезпокоявано душите на хората...

77

Съсипваме истинските неща и на тяхно място поставяме излъска-ни скъпоструващи ментета

петък, 22 май 2015 г.

Беше истинска...

Алохомора Мухоморова за ремонта на Цар Симеоновата градина: "Мargarita todorova, дефинирайте понятието "хубава" за да сверим дали отп-равната ни точка за сравнение е една и съща?

За да ви е по-лесно да разберете какво се случи (случиха му) на един достолепен и красив парк ще ви обясня нещата на достъпен език и с лесно смилаеми за масовия вкус сравнения. Значи, нашата любима 123-годишна старица, с красиви бръчки от смях около очите, със сияещо добро лице, с топли мъдри очи и ласкави ръце я поругаха като я наблъскаха с кубици сили-кон в устните и циците, като ѐ опънаха бръчките, обезобразявайки милото ѐ лице, като я гримираха крещящо с лъскав грим. С една дума, придадоха ѐ търговски вид, превърнаха я в атракция – за да се продава по-добре. Напра-виха я като себе си! Като всичко! Сега нашата градина няма личен облик, тя вече е конфекция – със същите фонтани като в Дубай, със същите ламБи като в Каспичан, със същите плочки като в Полски Тръмбеш.

При градините обаче, за разлика от хората, възрастта не е порок, до-ри напротив. Хората се гордеят със 100-200-годишните си паркове, грижат се

78

за тях, поддържат ги, пазят достойнството и достолепието им, по този начин пазят и собственото си достойнство. Понеже парковете, освен дървета, са и история, и култура, която не се пише от днес за утре. Тя се трупа с години и столетия и добива патина. И не стига че загубихме всички тези безценни не-ща, но ги и загубихме на цена 8 млн. лева. пари от нашия джоб, и от джоба на децата ни, понеже бяха изтеглени заеми.

Вие можете ли да си представите какво представлява сума от 8 млн. лева? Имате ли идея какво и колко може да се направи с тези пари? Е, опре-делено "работата" (аз я наричам съсипия) тук не е за 8 млн. лева. една доста голяма част от тези пари, нашите пари, потънаха в едни джобове. Ние не сме съгласни това да се случва и затова беше тази борба през цялото време – за запазване на автентичността на градината, за ограничаване на опростачване-то и поругаването ѐ. Само че крадците разчитат на елементарния масов вкус, за който е достатъчно нещо да е лъскавко за да му се лепне етикет "хубаво". Затова са светлините, фонтаните, пушещите заведения и останалата цигания – за подмяната на истинското с фалшивото, за замазването на очите на нез-рящите.

Лъскави хартийки срещу късове самородно злато – това получиха индианците на Пловдив!" От страницата на Мауа Alexandrova

Сега вече е лъскаво менте... Кратък мой коментар: Наистина, "подмладиха" и "освежиха" градската гради-на, не съм знаел, че това нещо е струвало 8 милиона лева. Признавам си, на

79

мен езерото ми хареса. Новите, свежи и подстригани тревички – също. Но сега се замислям във връзка с това, което е казано по-горе и откривам, че има много кичозност в получилия се краен резултат. И ми дойде в ума една мисъл, която ме убеди окончателно, че тук всъщност нещата не стоят така, както изглеждат на пръв поглед. И че не са за приветстване. Ето я тази въпросната мисъл.

Имаше една църква в Пловдив, най-важната, владишката. Света Ма-рина се казва. Тя беше със стари, изтъркани от краката на предците каменни плочи, понеже е съществувала векове. Имаше по стените и древни стенописи, фрески и т.н. Дойде млад владика, Николай Чуждопоклонный Московский и една от престъпните идиотщини, що дръзна да направи, беше следната: наре-ди върху древните каменни плочи да налепят лъскави плочи от евтин китайски мрамор. А върху древните стенописи на храма нареди да налепят гръцки мушамяни тапети, изрисувани кичозно сякаш са бляскави религиозни стенопи-си. Истинските стенописи бяха заменени с ментета. И внушаващата респект, страхопочитание, духовност, култура и ухаеща на древност църква заприлича на напомадена и облякла се с младежки дрехи стара баба, искаща да мине за булка; нещо такова се получи в крайна сметка! Получи се едно отвратително менте. Така "ремонтира", по-точно казано съсипа църквата "Света Марина" пловдивският владика Николай Московский. Също подобно нещо се е случи сега и със Симеоновата градина. Съсипваме истинските неща и на тяхно мяс-то поставяме излъскани скъпоструващи ментета. Всичко трябва да превърнем в менте – та нищо истинско около нас да не остане. Какво? Култура ли? Кво е па това?

На Симеоновата градина посегнаха – но на Альоша обаче не посягат, защо ли?

80

Масовият продукт на системата илюстрира нейната цялостна деградация

събота, 23 май 2015 г.

Днес бях поставен в ситуация да избирам между участието ми в две прояви, във всяка от които с удоволствие бих участвал: виж Заповядайте на "Конференцията за свободата" в Пловдив и също така Естествено уче-не (II издание) (за второто бях специално поканен като гост). Много е неприят-но, че съвпаднаха по дата тия две прояви, иначе щях да участвам и в двете. А сега ми се наложи да избера Конференцията за свободата, избрах го по една крайно несвободна причина: финансовата (тя се провежда в Пловдив, а друго-то събитие е в София, т.е. спестявам разходите за пътуване). За човек, който е безработен, сиреч, без никакви доходи, този фактор, за жалост, има значе-ние. Та след около два часа трябва да тръгвам за конференцията, значи имам чисто два часа за писане.

Утре е вече 24 май, празника на просветата, духовността, културата. А аз пиша по този повод всяка сутрин по едно есе, правя го от доста време. Поредицата напредна, но ще ми се наложи да пиша и поне още около седмица след като мине 24 май. Темата за мен е вечна, никога не може да бъде изчер-пана. Постоянно присъства тази тема на страниците на блога ми. По причина на това, че явно моята прокоба е да работя в тази сфера докато съм жив. А ще присъствам в нея и след това – чрез книгите си. Казвам това, за да ядосам анонимно-неанонимните завистници, които всеки ден ме съпровождат, подоб-

81

но на глутница кучета, и не пропускат да ме ръфнат "дружески" при всеки удобен повод.

Ще почна тази сутрин с едно по-особено въведение в проблема. И по-провокиращо. И тъй: две многозначителни събития маркират категорично ясно и изразително пълния банкрут на образователната ни система, да, бих казал тоталния банкрут на системата ни. И те са: матурата и т.н. абитуриентс-ки балове. Матурите се проведоха през тази седмица, а от утре (ако не и от днес още) почват въпросните балове. Ще каже някой – как така? За какъв провал говориш, та те са нещо като апотеоз на системата?! Е, всичко опира до гледната точка, от която възприемаме и съдим всяко нещо. Аз смея да твърдя, че тези две неща по най-убедителен начин илюстрират пълния банкрут на системата. Да, зная, че има хора, които в скудоумието си се умиляват като гледат на тия две прояви, да ги наречем така. Но истината, уви, е твърде гор-чива – и неприятна за тях. Просто има нещо сбъркано в оптиката, от която, повтарям, гледаме на случващото се пред очите ни.

Да, не всичко, което бълва системата, не целия й продукт е брак, съг-ласен съм. Вероятно има много свестни младежи и девойки, убеден съм, че има такива. Аз познавам такива. Даже в някакъв смисъл всички, да допуснем, са такива. Но аз говоря за тенденцията, за водещото. Ето моето тълкуване, та да се обоснова.

По повод на матурата церберите на системата се хвалеха, че били взели драконовски мерки срещу... преписването! Ето го този пункт, който по-казва абсолютния банкрут на системата. Писал съм го много пъти, но пак се налага да го кажа съвсем определено: щом ученическия народ е намерил изход от абсурдната система в преписването, това именно и показва, че тя е построена на съвсем сгрешени основания. През цялото си обучение учениците са се виждали принудени да преписват – за да се спасят някак от идиотщините на зле построената система, на системата, построена на сгрешени основания. Учителките са се борили срещу тази склонност младите да преписват, но не са могли изобщо да ги опазят. Дори и след училището, в университетите, особено много се преписва. Което показва, че системата работи на празни обороти, че тя е подчинена на социалистическия принцип "Кипи безсмислен труд!". Щом системата не може да проумее нещо толкова просто, а именно, че щом огром-ната част от учениците спасяват душите си от нейни идиотщини чрез препис-ване, то значи нещо в недрата на самата система е сбъркано, то това за сетен път илюстрира, че системата трябва да си иде. Понеже е изгнила отвсякъде и трябва просто да бъде бутната. Но няма кой да стори това. Всичко живо така се е нагодило към нея, че е намерило велик комфорт. Даже учениците, жерт-вите на системата, ще се вдигнат на бунт ако някой посегне на "светая светих" на лудешката система: безсмислието. Никой вече не иска да се занимава с нещо смислено. Смисленото изглежда абсурдно, ненужно, изглежда "лигав-щина", а идиотщините на системата се възприемат като нещо най-нормално.

82

Изпитите, "матурите" от ерата на Рада Госпожина са били значително по-смислени от тая бутафория, която имаме днес. Щото всичко е било човечно, а не толкова грозно и противочовечно.

Ще кажа нещо крайно екстравагантно: когато моя милост преди две-три години в качеството ми на учител по философия реших да експерименти-рам и "дадох" пълна свобода на учениците си в моите часове (що означава това е интересно да се обясни, но повечето би следвало да разбират и без обяснения), то след известен период на двоумение и на объркване се стигна дотам, че някои ученици (предимно от средите на тия, които най-добре са се нагодили към глупостите на системата, т.н. отличници или зубърите!) вдигна-ха... бунт срещу тъй нежеланата и неизгодна им свобода! Разбира се, те бяха насърчени и подстрекавани от администрацията, за да поведат тази идиотска кампания срещу нещото, което по принцип е най-желано от младите хора: свободата! Правете си сметка какво означава и какво показва всичко това. Е, някой да сте чули да е протестирал срещу идиотската система, която ги поста-вя в такова унизително положение, че единственият що-годе достоен изход е... преписването, сиреч, измамата, лъжата, ментето? Не, не сте чули – и няма скоро да чуете. Разбира се, ще хванат няколко нещастника, които са препис-вали тъй некадърно, че са ги изловили. А други, предполага се, са преписали тъй изкусно, че нито една система – човешка или техническа – не е могла да ги излови! Тия, дето не са преписвали, са се оказали в още по-глупаво поло-жение: загубили са си напразно интелектуалната енергия. Примерно, затруд-

83

нили са се да помнят неща, които са им напълно непотребни, обременили са си съзнанието с пълни идиотщини. Аз съм срещал ученички предимно, които са развили в перфектна степен ето какво качество: да помнят наизуст, без разбиране, изцяло механично, не цели страници от учебника по физика, при-мерно, но и цели "литературно-критически и интерпретативни анализи" на произведения от прословутия "конспект". Ако пък може да се разбере, пак чрез измама, коя ще бъде изтеглената тема, то благодарение на интернет (както стана и тази година!) целокупният ученически народ цяла нощ ще зубри въп-росната тема, и резултатите от матурата ще бъдат бляскави! Всичко у нас е все тарикатлъци и измами. Кой мислите че организира изтичането на тази тъй ценна информация? Ами министерската бюрокрация, как кой? Щото нея я е страх да не стане така, че младите хептен масово да се издънят на матурата, което означава красноречиво признание, че системата изобщо не работи! Затова МОН се тресе от един кошмар: да не се случи такъв един провал. За-туй и не обявяват какви са критериите или точките за оценяване. Първо да видят що се е получило, пък после ще нагодят така критериите, че резултатите да бъдат що-годе приемливи. Всичко в тази система е все наужким, всичко е все менте, нищо истинско няма, всичко е лъжа и измама. Това ако не е илюст-рация на крах, сполай му кажете!

Хайде сега да преминем на въпросните балове. Тук май всички раз-бират защо системата чрез т.н. абитуриентски балове демонстрира абсурд-ността си. Ами защото тия балове демонстрират личностния и нравствен упа-дък, до който е стигнал в крайна сметка нейният продукт. 12 години тия няко-гашни деца са били тормозени от абсурдната, построена на неверни основи образователно-възпитателна, с извинение, система. Да, 12 години терор и тормоз, всекидневен и най-жесток! И губене на времето най-вече! Какви ли не ексцесии са се случвали, не са за описване, словото немее – и Шекспир не може да опише що са преживели тия нещастни продукти на системата. А те са още по-нещастни тъкмо защото се съзнават нещастността си. Ужасна личнос-тна, нравствена и духовна мизерия – ето този е крайния резултат, който си личи в неприкрит вид у поведението на въпросния "краен продукт" на система-та. Погледнете как ще се облекат младите за своя бал. Погледнете как ще се държат. Ще крещят като безумни "Едно, две, три... дванадесет!" и т.н., както си му е редът. Ще се напият като каруцари. Ще седят полуголи момичета на колите на мерцедесите и ще показват прелестите си. Нещо като оргия ще се получи, нали така! Празник на живота! Нема лошо, ще каже някой, толкова са се мъчили, нека сега да празнуват! Но какво именно празнуват, за това нещо питате ли се? Разбираемо е какво точно празнуват, но е необяснимо с думи. Празнуват това, че не са станали пълноценни личности. Още в първите месе-ци на "свободния живот" ще усетят екзистенциалния вакуум, в който ги е нати-кала – и който им е завещала! – абсурдната система. Напълно неспособни за пълноценния живот. Абсолютни нихилисти са повечето от завършващите. А

84

доколкото не са, доколкото все пак са личности, то това е станало не благода-рение на системата, а защото са намерили известни сили да й се противопос-тавят. Та да се съхранят поне малко. Но у колцина са се намерили такива сили? Броят се на пръсти тия, които са опазили човечността и личността си. Щото системата ужасно деморализира всички. Тя действа безпощадно. Тя мачка всички и никому не прощава.

Та масовият продукт на системата илюстрира нейната цялостна дег-радация. Ще се напият хубаво, някои ще повръщат, оргията трябва да е на висота. А в ранното утро ще идат да поднесат цветя на... паметника Альоша в Пловдив! Или да посрещнат оттам изгрева? Знае ли се? Има и други хълмове където може да се посреща изгрева. Те обикновено отиват там, на хълма, където е Альошовия памятник. И това все нещо показва. Говори за ценностите им. То туй нещо бил обичай, останал от славните времена на комунизма. Било, видите ли, традиция. Самите балове били традиция, завещана ни от обществото-мравуняк, от обществото-казарма. Явно този модел на общество още е жив, щом толкова почитат традициите му. Въпросната противочовешка и деморализираща, антиличностна образователна система бди и пази тия традиции. А уж отрекохме комунизма. Уж сме ново общество. Демократично. Либерално. Обичащо свободата. Обича свободата обществото ни, обича, ама обича... дръжки! И тъй, цяла нощ под ритъма на чалгата младите ще отпраз-нуват зарята на новия, на свободния си живот. Оттук-нататък Азис и прочие ще бъдат техните духовни наставници. Не учителите им, които всички млади

85

дълбоко в душите си презират. Даже и когато реват заради раздялата си с тях, пак дълбоко в душите си ги презират. Щото днешният масов учител всъщност не е друго, а личностен, умствен, духовен кастрат. Той е чиновник, който е служил безропотно на обезличаващата система. Тя първом него е обезличила, та после той да може да сее безличностност. Да фабрикува безличия. Това е правил. Това му нарежда да прави системата и той се подчинява. Ако не се подчинява става враг.

Това, че младите плачат тия дни за учителите си е трогателно, но трябва добре да се изтълкува. Отрупват с цветя даскалиците си. И реват за тях. Какво ли значи туй нещо? Човешки сърдечни емоции, така ли? Де да беше така. Е, няма да кажа аз своето тълкуване. Нека всеки сам да помисли. И ще разбере, стига душата му да не е изкривена. И чувствителността му да не е изродена. Щото всичко зависи от този душевен потенциал, с който разполага-ме. За мен това са лицемерни и фалшиви сълзи. Да, редно е да се вълнуват, нормално е, но все пак има нещо, което издава, че това са нездрави емоции. Истината е, че младите дълбоко в душата си неистово се радват, че са се отървали от училището и от учителите. И това е здравата емоция. Другото е болест. Стокхолмски синдром. Нали така се казваше? Мъчените се привързват сърдечно към мъчителите си. И плачат като се разделят. Така руските крепос-тни селяни са плакали за своите господари, които до вчера са проклинали - защото са ги биели с камшик право през лицето! Робите плачат за господарите си. Тоз плач за учителките при абитуриентите, тези сълзи според мен демонс-трират една завършена робска психология. Истински здравата емоция е да се радват. Да ликуват. А някои – не всичките, слава Богу! – и реват. Момичетата особено. За момчетата е особено унизително да се държат като роби, привър-зани с мъчителите си.

В училищата тия дни се организират сърцераздирателни ритуали, ко-гато бодрите учителки се нареждат в редичка, а пък младите минават да се прощават с тях. И там обикновено се плаче. Ще демонстрираме сърдечни чувства. Колективни, разбира се. Да, ще демонстрираме. Ще покажем колко се обичаме - въпреки всичко, което сме преживели! Лошото ще забравим, ще помним само хубавото? И кое, моля ви се, е хубавото в тия 12 години робува-не? 12 години казарма. Какво, моля ви се, е хубавото на тия години? Но те реват ли реват. Публично и демонстративно. Резил. Но никой не го усеща. Така не се правят тия неща. Тия неща са лични. Човешки. И не бива да се демонстрират. То е нещо като кръстенето на Б.Борисов, който не пропуска случай да покаже колко силно обичал, видите ли, "Началнико си"! Както и да е. Мерзски и лицемерни театри у нас колкото щеш.

Нека да ме смятат за мезантроп. Аз съм работил 32 години в учили-ще, но никога, за моя чест, не съм участвал в такива опозоряващи театри. Криел съм се от тях. Има нещо дълбоко в мен, което ме е карало да се съпро-тивлявам. Както и да е. Аз вече не съм учител, идилията вече нека да е пълна.

86

Щото такива като мен пречат на демонстрацията на организираното комунал-но веселие, щастие и радост. И вгорчават демонстрацията на ентусиазма. "Кипи безсмислен труд", къпи също така и безсмислен ентусиазъм. Нека да кипи.

Ще завършвам, за днес толкоз. Оня ден в съда обаче аз наистина видях новото "разгромно писмо на възмутения колектив" на ПГЕЕ-Пловдив, което е било подписано от близо 200 учителки, ученици и родители даже! С него протестират, представете си, срещу решението на Окръжен съд в Плов-див, с което съдът отменя заповедта за моето уволнение от това училище и ме връща на работа. Това именно "открито писмо", което, прочее, се крие усърдно от мен, биде приложено като "писмено доказателство" и по съдебното дяло за клевета, което аз водя срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив. А иначе е предназначено за... Върховния касационен съд! Та имах възможност за две минути да зърна тоз шедьовър на литературната школска абсурдистка класи-ка, пред която немеят и Кафка, и Бекет, и Йонеско, и Джойс, и кой ли не още. Не мога да го възпроизведа тук, но ето, понеже писмото е открито, нека орга-низаторите да го публикуват все пак, да го види човечеството. Защо го крият толкова? Нека да го види човечеството. Или се срамуват от нещо? :-)

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Здрави във всеки един смисъл, най-вече емоционално. Не си позволявайте да ви заразяват с нездрави теат-рални и показни емоции. Емоциите са нещо най-сърдечно и интимно. Сълзите – също. Не се плаче показно. За за видят всички колко си добър, мил и чувст-

87

вителен. Не бива дори и да се кръстим показно. Щото който го прави с това плюе върху съкровеността и светостта на ставащото. Не бъдете фалшиви. Не допускайте да ви правят фалшиви. И да ви използват. Противопоставяйте се да участвате в пошли сълзливи мелодрами. Което става като държите на истинското, на здравото. Бъдете личности със здрав емоционален живот, което именно и поражда човечността ви. Бъдете човеци, ето това е истински важното. Чао и до скоро!

88

Празнично "открито писмо" до г-н министъра

неделя, 24 май 2015 г.

Тази сутрин реших да напиша на г-н Министъра на образованието и науката професор Тодор Танев следното "Открито лично писмо":

Уважаеми г-н Министър, Най-напред: честит празник 24 май – ден на просветата, културата и

духовността! Желая Ви здраве и успехи в нелеката и отговорна работа, с която сте се захванал!

От доста време, всъщност от повече от 5 месеца насам правя опити да се срещна и да разговарям с Вас, г-н министър. Но това, за жалост, все още не се получава. Още преди нова година, в края на декември 2014 г. Вие лично ми обещахте във Фейсбук, ако си спомняте, да дадете интервю за воденото от мен предаване по Пловдивска обществена телевизия, но до този момент Вашата визита в Пловдив изглежда все още не се е случила. А пък може и да сте забравил, едно нещо ли Ви е на главата?! Моето желание да се срещна обаче с Вас не е само заради въпросното интервю, имам, така да се рече, и една изключително важна лична причина. Също така държа да подчертая, че желанието ми да се срещна Вас, уважаеми проф. Танев, не е плод някакъв личен каприз, а се диктува от една жестока, бих си позволил да кажа, жизнена необходимост; ето за какво става дума:

89

– На 19 май 2014 г., предпразнично, един вид като "награда" по слу-чай 24 май (!), бях уволнен от работа като учител по философия и гражданско образование в Професионалната гимназия по електротехника и електро-ника в Пловдив по един крайно любопитен, странен до втрещяване и съвсем неочакван параграф ("липса на качества да бъде учител", "абсолютна не-годност за системата", "пълна некадърност" и т.н.), и то при положение, че имам 32 години стаж в сферата на образованието (бил съм в тия години пре-подавател на университетско и гимназиално ниво), от които 14 години в също-то това същото училище), имам най-високата степен на преподавателска квалификация (т.н. "Първи клас"), автор съм на цяла поредица от учебни по-магала по всички преподавани в нашите училища философски предмети и т.н.

– Всъщност уволнението ми беше нещо като апотеоз на водената от директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова (назначена през 2010 г. от правителството на ГЕРБ, министър тогава беше Сергей Игнатов) по същест-во политически мотивирана кампания за моето личностно и професионално дискредитиране, кампания на всекидневен административен тормоз и дори терор, и то при положение, че съм инвалидизиран (поради заболяване на сърцето); една удивително безчовечна кампания, водена дори и след като се върнах на работа след 8-месечен отпуск по болест, поради преживяна тежка животоспасяваща операция по изваждане на хематом с трапанация на черепа;

– Причината за такова едно отношение към моята персона от въп-росната администраторка е диаметралното ни разминаване в идейно и ценностно отношение, аз съм убеден привърженик на философията на едно съвременно по духа си и демократично образование и училище, вдъхновен съм от най-модерните и иновативни подходи за преподаване, за решаване на проблемите, за подобаващо и хуманно отношение към личността на уче-ниците, в годините съм работил за непосредствената и всекиднев-на демократизация на отношенията в училищната общност, примерно съм ръководител на създаден от мен ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в училището, създател и главен редактор съм на две списания (ИДЕИ и HUMA-NUS) за подпомагане на личностното и духовното израстване на младите хора, автор съм, накрая, на няколко книги, посветени на проблемите около реформирането на образователната сфера, книги, които са изцяло в духа на една нова и съвременна философия и стратегия на образованието в Бъл-гария.

– Вместо, както е най-естествено, да влезе в диалог с мен училищно-то ръководство набързо ме обяви за нещо като "народен враг", над мен бяха организирани какви ли не "народни съдилища", бях подложен (да, дори в наше време се случи това, колкото и да е парадоксално и да изглежда невероятно!)

90

на какви ли не гаври и репресии, бях оклеветен по недопустим начин, накрая, както и подобава за подобно анахронично и ретроградно мислене, бях изгонен и уволнен от училището; в това някога елитно училище възникна ужасна и крайно нездрава психологическа и нравствена атмосфера, която именно даде възможност да се случат подобни немислими иначе ексцесии.

– Най-интересното е, че ръководството на МОН в оня паметен пери-од (по времето на кабинета "Орешарски") изобщо не обърна никакво внимание на моите многочислени сигнали, жалби, доклади и т.н., напротив, в кампанията срещу мен бяха въвлечени (за да подпомогнат репресиите и недопустимата разправа!) и чиновници от образователното министерство, примерно инспек-торката по философия в РИО-Пловдив г-жа А.Кръстанова.

– Разбира се, наложи се да заведа две съдебни дела срещу дирек-торката Анастасова за да си върна потъпканите по такъв безцеремонен начин права: едното съдебно дело е за отмяна на заповедта за уволнение и за възс-тановяване на работа, а второто е за оклеветяване; двете дела се водят вече близо 8-9 месеца, по делото срещу уволнението ми стигнахме на етап Окръ-жен съд, който отмени заповедта за моето уволнение и ме възстанови на работа.

– Сега се стигна до следната интересна ситуация: на мен ми изтича срока за обезщетението за безработица, оставам вече без всякакви средства за съществуване; същевременно не мога да си търся работа, тъй като заради уволнението по онзи ужасен параграф аз фактически съм лишен от препода-вателски права (нито един директор не би ме взел да преподавам в училище-то му!); ако директорката Анастасова обжалва решението на Окръжен съд за моето възстановяване на работа пред Върховния касационен съд (!), това означава още месеци наред аз да остана без никакви средства за съществу-ване; с оглед на това в писмен вид предложих по хуманитарни подбуди инс-танциите да се намесят (Не зная дали изобщо до Вас е стигнало ето това писмо: Реших отново да обезпокоя някои отговорни длъжностни лица и да им поставя един интересен, вярвам, казус - за мислене и, евентуално, за действане...?), та абсурдният спор най-сетне да бъде прекратен, с полза и за училището, и за учениците, а най-вече в синхрон с правото, истината, спра-ведливостта и законността.

Да, обаче времето си тече, а никакъв отзвук от инстанциите няма – или, ако има, не е стигнал до мен. Сякаш "органите" на МОН са оглушели, ослепели и онемели. По тази причина се принуждавам спешно да искам среща с Вас, г-н Министър. Не мога да допусна, че сте запознат със случая, но проя-вявате умишлено безразличие и безхаберие; имам усещането, че министерс-

91

ките чиновници са скрили от Вас цялата информация по този проблем. Такава е причината да настоявам и да търся начини за уреждане на спешна среща с Вас.

Простете, че се наложи във Вашето тъй натоварено с важни държав-ни дела ежедневие да Ви занимавам с един частен случай, с един личен въп-рос. Но Ви имам доверие и смятам, че тъкмо Вие можете да разберете, че и отделната личност у нас все пак има някакво значение; щото общността, както и да я погледнем, се състои все от личности, от живи човешки същества; започнем ли устойчиво да пренебрегваме проблемите на отделната личност, на отделния човек, в крайна сметка и общността ще бъде застрашена от обез-човечаване. Вярвам, че като университетски преподавател можете да вник-нете и да разберете един такъв начин на мислене, според който отделната личност все пак има някакво значение – и не бива да бъде пренебрегвана безцеремонно, както, за жалост, представителите, лицата и "органите" (особе-но) на институциите у нас така често си позволяват.

Ще Ви бъда благодарен ако откликнете положително, уважаеми г-н Министър, на моето желание за няколко минути да разговарям с Вас. Длъжен съм да Ви информирам, че си позволявам да публикувам това свое писмо до Вас в блога си не за друго (не, примерно, да упражнявам някакъв неправоме-рен "медиен" натиск върху Вас), а най-вече защото съм привикнал да съм пределно откровен с читателите на моя блог; второ, защото нямам за какво или от какво да се срамувам; трето, защото цялата тази иначе любопитна история, целият този човешки, граждански, нравствен и правен казус от сфе-рата на образованието за мен е безкрайно интересен. Като изследовател на феномените на съвременния български живот си позволих да го опиша в бло-га си цялостно, без да съм скрил нещо от читателите си. Наистина не виждам смисъл нищо да крия: защото публичното представяне на такива многозначи-телни и богати на смисъл казуси, по моето дълбоко разбиране, може да спо-могне за пораждането, укрепването и развитието на едно автентично демокра-тично (и правно също така) съзнание и също така може да насърчи и стимули-ра растежа на подобаващата за добрите граждани култура у т.н. "обикновени хора", особено в средите на младите, което възприемам като свой дълг - и като философ, и като преподавател, и като човек, и като гражданин, и, накрая, като блогър.

Предварително Ви благодаря за отклика и проявената съпричастност към проблема! Желая Ви здраве и успехи в нелеката и отговорна работа, с която сте се захванал! 24 май 2015 г. Пловдив С уважение: Ангел Грънчаров

92

Честит празник, почитатели на автентичното образование, култура и духовност!

неделя, 24 май 2015 г.

На почитателите на менте-образованието, на менте-културата и на менте-"духовността", простете, нищо не мога да им честитя! Да идат да праз-нуват на гроба на своята вдъхновителка Надежда Илинична Крупская! :-) Или да идат да поднесат нов венец на Паметника на съветската армия-"освободи-телка" :-)

93

Докато не проведем решителна революционна промяна в образо-ванието, от бедността и от униженията си няма да се отървем!

понеделник, 25 май 2015 г.

По повод публикуваното от мен вчера Празнично "открито писмо" до г-н Министъра на образованието и науката професор Тодор Танев получих на имейла писмо от приятел, който ми пише, че е малка надеждата министърът да обърне някакво внимание на моето "иначе сърцераздирателно писмо", че нищожна е надеждата да ми даде аудиенция, да разговаря с мен, а пък какво остава да дръзне да застане на моя страна и "да свие перките", дето се казва, на разпищолите се в ПГЕЕ-Пловдив администратори, като, пример-но, ги принуди да изпълнят решението на Окръжен съд за моето възстановя-ване на работа като учител по философия и гражданско образование. (Между другото, аз изпратих сходни писма и до някои наши партийни и политически лица, включително и работещи в Парламента, с молба да ми съдействат да получа въпросната спешна аудиенция при г-н Министъра.)

Най-интересното в това писмо на моя приятел е, че той ме съветва да се откажа от намерението си да се върна в това училище, именно в ПГЕЕ-Пловдив дори и с влязло в сила съдебно решение, щото съм щял да бъда ликвидиран от силния психически и административен терор, който ме бил

94

очаквал там в случай че проявя неблагоразумието да се върна. Съветва ме този мой приятел да... емигрирам, щото вече, излиза, съм бил нямал никакво бъдеще в българската образователна система, дава ми съвет, примерно, да ида в... Украйна (където народът доказа, че е по-висше качество от нашия - заради свободолюбието си!), там, с помощта на моите приятели да съм се бил устроил на работа, там може би съм щял да бъда по-полезен, а у нас, по него-ва преценка, положението е така безнадеждно, че никаква реформа в близки-те години нямало да има. Което означава, че такива като мен са някакви пре-калено подранили пилета, които несъмнено ще измрат. Това в основни линии ми пише този мой приятел. Ето какво му отвърнах току-що:

Здравей, уважаеми г-н И., Искам да ти кажа нещо безкрайно важно във връзка с многото въпро-

си, които поставя твоето писмо. Аз водя тая битка (и правна, но в цялостния смисъл, във всичките й

измерения) не толкова за да се върна в училището и пак да стана учител там, не даже и заради моралния реванш, а по съвсем други подбуди, свързани с промяната на начина на мислене за да се случи онази революционна промяна на системата, която ни е потребна, именно нейното събаряне и след разчист-ване на отломките да се съгради (бих казал даже да се роди) нещо съвършено различно, коренно различно, принципно различно. Тая система по моето дъл-боко убеждение не може да бъде реформирана, реформирането й е същото като да режем кръпки от нов костюм и да ги зашиваме връз вехти дрипи; е, не става тази работа така, новите кръпки върху прогнилите дрипи ще изглеждат грозно и още повече ще съдерат дрипите, пък и ще подчертават одрипявява-нето на старите дрехи. То затуй си го е казал толкова добре и ясно Спасите-лят: 36 Каза им още и притча: Никой не отдира кръпка от нова дреха да я тури на вехта дреха; инак и новата дреха се съдира, и кръпката от новата не прилича на вехтата. 37 И никой не налива ново вино в стари мехове; инак новото вино ще пръсне меховете, и то само ще изтече, и меховете ще се изхабят. 38 Но трябва да се налива ново вино в нови мехове. 39 И никой, след като е пил старо вино, не иска ново, защото казва: Ста-рото е по-добро. (Лк 5:36-39)

Затова аз вече съм против реформата: иска се революция, коренна промяна на началата и принципите, върху които следва да се постави образо-ванието. "Реформата" в образователната сфера до такава степен изостана, че й мина времето, тя затова и в днешните условия звучи като еквилибристика и еклектика, т.е. точно като кърпене с нови кръпки на вехти дрехи - или пък като наливане на ново вино в стари мехове. (Старите мехове, предполагам, ще се

95

пукнат от новото вино, и виното ще отиде на поразия, пък и меховете ще тряб-ва да бъдат изхвърлени, какъв е тогава смисълът от една такава "реформа"?!) Нищо свястно или годно за живот не може да се получи от такава реформа, основана на такива полумерки. Казал го е Спасителят толкова отдавна, но кой да ти Го послуша?

И още нещо, важно е: помиряването на съвременно мислещите дей-ци на образованието със стожерите и церберите на административната ко-мандна система с оглед добруването и на едните, и на другите, е същото като да се помирят вълците и агнетата – в името на доброто и на едните, и на другите. Глупава работа! Но има и нещо друго: българските училища не са частна собственост на чувстващата ги като свои образователна бюрокрация, да, те съвсем не са тяхна бащиния! И аз затова се боря да се върна в учили-щето, в което съм работил толкова години: то не е частна собственост или бащиния на директорката Анастасова и групичката бодри подлизурки около нея, а те си го чувстват точно като такова! Това училище, пък и всяко друго училище в страната ни не е, повтарям, частна собственост или бащиния на управляващата образователна директорско-инспекторска бюрокрация, нищо че те си ги чувстват като свои, понеже де факто са ги приватизирали, един вид откраднали от обществото.

Навремето другарите така крадоха държавната икономика, сега кра-дат училищата, те май останаха само за крадене. А училищата са на гражда-ните, на всички нас, в това число и на мен: колкото е на директорката Анаста-сова ПГЕЕ-Пловдив, толкова това училище е и на мен. А ако има на някой това училище да е в по-голяма степен отколкото на мен или на Анастасова, то е най-вече на бившия директор Паунов или на Жак Асса (и да други такива),

96

които са го създавали и строили това училище, които са създали имиджа му, който сега други пък съсипват. Та ето затова аз не кандисвам и не се отказвам от борбата си. А това, че други хора, които мислят като мен (аз добре знам, че така мислят повечето от работещите в това училище), не смеят да кажат и покажат какво мислят, просто тия хора ги е страх да издадат какво мислят, щото а някой каже че оспорва абсолютната власт на директорката, а мигнове-но него ще го последва моята участ, сиреч, и той ще бъде уволнен, и нему ще се намери цаката. Е, аз се боря за да докажа на тия хора, че е грозно да се страхуват толкова, щото техният страх фактически убива такива като мен, да, ние и здравето си дадохме за тая борба със системата и нейните копои!

И онова, което най-много ме дразни, е безразличието на "реформа-торската" министерска власт. Под това тяхно безразличие се вихрят какви ли не злоупотреби на самозабравили се директори, които всекидневно нанасят страшни поражения на младите. Поражения най-вече в психически, личностен, духовен, човешки план. Това е обаче най-нетърпимото. Системата фабрикува всекидневно малодушие у възпитаваните, у младите: не може на малодушни-те възпитатели възпитаниците да са немалодушни! Ето това е най-страшното и непростимото. Оня било сред учениците, било сред учителите, който е бун-тар и свободолюбец, без жал бива посичан, и то мигновено! И бива изритван от системата. Това именно показа и моят случай. Аз заради това на всичко случващо се придавам пълна публичност и гласност: та аз можех, първо, да си мълча и сега щях да съм най-приближен до директорката сред нейните подли-зурки; второ, ако да не бях мълчал, както и не мълчах, като ме уволни, щях просто да плюна, да кротна и щях вече да съм си намерил работа в друго училище. Но аз, както ти е известно, не съм човек, който да вземе сам да си плюе връз достойнството, поведох една съвсем обречена битка, щото силите са неравни. Съзнавам пределно ясно това. Почти отникъде не получих подк-репа. А най-грозното е това, че тази власт, дето се нарича "реформаторска", вече 6-7 месеца мълчи и по този начин продължава да съучаства в зулумите на разпищолилите се администратори. Изглежда министерската бюрокрация крие всичката информация по случая от министър Танев, ето, по тази единст-вена причина, да разбера истината, аз се опитвам да се добера до него. Но взех да се съмнявам, че той все още нищо не знае; знае, щото аз му пращам всичките неща и на неговия личен профил във фейсбук, директно му го пра-щам.

И вече имам категорично допускане какво точно става: той знае, но не смее нищо да предприеме, и него го, да, и самия министър го е страх, щото е разбрал колко пълновластна е въпросната образователна бюрокрация. И е осъзнал, че ако иска да министерства по-дълго, ще трябва да се спогоди с нея, пък на такива като мен – кучетата да им ядат главата. Имам съвсем определе-но усещане, че точно такава е сложилата се ситуация. Каква ще е ползата за министъра ако той дръзне да застане до мен, да защити закона, правото,

97

справедливостта и морала? Никаква. Нима има някой безумен политик или чиновник у нас, който да жертва своето положение заради "луди глави" или идеалисти като мен? Няма такива, разбира се. Ето такова ми е подозрението за министъра. И за да разбера истината по този въпрос предприемам тия мерки. Та евентуално да стигна до министъра и да разбера истинската му позиция. Пределно добре разбирам положението му. Не му е леко положение-то изобщо.

Ако иска да постигне нещо не бива министърът неблагоразумно да реже клона, на който седи. А този клон е именно въпросната бюрокрация. Глупаво е заради мен или заради някакви нравствени мотиви да застане сре-щу бюрокрацията, да й обяви война, което значи, че ще бъде пожертван от премиера. По-разумно е да постъпва дипломатично с оглед все нещичко да промени. У нас условия за революция в този момент няма. Обществото ни е оскотяло дотам, че не може да проумее нещо най-просто: че докато не прове-дем решителна революционна промяна в образователната сфера, докато тази сфера не проработи и не даде мощен тласък върху икономиката (човешкият фактор решава всичко, неговата подготвеност за живота в новите условия е решаващата!) ние от бедността и от униженията си няма да се отървем! Ето това не се съзнава. И по тази причина ни залъгват с приказки за разни поло-винчати реформи, при които и вълците ще са доволни, и агнетата ще са пре-доволни, че вълците ги ядат, видите ли, "по-хуманно", и новото вино ще пука старите мехове и ще става зян, и нови, отпрани от неносени костюми кръпки, ще шием връз продраните дрипи на прогнилата отвсякъде административна, сталинска по същество, централизирана, казармена, бюрократична, директив-на, командна и пр. образователна система.

Това е. Очертах цялостния контекст, мисля, задоволително. Спирам дотук. Хубав ден ти желая! Бъди здрав!

С уважение: Ангел Грънчаров

Толкова и вам, уважаеми читатели! И вам желая хубав ден, плодот-ворна седмица и също бъдете здрави! И още нещо: не допускайте да ви бу-далкат с половинчатости, хем тако, хем вако, хем вълците да са доволни, хем агнетата да са благодарни - че ги ручат вълците по "по-хуманен начин". Не стават така тия работи. Всичко си иска своето. Животът най-вече. Няма да имаме живо и пълноценно образование и животът в тази страна няма да пое-ме към подем докато позволяваме да ни будалкат общо взето само с някакви половинчатости. Истински неща са ни нужни нам, истински! И мухльовци пове-че, моля ви, недейте да бъдете! Постарайте се и вие да станете истински, ето в това е спасението! Бъдете истински, т.е. смели и достойни свободни човеш-ки същества. Това ви пожелавам най-накрая. Чао и до скоро!

98

Мое писмо до директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа С.А.

понеделник, 25 май 2015 г.

Ето го и в по-четивен вид това писмо:

До г-жа С. А., директор на ПГЕЕ-Пловдив,

Многоуважаема госпожо директор, Първо честит празник на писмеността, просветата, културата и ду-

ховността – пък макар и "на патерица"! Желая Ви много нови творчески успе-хи!

99

Във връзка с Решението на Окръжен съд в Пловдив за моето възста-новяване на работа в ПГЕЕ-Пловдив Ви предлагам в близките дни, както на Вас Ви е удобно (Вие предложете и мястото), да се срещнем, да разговаряме, да обсъдим създалата се нова и актуална ситуация. Аз вече Ви изпратих своя-та гледна точка в писмен вид, знаете вече, че след изтичането на една година от момента, в който му уволнихте, свърши срока за обезщетението ми за без-работица, т.е. аз останах без всякакви средства за съществуване. Влошено е и моето здравословно състояние. Та по един вид хуманитарни причини Ви предложих да се опитате да вникнете в моето положение, щото при обжалване от Ваша страна пред Върховния Касационен съд агонията, в която се нами-рам, ще продължи с месеци, което може да има пагубен резултат. От друга страна уволнението ми по такъв параграф доведе дотам, че аз фактически съм лишен от преподавателски права, не мога да започна работа в никое друго училище. Не вярвам, че Вашата цел е била да ме убиете, аз априори изключвам такава грозна евентуалност!

Та в този смисъл не желая за нищо да Ви убеждавам, само Ви пред-лагам да погледнете на ситуацията с малко по-различни очи, от друг ъгъл и пр. Като философ, пък макар и крайно... "некадърен" аз чувствам като свой дълг да Ви подтикна към подобно обогатяване на оптиката, от която възприемате случващото се. Гледната точка на другия човек е важна за всеки един от нас.

И тъй, аз чаках повече от 10 дена след предишното ми писмо, ала никакъв отзвук до този момент от Ваша страна няма. Затова Ви предлагам нова инициатива, именно за такава една среща, за такъв един човешки разго-вор. Ако желаете, Вие можете да си поканите 1-2-ма присъстващи на срещата и участващи в консултацията, аз ще сторя същото; примерно смятам да пред-ложа на г-н Венелин Паунов, бившият директор, да дойде с мен - та да спо-могне за намиране на верния, на правилния, на разумния изход от създалото се толкова интересно положение.

Толкова засега. Позволявам си да Ви пожелая хубав ден и ползот-ворна работна седмица! Бъдете здрава!

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Хубав ден и на Вас! (Вече учèните решиха, че с голяма буква трябва-

ло било да се пише думата "вие" даже и когато става дума за обръщането ни към множество от все уважаеми люде! Та затуй го пиша така, с оглед да не ме сметнете за прекалено прост... :-) )

100

Огромната част от учениците имат фобия не само от математиката, но и от училището, от учителите, от ученето

вторник, 26 май 2015 г.

Страхът от математиката причинява болка

Учени от Чикагския университет са установили, че частите от мозъка, активни при недостатъчно подготвени по предмета ученици, са същите, които са отговорни и за физическата болка. Феноменът, известен като „страх от математика”, или „математическа фобия” е описан още през 1972 г.

Изненадващо се оказало, че нямало активност в центровете на болка при самото решаване на задачи, а преди това – по време на очакването на „страшното събитие”. При някои хора болезнени усещания се наблюдават дори при просто подаване на учебник или при споменаване името на дисцип-лината.

В действителност страхът от математиката може да бъде признат за пълноценно заболяване, тъй като при него са налице негативни физически и психологически реакции, а това е характерно и за други фобии, отбелязват учените. Quo Vadis каза: Да, познато...само че аз имах страх не от математиката, а от учителката по математика. За нея предметът беше светая светих, а нас –

101

неразбиращите гледаше като втора ръка хора. Ами, с такива учители няма как да обичам математиката! Трябва да я забранят, от един момент нататък тя е ненужна. Кратък мой коментар: И аз споделям разбирането на Quo Vadis, при това трябва да отбележа, че в дипломата оценката ми по математика е 6.00 (то и цялата ми диплома е с оценка 6.00), тъй че страх от математиката аз лично не съм изпитвал (но от учителки по математика съм изпитвал страх), ала въпреки това и аз подкрепям тезата, че от един момент нататък математика няма нуж-да да се учи от всички. За отбелязване е, че и Сократ мислел така, според него трябвало да се учи математика само за до могат хората да смятат на пазара да не ги лъжат търговците при сметките и също когато си купиш парче земя да можеш сам да измериш и да изчислиш площта му, само за това спо-ред Сократ има смисъл да се учи математика и изглежда е прав...

Между другото, огромната част от учениците в днешно време имат фобия не само от математиката, но и от училището изобщо, и от учителите изобщо, дори и от ученето изобщо, което именно показва, че нещо най-фундаментално е сбъркано в действащата все още у нас командно-админист-ративна директивна бюрократична система на държавното монополистично образование.

102

Нови провокацийки

вторник, 26 май 2015 г.

Мина и замина безследно празника на буквите, просветата, културата и духовността 24 май. Мина – и всички мигновено забравиха за това, че има на този свят неща като просвета, духовност, култура и пр. Всяко чудо у нас е само за ден-два, най-много три. Пък и да си признаем де: ний по задължение се умиляваме, демонстрираме умиление към училището, учителите и пр. на 24 май, а иначе дълбоко в сърцата ни тия неща се свързват с колосални количес-тва неотреагирана досада и дори омраза; нека да бъдем честни, ний мразим училището и учителите – или ако не ги мразим то поне ги презираме, нали така? Е, едва ли някой ще го признае, но аз да го напиша за всеки случай, та да се знае, че и такава евентуалност е възможна.

Вчера написах два текста от поредицата си за тия така досадни и неприятни на народната ни природопопулация неща каквито са духовните: Докато не проведем решителна революционна промяна в образованието, докато тази сфера не даде мощен тласък върху икономиката, от бедност-та и от униженията си няма да се отървем! и, на второ място ето този малък текст: Мое писмо до директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа С.А.. Мисля че не е нужно специално да отбелязвам, че до този момент нямам никаква реакция

103

или отклик от страна на въпросната административна персона. Но ето в тази връзка няколко отклика на читатели в блога, които добре очертават сложилата се ситуация: Анонимен каза: Прав си Ангеле, просто директорката ти трябва да осъз-нае каква грешка е направила като те е уволнила. Интересно е че или още не може да осъзнае, или пък се инати да признае грешката си, което е бе-лег за неинтелигентност. Анонимен каза: Не мисля, че г-жа Анастасова ще приеме такъв подход - среща, разговор, намиране на разумен компромис. Всичко до сега говори само за едно "Да водим войни със всички средства!". Случаят "Калин Хрис-тов" го доказа – Съдът (на ТРИ инстанции!) го връща на работа, но се харчат пари за обжалване на решения! При Вас има две противоположни решения. Вярно е, че второто от тях (което е във Ваша полза) е от по-високо ниво и от тричленен състав. Едва ли ще бъде отменено при обжал-ване от ВКС, но това може да се разбере само от един разумен човек. Вие на какво се надявате? Ангел Грънчаров каза: На пробуждане на разума и на съвестта се надявам. :-) Стават и такива чудеса, да се надяваме...

Толкова по тази тема. Тази сутрин доста се замислих дали има сми-съл да продължа поредицата си за образованието, училището и за духовните неща. Започнах я в дните преди празника, тогава, да допуснем, е имало няка-къв интерес към тия проблеми предвид наближаването на празника. Но сега, след като мина вече този така досаден (за мнозина) празник – досаден още повече щото, както отбелязахме, на него сме длъжни да демонстрираме, че не ни е досаден, въпреки че от всички се знае колко много той ни е досаден! – вече интересът към такива теми е порядъчно угаснал, та затова дали да не взема и аз да прекратя ежедневното си писане по тия теми? Разбира се, ще го прекратя, но преди това трябва да си завърша анализа или разсъжденията по подетите теми и проблеми. Щото, както се знае, ще се постарая всичко това да го подредя в една книжка. А книжката трябва да бъде завършена. Макар че може да остане и незавършена, и то съвсем. Ей-така, да остане съвсем неза-вършена дали пък не е по-добре? Един вид – продължи сам по-нататък книга-та като самостоятелно започнеш да доосмисляш подетите теми и проблеми! Това, между другото, ми се вижда добра идея. Ще видя как ще се получи. Но днес искам нещичко все пак да напиша от поредицата. Пък утре вече ще го мисля дали да не спра с писането. Щото току-виж, някой вземе умре от досада в блога ми, тогава какво ще правя? Дали няма да ме съдят за това, че съм уморил от досада някакъв свой читател? Той пък защо е идвал да чете щом

104

всичко му е било толкова досадно? Що не е ходил да чете в други, по-весели и не така досадни сайтове? Знаем, че там, където не се мисли, е весело и за-бавно, но скучно става мигновено когато някой почне да мисли, нали така? Карай, аз постоянно мисля, затуй съм на път да стана най-досадния и най-неатрактивния пишещ в българския, пък и дори не само в българския интер-нет. Както и да е, и това е нещо, нали така? Важно е човек да е "най-", пък на какво е "най-", това вече няма голямо значение.

Ето, примерно, аз вече съвсем официално, в писмени доклади на най-отговорни другари на ръководни длъжности в системата на родното обра-зование съм обявен и провъзгласен за... "най-некадърния учител" по филосо-фия в цяла Пловдивска област. Заяви го това нещо пред съда (в качеството й на свидетел) инспекторката по философия г-жа А.Кръстанова. Тя, прочее, отрича че била заявила такова нещо, друго била заявила, ала аз съм го бил разбрал така. Тя фактически заяви нещо още по-убийствено: че аз в часовете си съм "учителствал" така, че тя даже не била... съзирала учител, понимаете за что идет реч тука? Уж съм учител, ала не съм учител, в това, което правя, уважаемата дама от инспектората не била виждала нищо учителско в моето поведение, един вид, излиза, аз съм толкова "лош учител", че просто не съм вече и учител, няма ме, учителското в мен липсвало! Дали е толкова лошо туй нещо или е добро, е въпрос на гледна точка, нали така? Но тя нещо такова каза. Както каза и също, че била ходила в много училища в Пловдивската философска губерния и никъде не била срещнала по-лош учител от мен, което иде да ми покаже, че аз именно съм най-лошият, сиреч, съм удостоен с таз титла. Да си най-лошият философски учител е голяма чест за мен, щото, виж-дате, има сакралната думичка "най-". Само една буквичка липсва и от това пусто копняно "най-" става "найс", нали се сещате що значи пък "найс"? Заг-ряхте ли бе, български реотани, ето, подсещам ви: "Nice, a? (Найс, а?", сетих-те ли се? Откривам, че има даже специална Facebook-група, дето се зове така. Е, аз отивам директно в нея, щото съм найс в... лошото преподаване на фило-софия. Между другото да се преподава "най-лошо" в сравнение с утвърдения у нас "бляскав" начин на образцово административно и типове преподаване що ли значи, а? Помислете сами. Както и да е, да спра с тази тема, че наистина станах хептен досаден. То бива-бива да се пише по тоз проблем, ама чак тол-кова изглежда е голямо оливане. Спирам. Ставам сериозен вече.

Тая сутрин, ставайки, попаднах пък на ето каква прелестна информа-ция: РИО Пловдив връчи своите традиционни годишни награди. Призна-вам си, отидох да проверя кои са наградените, щото тайно се надявах, че ако има награда за "най-лош учител", то тая награда заслужено се пада на моя милост, нали така. Нали знаете, че в Америка освен "Оскари" (за най-добрите) дават и наградата "Златна малинка", чини ми се се казва, която е именно за най-лошите. Той и да си лош не е лесно, а представяте ли си какво означава човек да стане най-лош в нашето тъй бляскаво образование и училище, дава-

105

те ли си сметка колко кански усилия се искат човек да грабне титлата "най-лош учител на Пловдивската философска губерния". А тази титла, знайно е, си е моя. За жалост, не намерих името си сред наградените. По тази причина ми се налага да реагирам някак. Ето, пращам свое протестно писмо до РИО-Пловдив. Да, хрумва ми тази логична идея, що пък да не се възползвам от прекрасния повод? Ще се възползвам, разбира се, длъжен съм да се възполз-вам. Ето, мигновено почвам да пиша кратко писъмце, нещо кат телеграма, и то протестна телеграма или есемес до г-жа Киркова, шеф на РИО-Пловдив, която именно е била домакиня на туй мило тържество, на което аз, разбира се, не само че не съм бил поканен, но и липсва името ми сред наградените, което вече е страхотна несправедливост. Ето какво успях да съчиня:

До г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив

ОТКРИТО ПРОТЕСТНО ПИСМО

от Ангел Ив. Грънчаров, безработен философ от гр. Пловдив с отнети препо-

давателски права

Уважаема г-жо Началник, Съвсем случайно попаднах на публикация със заглавие РИО Плов-

див връчи своите традиционни годишни награди. Прочетох за милото тържество, на което на най-добрите сте връчили заслужените награди, браво на наште първенци! Но за голяма моя изненада не открих да има награда и за най-лошите, щото, уверявам ви, от опит зная, че за да бъде провъзгласен

106

някой най-официално за най-лош учител се искат доста усилия, премеждия, преживелици и пр., които заслужават да бъдат възнаградени поне с една грамота, колко му е да направите една такава грамота?! Нека да почетем и най-лошите, щото и тяхната не е лесна. Смятам, че на най-лошите също се полага поне по една грамота. (Както в Америка връчват не само "Оскари", но и "Златни малинки", където награждават именно най-лошите, най-калпавите, най-некадърните и пр.) Поставям този въпрос в принципен план, но и защото лично съм много ощетен и не ми е признато моето постижение, а именно, че моя милост е "най-лошия учител по философия в Пловдивска философска губерния", знаете, аз бях провъзгласен за такъв най-официално от Вашата служителка инспекторката по философия г-жа А.Кръстанова.

Нещо повече, тя обяви на публично място, че в моите часове "липс-вал учител", аз като съм учителствал (доколкото мога де, щото човек се напъ-ва, напъва, ама като нема талантец какво може да покаже?), тя, видите ли, не била забелязвала учител в класната стая, което поставя логичния въпрос – а що съм аз в такъв случай като не съм учител?! Второ, директорката на ПГЕЕ-Пловдив пък официално провъзгласи, че моя милост бил "абсолютен нека-дърник", "не става за учител поради пълна липса на качества да бъде такъв", "напълно негоден за системата" и пр., тия неща и още по-цветисти фигурират в най-официални документи, под които има печат, на който пише "Министерст-во на образованието и науката", сиреч, аз съм в законното си право да пре-тендирам за една малка награда (може и само грамота, да не си помислите, че искам и паричен еквивалент някакъв!); съгласете се, че не е справедливо, след като съм се отличил така, пък макар и в негативна светлина, постижение-то ми да бъде игнорирано, то все пак трябва да бъде някак признато.

Е, аз понеже съм лош и некадърен и какъв ли не, то ето, поставям въпроса, дето се казва, "ребром" и настоявам да ми дадете заслужената наг-рада! Да, искам си наградата, на която да пише поне ето това "най-лош учител в Пловдивска област, толкова лош, че вече изобщо не може да се смята за никакъв учител, а е най-вероятно некакъв орунгел или поне пълен урод!". Моля Ви, уважаема госпожо Началник, да разпоредите да ми се напише така-ва грамота и да ми бъде все пак връчена, може и да няма специално тържест-во, ей-така, на по-скромно тържество съм доволен, може и никакво тържество да няма, но наградата си искам и няма да отстъпя докато не я получа.

Вярвам, че ще вникнете и ще оцените дълбоките сърдечни мотиви, които ме подтикнаха да Ви напиша това протестно писмо, вярвам ще си даде-те сметка, че аз просто, в светлината на случилото се, просто не можех да се сдържа и да не го напиша. И тъй, очаквам да ми съобщите кога ще ми бъде връчена толкова изстраданата и заслужена моя награда!

С уважение: А. Грънчаров 26 май 2015 г., Пловдив

107

Написах това писмо току-що и – няма майтап – ще го пратя веднага

щом си завърша тазсутрешния текст. Що пък да не го пратя, нека да се знае позицията ми. Искам си заслужената и изстрадана награда. Аз защо толкова съм я страдал таз награда, за да ми се подиграят и като не ми признаят пос-тижението ли? Тая няма да я допусна, аз държа в нашата държавица да има ред и дисциплина. И всекиму да се отдава длъжното. Както са учили бащите на нашата нация. Всекиму неговото мисля е девиз на Стефча Стамболова. Както и да е, спирам по таз тима. Но има още нещичко, което требе да отбе-лежа непременно.

Прочетох списъка на наградените, не познавам повечето, нека да са им халал наградите, сигур и те порядъчно са ги изстрадали. То всичко на тоз свят, знаете, си има цена, нали така? Аз си платих своята цена и затуй си искам наградата. Но сред имената срещнах и две познати имена. Ето първото:

В категорията "за цялостна високопрофесионална трудова дейност в системата на образователните институции на област Пловдив" наградата бе присъдена на Соли Христов – директор на СОУ "Паисий Хилендарски" Пловдив. Наградата бе връчена лично от Иванка Киркова, началник РИО – Пловдив.

Тоя Соли Христов го знам отдавна. Ще пиша малко за него по-долу, аз за него вече съм писал, но още малко ще понапиша. А ето и другият ми познайник, за който също ще напиша нещичко, да се знае от историята:

Награда за специални заслуги в преподавателската дейност и постигнати международни успехи бе присъдена на учителя в гимназиа-лен етап Янко Радев - ст. учител по ФВС в ПГЕЕ Пловдив. Наградата си той получи от Любен Жилков, старши експерт по ФВС.

Та значи зная непосредствено и Янко Радев, и Сали Христов. Ето обещаните две-три думи за всеки, с което и ще завърша туй прочувствено есе.

Соли Христов е директорствал цял живот, от млада възраст, та досе-га. Той е роден явно да бъде все директор. Аз го знам от байтодорово време, все директор си беше, а преди това, както се полага, е бил и партиен секретар. На БКП, естествено, тогава друга партия немаше. Съдбата ме запозна мен с него през далечната 1987-88 година некъде требе да е било. Аз тогава изнасях лекции по линия на дружеството за научни знания и пропаганда "Г.Кирков", по-старите знаят. И тогава бях поканен по таз линия да изнеса лекция в училище "П.Хилендарски". Аз бях тогава асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски", та по тази причина ми се е отпечатало името на училището, в което другарят Соли Христов в онуй време се е подвизавал най-вероятно кат партиен секре-

108

тар. А може и профсъюзен секретар да е бил. Директор тогава (за малко) не е бил. Но скоро ще стане и като такъв ще преживее всички бури на демокрация-та. Той оцеля и все на върха, явно е много прогресивен човек. Ний с него не можем да се мерим. Щом и издържал всички бури на демокрацията, явно е голем талант. И разбиранията му за образование, предполагам, са най-аван-гардни, с извинение. Титан е той, нема какво да говорим повече. Аз с него съм разговарял, имал съм честта да разговарям в ония страшни години, когато СДС и някакви брадати демократи бяха така уплашили другарите, че водих 4-часова дискусия с другаря Соли Христов по една тема, тъй че го познавам и отвътре, тъй да се рече. Спирам дотук. Халал да му е наградата, нему требе и орден "Стара планина" да дадат – да ме прощава ако вече са му дали, а пък аз не зная това.

За Янко Радев от ПГЕЕ-Пловдив ще бъда съвсем лаконичен. Той е некогашна футболна звезда (аз от футбол никога не съм се интересувал и затова не знам точно какво звезда е бил), също е бил директор на не знам си какво, а сега е даскал в училището, от което мен ме уволниха. Негов подпис стои на моята заповед за уволнение. Подписа се като свидетел. Този човек се обезсмърти в моето съзнание с такова величаво подлизурстване спрямо ди-ректорката на ПГЕЕ-Пловдив Анастасова, че когато започнаха моите епични и епохални съдебни дела с нея, той, милият, всеки път идваше да свидетелства

109

срещу мен, ала понеже тайфата от натискащи се да бъдат свидетели беше голема, нему не се падна таз чест. И той почна да протестира така усърдно, че г-жа Анастасова, предполагам, е била възхитена от тъй милата му постъпка, демонстрираща вярност и солидарност. Предполагам за тази своя героична постъпка той още дълги години ще учителства в туй училище и в пенсионна възраст. Халал да му е и нему наградата, виждате, съвсем е заслужена! Бра-вос, такива радетели на морала и спорта са гордостта на нашето родно обра-зование и възпитание! Те не се гнусят от никаква мръсна поръчка, важно е каузата да е водеща при тех! Бравос още веднъж! И халал още веднъж! Апла-узи! Дълго нестихващи бурни ръкопляскания и овации! Виват!

Хубав ден на всички! Бъде здрави! И никога сами не плюете връз ли-цето си! Чао и до скоро, до нови скорошни срещи!

110

Социално-психологическите типове в българското училище, но под формата на есемес

четвъртък, 28 май 2015 г.

Време е да напиша завършващ, заключителен текст на поредицата за духовните неща, която писах в дните преди и след 24 май. Стана така, че акцентът в тази поредица беше сложен върху ситуацията в образованието. Спомняте си, че обещах да пиша за т.н. идеални типове учител, ученик, роди-тел, директор на училище или администратор, мениджър, или, по народному казано – училищен меринджей. Темата обаче се оказа огромна, доколкото си спомням успях да представя само типовете учител, след това се впуснах в други теми и проблеми. По една вре констатирах, че темата е безкрайна, а в друг момент заявих, че всъщност може и съвсем вкратце да се обособят ня-какви примерни типове – щото системата изисква обезличаване, еднаквост, сивота. Ето, сега ми се ще да доведа до известна завършеност разсъжденията си по подетите проблеми, пък накрая, разбира се, ще заявим, че темата оста-ва открита за нови и нови изследвания. Което си е самата истина. Тя не може никога да бъде изчерпана. Щото нещата въпреки всичко са динамични. Живо-тът никого не чака. Въпреки склонността ни да се туткаме, сме принудени и да се променяме. А иначе за мен темата за образованието и за духовните неща

111

изобщо си остава централна. И ще продължа да пиша по нея още много пъти, живот и здраве да е само.

Ще прибягна до една чужда на темперамента ми схематичност, с ог-лед постигане на простота, нагледност, краткост и т.н., все добродетели, които са ми чужди. Ето, нека да опитаме така този път.

За идеалните типове учител вече обособихме три чисти и коренни типа:

1.) тип на "добрия учител", инак казано, тип на авторитарния мъчител, издевателстващ се над младите;

2.) Тип на "лошия учител", инак казано, тип на учителя-страдалец, който страда право пропорционално на степента на своята съхранена човеч-ност (а човек е толкова по-човечен колкото по-либерален, колкото по-свободолюбив е той) и

3.) Смесен тип, авторитарно-либерален, "добър-лош", човечен-безчовечен, "страдащо-гаврещ" се над младите, типа на разкрачения между двата бряга, на стъпилия върху брега на абсурдните изисквания на системата и донейде отдадения на поривите на човечността си все пак страдалец, щото да се служи на двама господари е най-неприятното нещо на този свят. На мен ми се струва, че този аморфен, неопределен трети тип е господстващ за на-шенските родни условия в скъпата ни татковина.

Минаваме към представянето на типовете ученик, пак в един схема-тичен идеален план. Учениците по тази логика биват:

1.) безмълвен роб на системата, подчиняващ се безропотно на ней-ните безчовечни изисквания, това е типът на "добрия ученик" от гледна точка на системата, която има меродавно положение и значение; това е типът на изпълнителя, при който са се сбъднали противочовешките копнежи на адепти-те на системата, тук имаме някаква висока степен на обезличаване; това, другояче казано, е типът на конформиста; или тук имаме конформен тип уче-ници;

2.) тип на неконформиста, това е типът на "лошия ученик", на учени-ка-бунтар, това са т.н. "непослушни ученици", които са все недоволни от нещо, роптаят, обикновено пасивно, в редки случаи по-активно; страхът и тук е доста напреднал, но сякаш в отделни моменти бива надмогнат като блокиращ дейс-твието фактор; този тип ученици много си патят, тях най-вече постоянно ги тормозят, гаврят се с тях, натискът към тях е грамаден; полюсът на непослу-шанието обаче събира в себе си общо взето не кой знае колко голяма част от младите; налице е порив към личностност, на моменти дори осъзнат; харак-терна е висока степен на отдаденост на свободата, но... страхът обикновено надделява; те, подобно на лудитите в началния стадий на капитализма бойко-тират системата, вярно, не с чупене на чинове, маси, врати и пр., но по подо-бен начин и

112

3.) смесен тип, "добри-лоши" ученици, които именно са неизявени, на моменти склонни към послушание, в други моменти им писва и се опъват, но общо взето се поддават на натиска на системата; това е типичен нашенски, сиреч, господстващ тип, отговарящ на нашенската национална психология, това е, чини ми се, доминиращ тип; степента на личностност тук е доста съм-нителна, но има някаква наченки, които не могат да се развият – понеже сис-темата всичко блокира. Да се задоволим тук с казаното тук в резюме и да минем към представянето на типовете на родител.

Що се касае до родителите на мен ми се струва, че тук ний сме об-лекчени: ситуацията тук е горе-долу същата каквато е при учениците. Каквито са родителите, обикновено такива са и учениците, такива са и техните деца. Разминаванията са редки, колкото да подчертаят правилото. Значи първо (1) имаме типа на родителя-мухльо, на родителя-мижитурка, на родителя типичен роб, който се подчинява безропотно на грубите изисквания на системата и,

113

респективно, мачка и детето си да бъде натикано в съответния калъп; на второ място (2) си струва да обособим типа на родителя-мърморко, той е от всичко недоволен, мърмори, на моменти даже критикува, събира сили да каже, че не е съгласен, но скоро капитулира, съзнавайки стените около себе си, които системата е изградила (и които не се чупят току-така с глави!), значи, по моето виждане, голяма част от нашите родители са именно от този тип на редовия мърморко, който обаче няма сили да заеме една по-достойна позиция; е, еди-ници са тези, които от прости мърморковци се издигат до нивото на бунтари, на анархисти, на свободолюбци, които смеят да призоват и децата си да се борят против системата; но напоследък забелязвам, че сред родителите, особено по-младите, има такива, което е много радостна констатация; а иначе мърморковците у нас са подавляващо мнозинство; на трето място (3) имаме някакви смесени, неизявени, аморфни типове, но този тип общо взето клони към типа на мижитурките; трябва да отбележим, че ако прибягна до една друга терминология, този тип би следвало да го нарека тип на родителя-комуноид, той съвпада с първия тип, такива хора са способни на всяка мерзост, пример-но, аз като учител имах щастието да изпитам ненавистта им, когато по призива на администрацията родители от този тъп се нахвърлиха като хиени върху мен, стараейки се да направят добро впечатление на ръководството; гнусна работа, те даже не мислеха изобщо за интересите на своите деца, напротив, най-нагло потъпкаха тези интереси, изложиха се в морално отношение, като ми си струва, че не изпитваха особени безпокойства заради подлия пример, който дадоха на младите; това показва, че нямат някакви морални скрупули, което говори за крайна деморализация. Спирам дотук. Да минем към типовете училищни меринджеи.

Или училищни мениджъри, както е нормално да се наричат, сиреч, директорите. И сред това съсловие са налице три типа:

1.) Типа на безсрамния подлизурко спрямо висшестоящото началст-во, който има една-единствена цел: да властва колкото се може по-дълго; този тип не прави друго освен да угодничи на всички, да лицемери, да се подмазва на всички, разбира се, най-много се подмазва на началниците си; винаги ус-михнат с една дежурна служебна усмивка, с която е снабдил устата си; разби-ра се, този тип меринджей е способен да бъде страшен и безжалостен деспот или тиранин спрямо ония, които застрашават идиличното статукво, такива той успява да ги прегази както луда крава гази теле; нямам предвид ония "луди крави", с които ни плашат от години по новините, а истински луди крави, бесни и луди по нашенски; още много мога да пиша за да направя психологически портрет на тази най-често срещан тип директори на нашенски школа; аз ви казах вече, че се удивлявам откъде системата успя да изкопае толкова много очарователни в безличността си шантави, уродливи, смачкани отвсякъде индивиди, които да тури за директори на нашенски школа; това за мен е вели-

114

ка загадка, която още не мога да разгадая; как ги надушват и откриват за мен това е чудо на чудесата;

2.) Тип на треперкото, да, да допуснем, че има и такъв тип, който вместо арогантно да властва и да мачка жили личности, тук се е захванал, пак с оглед на по-продължително оцеляване, да трепери и да се подмазва; под-мазва се, но трепери, докато първият тип наглее и мачка, този само трепери; е, пак мачка, но по-леко някак; той също е и мухльо във висша степен; това същество ламти за власт, но е бездушно и безхарактерно във висша степен; инстинктивно и то ненавижда свободата и личностното отношение, но поняко-га може да ги понася, от страх да не си развали презрения комфорт;

3.) Най-редкият тип, типа на свободолюбеца-директор, такъв рядък

тип (аз до този момент за дългата си и предълга кариера като учител съм срещнал само двама такива типа, даже мога да ги спомена поименно (това са директорът на ПГЕЕ-Пловдив инж. Венелин Паунов, широко-скроена и човечна личност от голям мащаб, за когото много съм писал и директорът на гимназия-та в Костенец Стоицев, първото име не мога в момента да си спомня, този човек имах късмета да срещна рано, в началото на моята кариера, прочут директор, направил училището образцово, с него много си допаднахме, не зная този човек дали е жив, но го помня и имам прекрасен спомен от него!); това са личности, които имат силата да се държат в условията на безчовечна-та система по мъжки начин, да проявяват добродетелта мъжество, т.е. са смели и не им пука, позволяват си да участват в игричките на системата, но

115

отгоре, все едно са нещо като олимпийски божества, а иначе успяват да съз-дадат нужните условия за разгръщане на творческия потенциал и на ученици-те, и на учителите. Толкова и за тези типове, въпреки че мога да пиша още много, друг път може би ще се върна към тази благодатна тема.

Директорите формират съответните педагогически колективи и моде-лират, респективно, един или друг тип училищна общност. Училищните общ-ности у нас са крайно безлични, в смисъл, че в тях задават тон разни безли-чия, в тях липсва общо взето живот, затуй няма какво особено да се описва. Типична канцеларщина, бюрократизъм, буквоедство, отвратителен педанти-зъм, липсва широта на хоризонта, каквато е необходима за едно наистина образователно, възпитателно, занимаващо се с духовна дейност учреждение. Нашите училища общо взето са мъчилища, нещо като казарми, а напоследък са и типични лудници, в които всички, заради абсурдните изисквания на сис-темата, се държат като луди, държат се лудешки, принудени са да се държат така. Толкова. Спирам, че трябва да ставам. Днес е моето предаване по Пловдивска обществена телевизия и трябва да помисля повече по неговата тема. И да се подготвя, респективно.

Чао на всички! Хубав ден ви желая! И плодотворен да е за вас денят. Дано написаното от мен ви стимулира да се позамислите повече. Мисленето не е нещо толкова неприятно колкото се смята у нас. Да си човек изначава да си мислещ. Който не мисли, такива тъпеят. Тъпеенето е типично нашенско родно занимание, разпространено изключително много из свидното ни отечес-тво. Пълно е у нас с тъпеещи тъпанари. Е, не бъдете като тях – това да ви пожелая на раздяла. До нови срещи!

116

Министерският оракул пак проговори най-скъпернически... събота, 30 май 2015 г.

Повод за този тъй лаконичен отговор е ето това: Реших отново да обезпокоя някои отговорни длъжностни лица и да им поставя един инте-ресен, вярвам, казус – за мислене и, евентуално, за действане... и най-вече ето това: Казваме някому "Гледай си работата!" и той ни се обижда, сякаш сме го проклели един вид, а това да си гледаш работата е нещо толкова нормално и естествено!.

Сами преценете дали и доколко моят апел и този отговор имат нещо общо...

117

Полумистични вълнения пред Черешова задушница събота, 30 май 2015 г.

Я да видя, я да проверя тази сутрин дали не е възможно да използ-вам фейсбук вместо блог (щото таваришчите-рублофили изглежда са ми хак-нали блога!). От години пиша в него, свикнал съм. Моето писане по тази при-чина стана в последните 7-8 години все в блога. Даже книгите си пиша там. Да не говорим за научните, за философските си статии. Вече някак не ми се по-лучава да пиша "само за себе си", без контакт с читатели. Някакво "публично писане" се породи, дано не свързвате публичността с... публичните жени ("жрици на любовта". Както и да е. Ще опитам тази сутрин да използвам фейс-бук за да си напиша сутрешното есе. Започвам го тук, а ще продължа надолу в коментарите. Всеки по този начин мигновено ще може да стане нещо като съавтор. Дали това не е нова форма на писане, според възможностите на съвременните технологии? Едно време текстът от машинката на автора да читателя пътуваше доста време. Примерно имаше ситото на разните му там вестникарски редактори. Сега това сито – тази цензура – го няма. Пълна сво-бода! А ние не се ползваме в пълния обем от нея. Пълно е с идиоти, които ни информират, че "току-що си сварих ароматно кафе, запалих си цигарка, а сега

118

и вам желая същия кеф!" Майната ви тогава щом само това можете да измис-лите да ни кажете!

Почвам да пиша текста си. Трети ден съм в Долна баня, моето родно градче. И не ми се тръгва оттук. Въпреки че не дойдох по добър повод – дой-дох да участвам в подготовката на помена за брат ми Ивайло, Бог да го прос-ти, станаха 40 дена от смъртта му. Но тук е съвсем друг животът. Тече в друг ритъм, което много ме вдъхновява. Пък и с интересни хора се срещам. През оградата можеш да си поговориш с комшията. Хората са други, добросърдеч-ни, общителни, много си падат по разни дискусии, а знаете че и аз си падам по дискусиите. Е, три дена разговарям с какви ли не хора и това много ме обога-тява. Иска ми се да разкажа за най-интересното и на вас. Но дали ще успея? Преизпълнен съм с какви ли не впечатления. Много време ми е нужно за да опиша най-важното само. Но ще опитам.

Поменът мина вчера – и замина. Направихме всичко по обичая, пра-вославния. Бабите ми обясниха, че душата на починалия цели 40 дена се разделяла с този свят. Това донякъде е хубава перспектива, щото, да си приз-ная, и на мен не ми се разделя бързо с този свят. Като Сизиф и на мен ми се иска по-дълга да ми е раздялата, да мога и аз да пообиколя най-красивите места, в които съм бил. Къде ли ще отида тогава защото все пак 40 дена не са кой знае колко. Но са предостатъчно. Само дето бабите ми казват, че душата на умрелия пътешествала под формата на някаква мушичка, бубулечка, да, така вярват всички баби тука. И ми разказваха какви ли не истории. Думи ня-мам, превъзходни истории! Откъде ли да започна? Не знам, страх ме е да не ме помислите за "превъртял" ако ви разкажа всичко. Прочее, не мога да свик-на с разпоредбите на учените глави от БАН, които ни задължават думичката "вие" когато е уважителна да бъде писана и в множествено число с голяма буква; по инерция пиша малка буква, но това, моля ви се, не значи, че не ви уважавам! Вижте как необмислените постановления на академиците от БАН ще всеят раздори и недоразумения между хората?!

Свещеникът на Долна баня се казва Пламен. Малко е по-млад от мен, за него почти не съм писал. Той отслужи панахида и на гроба, и водосвет в къщи. Баща му, отец Кирил, Бог да го прости, също беше свещеник. Беше с превъзходен глас, много колоритна личност, на мен много ми е повлияло неговото мощно пеене. Пеше почти като Борис Христов, не се шегувам! А пък свещеник Пламен няма таланта на баща си в пеенето (нека да бъдем честни), но имаче се дължи много внушително, върши си работата със замах. Интерес-но е, че той навремето извърши венчавката между мен и съпругата ми. Ние се оженихме преди 1989 година и понеже бях асистент по философия в ПУ, тога-ва не можахме да направим венчавка, щяха да ме изгонят като едното нищо от работа (аз и без това си имах доста конфликти с другарите комунисти по друга линия, политическа най-вече). Та като дойде демокрацията Пламен ни венча, това беше първото, от което се възползвах в условия на свобода. И ще ви

119

кажа нещо, което може би ще ви озадачи: откак свещеник Пламен ни винча, с моята съпруга, слава Богу, животът ни сякаш ни потръгна. Нали знаете какви са първите години на младите? Несъвпадения на характери, караници, има го вероятно навсякъде. А като направи поп Пламен нашата венчавка, тия неща сякаш изчезнаха.

Е, пак има всичко в живота ни, но ето, вече 27 години със съпругата ми живеем в мир и любов. Като вземете предвид че съм философ, което зна-чи, че не докарвам комай вече никакви, а иначе съвсем скромни пари съм докарвал, вземете предвид това, че много пиша, правете си сметка, че без Божията намеса една жена не би изтърпяла такъв един мъж-"безделник" като мен. А тя ме търпи, милата! Не ща да се сравнявам със Сократ, но в сравне-ние с неговата моята жена е... много поносима! Примерно, не ме бие. Е, поня-кога ми опъва нервите, но за кратко, и не й се сърдя изобщо. Абе мисълта ми е, че поп Пламен сякаш наистина има такова нещо, как се казваше, умее да внася Божията благодат, което е най-важното за един свещеник. Я вижте какво стана с Барекова като го венча владиката Николай Пловдивско-Московски? Биха камбаните на целия град, сякаш царски син се венчава и жени, пък бра-кът ми не трая и три години май. Та внимавайте кой си вземате за свещеник при венчавката. Ето, направих реклама на долнобанския поп, няма лошо да идвате той да ви венчава, нищо че не сте оттук, идвайте ако искате и сватбите

120

да си правите тука, тук е райско кътче, не преувеличавам! А че долнобанският свещеник Пламен прави венчавки с Божията благодат, това е проверено от опита и ви го казва един философ, вземете предвид и това, който разбира, това за него много значи. Имам предвид да разбира що е философ и що е философия. Както и да е, да свършвам с представянето на долнобанския свещеник.

Допускам грешки, но пиша на едно малко лаптопче, прощавайте, ще ги поправям друг път, сега нямам време.

И на погребението на брат ми беше свещеник Пламен. И тогава из-върши също водосвет в дома, като се върнахме в празната братова стая. Много е мъчно да осъзнаеш изчезването в "небитието" на близък човек, който е станал част от живота ти. Моля не ме гледайте, че пиша понякога по-лековато, че ми е минало, че съм понесъл липсата на брат ми. Правя го защо-то ми се ще да разведря някак тежестта в душата си. А с такава тежест не се живее, човек може да си докара някаква болест. А пък знаем, всеки ще умре, като е умрял някой близък, това не значи, че всички трябва мигновено да тръгнем с него, от мъка да умрем или да се разболеем. Не бива така. Всеки трябва да си чака смирено реда.

В Божиите работи не бива да се месим, важно е да си гледаме наши-те, човешките, макар че точно това изобщо не го правим. Така ми се струва де, дано греша.

Тъкмо написах това горното и в моята стая с бастуна дойде милата ми майчица, Бог да и дава здраве! Не мога да ви кажа с думи колко много тя значи за мене! Не мога да опиша с думи, да ви предам мъдростта, която съ-държа и двеминутен разговор с нея! Ето, току-що си поговорихме две минути, а на мен ще ми трябва час ако поискам да ви предам мъдростта на нейните думи, да ви я внуша, не, това е невъзможно да се предаде с думи по никой начин! Нямам тия сили, предавам се!

Вчерашният ден беше много напрегнат за нас двамата особено. Мно-го работа трябваше да вършим. Ще разкажа какво толкова вършихме, ала ето, тя ми се похвали, че била спала добре тази нощ, а и аз си починах сравнител-но добре. Защото трудно се спи в къща, в която е починал близък човек наско-ро. Но ето, от преумора и двамата сме спали добре. За това си поговорихме и около него, за мъката, за живота, за смъртта, за две минути си поговорихме, но аз това не мога да ви го предам. Майка замина да си прави сутрешния тоалет, а пък аз ще опитам още малко нещо да напиша. Преди да почне да ми вика да закусваме.

Да, ама ето, майка дойде да си поговорим и прекъснах с писането. И си направихме с нея чудесен разговор, дори до политиката стигнахме. Моята майка е много сладкодумна, рядкост са хората като нея! Огромно удоволствие ми правят разговорите с нея, аз лично с нея изобщо не мога да се меря по сладкодумство, въпреки че, скромно казано, също си падам много по сладките

121

разговори. Но тя има голяма мъдрост, придобита от живота. На 79 години е, аз съм на 56. И майка и син водим вдъхновени разговори безкрай. Снощи преди лягане два часа барем сме приказвали, донасита се наприказвахме. Приказ-ваме до откат, до изнемога.

И ето, тази сутрин след ставане (а сме общо взето ранобудни, аз ста-вам винаги в 5, тя стана към 6 тази сутрин, щото е била изморена, иначе и тя става още по-рано. И гледа телевизия до разсъмване. Пък иначе е голяма почитателка на турските и на индийските сериали, често ми разказва за исто-риите в тях, та ме информира, знам какво я вълнува в тях. Житейските исто-рии я вълнуват. Животът я вълнува. Тя, майка ми, много силно обича живота, милата, Бог да й дава здраве и живот! Моля завистниците, моля злобните хора, които четат блога ми и тук, във фейсбук, се чудят как и откъде да ме захапят, моля ви чистосърдечно: това, че пиша така за майка си, моля, не пре-насочвайте злобата си към нея, моля ви, тя е възрастен човек, вашата злоба нея ще я убие, мен мразете, майка ми не мразете, оставете я да си поживее!

Моля ви се, уважаеми сатанисти, не правете нищо за да урочасвате майка ми, моля ви се! За това ви се моля. Страх ме като си пиша чистосър-дечно какво представлява майка ми (всеки син си обича майката, в повечето случаи е така), страх ме е много да не убие майка ми вашата злоба, недейте да правите това, моля ви се!

122

Другари сатанисти, недейте, оставете майка ми на мира! Мен мразе-те, нея оставете на мира, за това ви моля само! А иначе майка ми е така коло-ритна, има толкова много приятелки, които много я уважават, че наистина не мога да а опиша и представя тук с думи. Трябват клипчета. Само те помагат, но ето, аз се въздържам тия дни, щото все пак поводът за идването ми е тъ-жен, за помен на брат ми. Иначе съм правил клипчита с майка ми и съм ге слагал в нета. Има хора, които покрай тези клипчета са нейни фенове. Неслу-чайно в Древна Гърция са уважавали толкова старите жени, Сократ примерно много е обичал да беседва с тях и често се позовава на разказаното от тях в най-сложните си размишления.

Напълно го разбирам защо прави така, заради моята майка го разби-рам. Тя слага в малкото си джобче сума ти професори по философия по мъд-рост и философичност!

Нищо чудно да съм философ щото имам и аз малка искрица от това духовно огнище, що представлява моята мила майка. Тъй че, другари сата-нисти, не закачайте майка ми, щото можете да се опарите. Излишно е да каз-вам, че майка ми освен че е много добър и разбиращ човек също така е и дълбоко вярваща в Бога жена, то тия неща си вървят в комплект.

Ще ми се още малко да понапиша, но понеже писането ми го прекъс-ва майка с няколко разговоря, май взе това писане да ми писма, а ми се иде да си поговоря с нея. И ще взема тайно таблетчето и ще запиша нещичко за илюстрация на вече написаното. Та да повярват тия, които до този момент не са ми повярвали, че майка ми е голяма работа, че е велика жена. Ето, ще снабдя този текст и с видео, за да си подкрепя думите, за да илюстрирам написаното. Хубаво е това хрумване, нали?

Чао засега, хубав ден ви желая! Пак подчертавам изрично, че това, че пиша "вие" с малка буква и когато се обръщам към много хора не означава израз на неуважение, напротив, уважавам ви много! Чао, и това, че използвам думата "уважение" не значи, моля-моля, че съм пиян. Не, аз по начало не пия изобщо. Пък сега е сутрин, не съм руснак-алкохолик да се насвяткам в ранната утрин. Чао и до скоро! Rositsa Rangelova каза: Днес е Черешовата задушница. Казват, че днес жи-вите молят за опрощаване на мъртвите. Вратите на раят са отворени! Дано брат ви е на по-хубаво място! Поклон!

123

Кога ще спре това безумие, кога ще се роди българският Мойсей? събота, 30 май 2015 г.

По повод на (пре)публикацията под заглавие България е и ще си остане държавата на хитреците, тарикатите, безделниците, мошениците и безинициативните хора гражданинът Парпулов написа следния твърде обез-покоителен и важен коментар, предразполагащ към размисъл и към дискусия:

"Война и земетресение ли е причината 1/3 от народа да напусне Родината?"

Може и да звучи доста песимистично, но е истина и затова предиз-виква толкова критични коментари. Действително, кога и защо България е губила такава огромна част от талантливите, работливите и честни хора?

Кой остана тук – нискообразовани цигани, деца и младежи в учили-ща, гимназии, университети, пенсионери... Тези 2 милиона българи, които създават продукт, работят за чужди държави – там плащат данъци, там оста-ват децата им и там се раждат внуците им. За внуците им България е нещо като за афро-американците Африка – някаква далечна част от земното кълбо, където навремето са се родили предците им.

Еврейският народ, разпръснат по света от Римската империя, векове наред е тъгувал за Обетованата земя и накрая възстанови Израел. Направи от

124

пустинята градина. Ние, водени от моментната си алчност, съсипваме цвету-щата си страна – изсичаме горите, отравяме водите и замърсяваме с презаст-рояване прекрасното си крайбрежие и красивите си Рила и Пирин.

Кога ще спре това безумие?! Кога ще се роди българският Мойсей, който да ни върне отново в Обетованата земя – България!

Парпулов Историческо сведение: Моисей или Мойсей (на иврит: משה, Моше �, „изва-ден (спасен) от вода; на арабски: ىسوم, Му �са; на старогръцки:Mωϋσῆς) е библейски пророк, религиозен водач, законодател и основател на юдаизма. Той повежда Великия изход – бягството на евреите от Египет, което го прави най-важният пророк в юдаизма и една от най-влиятелните личности в еврейс-ката история. Исляма и християнството също го считат за пророк, както и други религиозни течения.

125

Апел към книголюбивите

Апропо – не е такъв голям грях някой да дръзне да си поръча някоя от тия книги. Тя ще ви бъде доставена за ден-два, като понеже няма да мина-ва през разпространителската мрежа, ще мога да ви дам до 50% отстъпка от коричната цена, в зависимост от вашия социален статус (най-високите отстъп-ки ще получат примерно учениците, студентите, пенсионерите, инвалидите). Това го казвам между другото де, не че се надявам някой да си поръча моя книга – кой ли пък ти чете в днешно време у нас сериозни философски и пси-хологически книги, книги за живота, човека, личността, свободата, духов-ните неща, любовта, истината, достойнството, за смисъла на историята и пр.?! Няма да се излагаме сега я, да ставаме за резил: да ни се смеят и гарги-те че четем такива книги! :-) Но аз все пак да кажа, че има такава възможност, пък ако някой обезумее дотам че да си поръча моя книга, тя ще му бъде дос-тавена, казахме, с отстъпка от цената. (За сведение: авторът в момента е безработен, без доходи и без средства за съществуване, лишен е от препода-вателски права, води съдебни процеси срещу своите тероризатори и т.н.)

Поръчки се приемат все пак на имейла, който пък се намира в стра-ницата КОНТАКТИ на блога. Хубав ден на всички!

126

Какво празнувате на 2-ри юни? Собственото си малодушие ли?

вторник, 2 юни 2015 г.

Защо предадохте и убихте Ботев? Собственото си малодушие ли? Позорът си

ли празнувате? А??????????????

127

Идиоти недни!

Какво по-точно празнувате на 2-ри юни? Защо нищо не направихте когато Ботев беше още жив, а сега се напъвате да изкупвате вината си?! "Чес-тит празник и на теб, Мери?" Ало, куха лейке, какъв празник ма? Ти знаеш ли изобщо какво е станало на 2-ри юни? Един от най-скръбните български дни е 2-ри юни, а те се поздравяват с "празника"?! Идиоти недни!

Можете ли да си представите с какво чувство си е отишъл Ботев, преминавайки покрай тихите негостоприемни села, пълни със страхливци, и особено пък разбирайки в последния си момент, че куршум, пуснат от свой, го прострелва в челото?

128

Нашето бъдеще е в нашите ръце – поне това кога ще разберете?!

вторник, 2 юни 2015 г.

Скоро не съм писал в дневника си, време е да напиша нещичко. Най-вече ме вълнува тия дни казусът около решението на Окръжния съд, който ме върна на работа в ПГЕЕ-Пловдив (откъдето бях уволнен по недопустимо гро-зен начин преди 1 година). Съобразно отговор на моето открито писмо-апел до МОН (виж: Министерският оракул пак проговори най-скъпернически...) директорката на ПГЕЕ-Пловдив Ст.Анастасова била получила решението на Окръжен съд на 14 май 2015 г., т.е. едномесечният срок за обжалване пред Върховния Касационен съд изтича на 15 юни; от само себе си се разбира, че моят повик и призив (включително и лично до директорката на ПГЕЕ-Пловдив) по хуманитарни причини тя да признае и да изпълни решението на Окръжен съд за възстановяването ми на работа ще си остане глас в пустиня; ясно е, че тя ще обжалва, дето се казва, "до дупка", като това, разбира се, й отрязва възможността да излезе с чест от неприятния казус (щото изпълнението на решението на Окръжен съд като акт на свободна воля и избор е едно, но из-пълнение на същото решение "по неволя" след произнасянето на ВКС е нещо съвсем различно). Както и да е, всеки сам за себе си решава – поемайки всич-ки рискове. Значи в тия дни до 14 юни ще се разбере дали работата ще се развие по най-вероятния, неизненадващ сценарий.

За мен беше интересен ето този момент: да създам възможност за човешко, бих казал нравствено развитие на казуса; за мен беше интересно доколко тази нравствена константа на случилото се има значение във възпри-ятието на другата, на ответната страна. На път сме да разберем и да се убе-

129

дим окончателно в това. Ето това е истински важното за мен. Всичко друго идва впоследствие. Най-важното е все пак да сме човеци. За хора, чиято дей-ност е възпитанието на младите, това е неподлежащ на обсъждане импера-тив. Нека всеки да си направи подобаващите изводи от тъй интересния казус. Не ме радва това, че моята първоначална позиция и констатация се потвърж-дава за сетен път. Напротив, натъжава ме. Все съм имал съмнения, че нещата не са чак толкова лоши и непоправимо увредени. Но уви, явно са.

Днес пак ще ида до РШО-Пловдив, пак искам да се срещна с начал-ничката И.Киркова. Няколко въпроса ме вълнуват този път, ето кои:

1.) Интересно ми е нейното възприятие на казуса около моето възс-тановяване на работа чрез решението на Окръжен съд. Знае се, че директор-ката на ПГЕЕ-Пловдив не е окончателната инстанция и тя (по закон и по оби-чай) много се влияе от отношението, от позицията на висшестоящите органи. И самото МОН, и РИО-Пловдив обаче пасуват по случая, което й развързва ръцете да прави каквото й е именно на сърцето. (Законът и моралът могат да почакат.) За мен това нещо, като мислещ човек, е несъмнен знак, че директор-ката на ПГЕЕ-Пловдив не действа по своя воля, а изпълнява височайша поли-тическа поръчка, т.е. моето уволнение, както за сетен път се убеждавам, е разпоредено по партийно-политическа линия (най-вече заради моята позиция като политически блогър-анализатор). За неинформираните искам да съобщя, че аз бях уволнен няколко дни след публикуването на мое политическо посла-ние (под форма на Открито писмо) до Бойко Борисов в оня вече предизборен период (май месец 2014 г.). Аз по друг начин не мога да си обясня тия "толкова случайни съвпадения". И нищо друго не може да обясни твърдостта на дирек-торката на ПГЕЕ-Пловдив, която трябваше да си съчини крайно неубедителни, изсмукани от пръстите "мотиви" за уволнението ми; разбира се, тя самата лично имаше голям интерес да си разчисти сметките с мен, щото чрез уволне-нието ми, подготвяно от нея най-старателно цяла година преди това, тя успя да се отърве от един критик на нейни порочен стил на управление;

2.) Ще помоля г-жа Киркова да ми съдейства за това щото мое-то "Помагало по вяра", наред с учебните ми помагала по "Етика и право" (едното се нарича "Изкуството да се живее" с подзаглавие "Етика на дос-тойнството", а другото, това по право, носи заглавието"Универсумът на свободата", с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и бо-гатството"), по философия (носи заглавието "Лаборатория по филосо-фия", с подзаглавие "Книга за опитващите се да разбират") да бъдат пред-ставени по служебен ред за официално одобрение от МОН. Знаете сега каква е ситуацията с досега действащите казионни учебници и учебни помагала, оказа се, че заради тях (и заради догматичните учебни програми, от които вее на тление) иначе погрешно скроената ни образователна система влезе в със-тояние не просто на агония, а на явен предсмъртен ступор. Е, докато бюрокра-тичната машина тромаво обсъжда въпроса за "нови учебници", моя милост ще

130

представи това, което е подготвил преди повече от 15 години – и което отгово-ря на същинските потребности на младите от самостоятелно осмисляне и разбиране на проблемите. Ако самата система изобщо мислеше за коренните интереси на учениците, тя отдавна щеше да е дала път на такива като мен, не, сами виждате, дейци на системата се престараха да правят всичко нужно да ни тероризират, тормозят и репресират, сякаш живеем в 50-те години на на ХХ век! Този позор нека да стои на лицето на агонизиращата система, която дока-то се сгромоляса ще нанесе още много щети и вреди. Наш дълг обаче е да правим нужното щото поне младите да не пострадат прекалено. Че системата ги ощетява с всеки ден това вече се съзнава от всички. Само бюрократите са спокойни, щото властта им си стои непокътната. Е, такива като мен им разва-ляме комфорта, което е прекалено и вече не се търпи, нали така, другарко Анастасова?

3.) Ще помоля г-жа Киркова да изиграе ролята си на посредник в уми-ротворяването на конфликта между моя милост и директорката на ПГЕЕ-Пловдив, зад който, казахме, стоят други мощни сили. Аз, знаете, действам в тази ситуация като изследовател на нравите и на психичните устои на замесе-ните длъжностни лица и личности. За мен това е прелюбопитна тема и проб-лем. Много са показателни техните особено инстинктивни реакции. Те показ-ват всичко, без никакви мазила, гримове и помади. Както са потръгнали неща-та, нищо чудно до към октомври-ноември месец аз да се върна в ПГЕЕ-Пловдив. Директорката Анастасова (тя демонстрира това чрез казуса "Калин Христов") няма да ме търпи и ден и тя замисля, убеден съм в това, как, по какъв начин да ме уволни пак. Какво ще измисли е отделна голяма тема, но въображението й в тази посока, както се убедихме, е безпределно. Тя успя да

131

се развихри в тази посока и да се разправя с неудобните личности без капка жалост. Само онова, което е способно да се самоунижава всеки ден, от нея може да бъде търпяно. Който прояви известна независимост и усет за дос-тойнство мигом става неудобен и нежелан. Така, разбира се, не може да се ръководи едно образователно-възпитателно учреждение. Интересно е, че на висшестоящите инстанции явно не им пука от това какво се прави в ПГЕЕ-Пловдив. Е, на мен ми пука – това е моето училище. Не е нейно, а колкото е нейно, толкова е и мое. Това, че тя си го мисли за свое, сякаш е нейна бащи-ния, е една сладка илюзия, нищо повече от това. Крайно време е здравият разум да вземе превес. Разбира се, за това състояние на нещата са изцяло виновни висшестоящите инстанции, като се почне от министъра, да се стигне до редовата инспекторка по философия. Административната система е йерар-хична и директорите на училища (най-ниското звено) си позволяват да правят само това, което може да бъде толерирано и търпяно от върховете. Тук рабо-тата става, дето се казва, "дебела", щото аз вече излизам в ролята си на анга-жиран и свободен гражданин, който милее за българското образование - и няма да позволи в тази сфера безобразията да продължават. Нещата съвсем не стоят както си ги представя бедната представа на този или онзи самозаб-равил се администратор. Ще покажа, че един неотстъпчив гражданин като мен може да постигне много. Тъй че ето, днес ще помоля един-двама уважаеми граждани да дойдат с мен и в качеството си на мои свидетели да участват в дискусията. В 14.00 часа в РИО-Пловдив ще се отпочне тази дискусия. Аз лично ще поканя и г-жа Киркова, и някои инспектори, и самата г-жа Анастасо-ва. Ако някой гражданин желае да дойде да участва като мой свидетел, да заповяда. Аз имам предвид да поканя този-онзи. Все някой ще се съгласи. Ще информирам обществеността за случилото се днес в РИО-Пловдив. Предстоят интересни събития.

4.) Понеже моя милост в качеството си на свободен и ангажиран най-вече с проблемите на образованието (и духовния живот в страната) гражданин останах в един момент неподкрепен от никой, аз обявявам днес, че ще потър-ся политическа подкрепа от партията, на която винаги съм симпатизирал, не е тайна, че това е партия Демократи за силна България, явяваща се част от Реформаторския блок, който пък, знайно е, е част от управляващото правителствено мнозинство. Няма да скрия, че аз написах наскоро писмо до лидера на ДСБ Радан Кънев, тия дни ще дам публичност и на това мое писмо до него. Но тия дни ще подам документи за влизане директно в ДСБ. Защо търся политическа и партийна подкрепа ли? Ами ясно защо: защото един гражданин сам не може кой знае какво да постигне, затова именно съществу-ват партиите - за да могат гражданите като мен да си обединяват силите. И с обединените си сили да постигат много повече - отколкото ако действат "само-синдикално". Затова аз отново ще влизам в партия и ще се захвана още по-активно с политика. (Бил съм години наред член на СДС и по-рано пък на ДП,

132

на Демократическата партия – когато СДС беше коалиция от партии, а при основаването на СДС бях член-учредител на пловдивския "Клуб за демокра-ция"). Подготвих си документите за влизане в ДСБ и днес-утре ще ги внеса. Това е новина, ето, споделям честно и открито какво възнамерявам да напра-вя. Бил съм политик, отново ще ставам политик, живот и здраве да е само! Защо го правя е интересна тема. Тия дни ще пиша повече по нея.

Ами това е за днес. Стига толкова, има още много неща за писане, но спирам дотук, понеже бързам за една важна среща, насрочена за 9.30 часа. Ще се срещна с една много важна и обществено известна фигура, имам това обещание, срещата вече е насрочена. С кой съм се срещнал ще обявя отдел-но. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Бъдете действащи, активни граждани, не бъдете само презрени мърморковци, който от всичко се оплакват. Нашето бъдеще е в нашите ръце, това нима още не сте го разбрали?! Бъдете творци на своето собствено и достойно за вашата личност бъдеще! Чао и до нови срещи!

133

Затворена група на мои съвсем побеснели "доброжелатели"

сряда, 3 юни 2015 г.

Под публикацията на вчерашното ми есе се появи анонимен комен-татор (виж: Нашето бъдеще е в нашите ръце, това нима още не сте го разбрали?!), който твърди, че във Фейсбук имало затворена група, посветена специално на... моя скромна милост (!??). Там се събирали мои "доброжела-тели", които, както се изрази този човек, "никак нямало да са безвредни за мен в най-близко бъдеще"; разбира се, това нещо подразни моето изследователс-ко любопитство. Много ми е интересно какви ли могат да са "страшните неща", които кроят срещу мен, примерно дали пък не кроят да ми правят някакви... най-черни магии, или пък, знае ли се, да ме дадат на органите на ДС и на КГБ, знам ли какво могат да кроят, само предполагам, а може би кроят директно моето... убийство, знам ли какво могат да кроят такива болни мозъци?! По тази причина ми хрумна идеята за провеждането на един полезен експеримент, която предложих на въпросното лице; ето този откъс от нашия разговор, от който можете и вие да разберете за какво става дума, пък ако искате, също можете да се включите и да допринесете за неговия успешен изход: Анонимен каза: Дръжте под око оная затворена Фейсбук-група, посветена специално на вас, г-н Грънчаров. Там кроят неща, които никак няма да са

134

безвредни за вас в най-близко бъдеще. Известно ли ви е, че съществува така-ва група? Със сигурност са блокирали Вашия профил, затова най-добре си направете алтернативен фейсбук-профил и с него влезте в групата, за да сте информиран. Ангел Грънчаров каза: Няма такава група. Не вярвам да има. Блъфирате. За да ми докажете, че има копирайте какво пише в нея и ми го пратете на имейла. Само тогава ще повярвам, че има такава идиотска група.

Апропо, нищо лошо не правя, тъй че не се боя от никакви кроежи на злонамерени спрямо мен лица. Чудесно нещо е човек да е с чиста съвест. Опитайте, ще се убедите, че е така. Анонимен каза: Вече сте достатъчно голям да научите, че НЯМА НУЖДА да сте направил нещо лошо за да искат някои хора да ви навредят. Колкото до това дали я има или я няма групата на зложелателите ви във ФБ, когато фак-тите говорят и боговете мълчат. Уверете се сам (но НЕ с вашия профил, който разбираемо е блокиран в групата).

Ангел Грънчаров каза: Пробвах. Няма такава група, нищо не се отваря на тази страница. Или моето ай-пи е блокирано съвсем. Казах Ви, щом имате достъп, дайте, копирайте нещо от нея или я снимайте и ми пратете изображе-нието, да видя. Да се уверя. А това, че някакви хора били искали да ми навре-дят и се били наговаряли как да ми навредят говори много лошо за тия хора. Не за мен, а за тях говори лошо. Зная, че има такива хора. Тези хора просто трябва да знаят това, че като правиш зло на друг, то в крайна сметка се връща на теб самия, стоварва се на твоята глава...

135

Анонимен каза: Пич, AIG, нравствена константа в сатанистите няма, искаш ли да разбереш тоя постулат? Нищо няма в Сейтън освен лъжа (намери си цитата ако имаш акъл дотолкова), а така е и в неговите безсловесни и низши слуги... Защото той е жесток господар с тях (намери си цитата) и затова трябва да съжаляваш А. за тъжната й участ нищожна, а не да я каниш на срещи за нравствено очистване... И остави глупостите на православната църква мало-умна, че всички ще се спасят - нашата Библия (не знам за вашата), казва че невярващите са като морския пясък на брой (намери си цитата ти философ ли си или ментак) в сравнение с броя на християните... Да го кажем на руски, подавляващо мнозинство са, ОК? Хуманус мой такъв ленинградский... Ангел Грънчаров каза: Към оня, който твърди, че имало фейсбук-група "Про-тив Ангел Грънчаров":

Вземете копирайте (щом твърдите, че имате достъп до тази група и че такава група изобщо съществува) нещо интересно от нея и ми го пратете за да го публикувам в блога, смятам, че ще бъде любопитно. И така хем ще ме убедите, че такава група съществува, хем ще свършим заедно една полезна работа. Тия неща имат нравствен смисъл, а за мен, знайно е, тази сфера на живота, това негово измерение е най-важното, е истински важното...

136

Ние убихме Ботев! сряда, 3 юни 2015 г.

Нали има спекулации кой е убил Ботев... От слизането на четата на българския бряг до кончината й към нея са се присъединили колко патриоти – двама! Едно младо момче и един кръчмарин – хвала им!

Всички неприсъединили се са убили Ботев. Убил го е Стоян Заимов, като е лъгал в писмата си, че Враца вече едва трае и ще въстанат с хиляди, а се събрали 200 души в една църква, та после се поприбрали, а Стоян Заимов дори се предрешил в женски дрехи. Убил го е и овчарът, който поискал да му се заплатят изядените агнета, че видиш ли, башибозукът иде, после кой ще плаща?! Убила го е покорна, интересчийска, нахитряла България. И продъл-жава и до ден днешен да го убива покорна, интересчийска и нахитряла Бълга-рия. Убива го липсата на сирена в сърцето на българина, която да го буди от постоянната му поспаливост срещу несправедливости. Но тези несправедли-вости се решават ЗАЕДНО, а ние сме индивидуалисти. Индивидуализмът на българина, еволюирал в недостижими висоти до "гледане на собствения си частен интерес" е убил Ботев.Да послушаме сирени. Че в нас липсват.

Написа: Evgeni Cherepov

Добавка: Колцина ще тръгнат да подкрепят един нов Ботев в наши дни – ако той тръгне срещу народните душмани в наши дни? Пак никой няма да иде да го подкрепи. Ето защо твърдя, че ние убихме Ботев – и постоянно го убиваме. Нашата склонност към дребнаво шикалкаване, нашето малодушие продължа-ва да убива Ботев... ний и Левски така убихме, не само Ботева!

137

Свещеното първоначало, "светая светих" на българския живот четвъртък, 4 юни 2015 г.

Случаят с т.н. Стопанска Академия в Свищов показва и говори много – що се отнася до това какво наистина представляват т.н. "автономни акаде-мични общности" у нас. Ами представляват чисто и просто едни "академични", с извинение, мафии, в които се борят за власт, санким, за пари, разните там босове и кланове, а пък самата академичност и качеството на образованието на студентите са съвсем последната им грижа, на първо място обаче стоят паричките, смученето на парички е светая светих на въпросните нашенски "академични", с извинение, общности. Употребявам израза "с извинение", щото нашите "академии", с извинение, не са никакви академии, в тях няма нищо академично, те, както казах, са чисто и просто мафии, подобно на бок-лукчийската мафия, подобно на правосъдната мафия, подобно също така на мафията, която владее комай всяка една партия у нас, или политическата мафия, мафията на т.н. нашенска "политическа класа" или на нашия тъй оби-чен "политически елит" и т.н.

В българския живот навсякъде има само мафии, във всички сфери са налице съответните мафии, примерно имаме си културни мафии, мафии в сферата на културата, на образованието, на икономиката, навсякъде, абе няма нито една сфера на живота у нас, която да не е подчинена на принципа на мафията. Самата ни държава, разглеждана като цяло, също е мафия, у нас мафия и държава са едно и също нещо, всичко органи на държавата също са мафии, чиновниците от отделните ведомства също са мафии, вкопчили се в

138

оня дял от държавния ресурс, който им е подведомствен, стигнало се е дотам, че дори и последното селско училище е мафия, начело на която стои всевлас-тният бос, именно директорът, а около него се е разположила дружинка бодри ласкатели-подлизурковци, сиреч, лапачи, които са се нагласили доживотно да смучат държавен ресурс, да смучат съответните парички, диференцирани заплащания, командировъчни, каквото там може да се смуче, пък дори и това да е краденето на дървата, с които трябва да се отопляват класните стаи.

Това е положението у нас, това ми говори случаят в "Академията" в Свищов, където, знаем, една мафия си беше нагласила работите да царува и да смуче благинки доживотно, ама на, недоволните скочиха, държавата се намеси, а сега въпросната мафия реве и плаче, че, видите ли, "академичната автономия" и "свещената академична свобода", видите ли, били нарушени и поругани! Тази т.н. "академична", с извинение, автономия не е нищо друго, освен смокиновото листо, с което въпросната "академична", с извинение, мафия крие срамотиите си, нищо друго не е въпросната "академична", с изви-нение, автономия. Свещеното първоначало, "светая светих" на българския живот е шуро-баджанашката, приятелска, нàучна, чиновническа, политическа, или каквато там още си искате мафия и мафиотщина, която именно е ядро, структуроопределящ, ако трябва да се изразим нàучно, принцип, от който зависи всичко останало. И спрямо който всичко останало се нагажда да живее, да се нагажда, да се урежда в живота и пр. Който пък не му се подчинява, той мигом става "народен враг", "злодей", "урод", подлежащ на смачкване и на

139

унищожение – и бива мълниеносно смачкан или унищожен като гнида – с оглед идилията на пагубното статукво да бъде запазена вечно.

Спирам дотук, казах каквото трябваше да кажа, все някой трябваше да каже и това, но какво от това като го казах?! Някой да не би да се стресне и да се засрами?! Не, моля ви се, нема такова нещо, какъв срам, какво стряска-не, та ний сме най-нагли мерзавци, за нас такива неща като страх и срам няма! Та ний умеем да потискаме всеки порив на съвест, човещина, морал и прочие буржоазни и европейски лигавщини, от които никаква полза, никакъв келепи-рец нема – нема и дори не може да има.

140

Страхът от истинската промяна петък, 5 юни 2015 г.

141

Възмутеният сплотен колектив срещу "злия народен враг" петък, 5 юни 2015 г.

142

Без паника, другарки и другари, кураж: по-лошо няма как да стане! събота, 6 юни 2015 г.

Публикуваното вчера Открито, но инак свръхтайно писмо на "възмутения сплотен колектив" на ПГЕЕ-Пловдив срещу "народния враг" и "злодей" Ангел Грънчаров повдига доста въпроси. И също така дава нео-чаквано много отговори. Именно по тази причина определих това писмо като "бижу"; много хора са се сащисали като мен като са го прочели. Интересно е, че в ПГЕЕ-Пловдив са се намерили хора, които не са се самоунижили да под-пишат писмото, явно вече факторът страх (страхът от отмъщение от страна на не прощаващата подобни "волности" директорка) е поотслабнал. Разбира се, немалка част от "сплотения около любимата директорка колектив" (учителския имам предвид) са се подписали, което илюстрира факта, че нивото на демок-рация в тази училищна общност е на нивото горе-долу на това в Северна Корея. Разбира се, че не е нормално толкова много хора все пак да дръзнат да си плюят в лицето и да подпишат одиозния документ. Интересно е, че го е подписала и ръководителката на другия синдикат Тодорка Копривленска, която доскоро се опитваше да се държи що-годе достойно в нелеката, по-скоро в ужасната ситуация.

Аз тези дни довършвам работата си по предпечата на своята книга със заглавие Против нездравомислието (така решавам да променя условно-то до този момент заглавие; другият вариант, за който се колебая, е, разбира се, този: За здравомислието) и сега, в този момент се питам: дали съдбата не ми подари този шедьовър за да мога достойно, на най-високи акорди да завърша книгата си? Съблазнен съм от възможността да направя анализ на въпросния документ, щото той по наистина чудесен начин илюстрира основна-та теза на книгата ми: че нездравомислието е израз на откъсване на съзнания-та от реалността, затварянето им в един причудлив, преобърнат свят на сенки, илюзии и фикции, в който всичко е тъкмо наопаки на действителното състоя-ние или положение. Ние обикновено казваме, че такива хора лъжат, но явно те съвсем искрено си кривят душата, предполагаме, че така възприемат нещата,

143

а именно: изкривено, превратно, не успяват да постигнат верния, точния сми-съл, всичко им изглежда илюзорно, заблудено, изопачено. Става дума за намесата и преплитането на някакви себични интереси, което именно е дове-ло до това очебийно изкривяване на нещата, до тази оптическа измама, в която наистина всичко се възприема тъкмо наопаки на действителното. Не, не мога да се удържа да не направя кратък коментар, моята изследователска страст е така силно подразнена, че наистина не ми е по силите да се удържа и да премълча.

Аз наистина съм критикувал и то на моменти доста остро поведение-то на училищното ръководство – което, прочее, е нещо съвсем естествено: даже на времето дори и таваришч Сталин е призовавал да засилваме крити-ката и самокритиката особено! Да се критикуват управляващите в условията на демокрация пък е нещо съвсем нормално и естествено: в демокрацията да се мълчи е неестественото и ненормалното, а не да се критикува. Критикувай-ки, аз съм поставял някакви проблеми, стоящи за разрешение, от тази гледна точка критикуваните би следвало да са ми благодарни, щото аз по този начин съм им помагал да видят нещата от друг ъгъл. Всъщност излиза, че оня, който критикува, прави добро на ръководството, помага му, докато оня, който само хвали това същото ръководство, му помага да се провали: щото проблемите ще си останат съвсем нерешени ако нямаме смелостта и достойнството да ги изваждаме чрез критиката си наяве и на показ, да алармираме за тях, да изис-кваме дебат, благодарение на който могат да се изнамерят работещи и ефек-тивни решения за преодоляване на тежкото състояние. Тия неща са така ес-тествени за нормално мислещия, за здравомислещия човек, но най-вероятно изглеждат съвсем иначе ако даден човек е зомбиран, ако е позволил да се овладее от нездравомислие – тогава всичко започва да се възприема в една нездрава оптика, всичко започва да се възприема превратно, изкривено, изв-ратено, болезнено, сякаш е пречупено през криви или през счупени огледала и т.н. Нека да се опитам да обособя водещите моменти на това поразително нездравомислие, което откриваме във въпросния документ.

Писмото е подписано от 143 човека, учители, служители, ученици, родители. В училището обаче има 900 ученика, два пъти повече са техните родители, учителите и служителите са 70-80 човека. Явно подписалите писмо-то съвсем не са "мнозинството от колектива", напротив, едно незначително малцинство са. Явно претенцията им, че са "изразители на воплите на възму-тения народ" е съвсем неоснователна, мигом отива по дяволите. Но има нещо друго, още по-съществено. Което именно издава едно поразително, направо убийствено бих си позволил да кажа нездравомислие.

Един учител е уволнен от самозабравилата се директорка щото, представяте ли си, си е позволил лукса да мисли различно, да реагира иначе, именно да критикува, да изнася на показ недостатъците, погрешния стил на ръководство на училищната директорка; уволнен е за отмъщение и за всяване

144

на страх у колектива, та никой повече да не се осмели да критикува "непогре-шимото ръководство". Интересно е, че в този документ, без да искат това, написалите го за първи път открито признават, че съм уволнен именно защото съм писал в блога си, именно щото не съм си мълчал. Този момент превъз-ходно го е отбелязал един от коментиращите писмото, ето какво пише той:

Да, наистина е показателно това как колективът "топи" дирек-торката си за това, че е уволнила Грънчаров за отмъщение че е отразявал недостатъците на училищното ръководство в блога си. Уволнила го е за да го накаже за това че не си мълчи. Чудесно потвърждение на тезата на Грънчаров от тия, които са написали писмото! Превъзходна мечешка услу-га оказват те на своята любима директорка! :)))))

Както и да е. Жертвата на директорския колектив обаче с поведение-то си, видите ли, бил създавал ред неудобства на подписалите писмото. Нека да се вгледаме по-внимателно в толкова покъртителните страдания на тъй добродушния колектив:

Били, видите ли, подложени на "хули" и то не какви да е "хули", а би-ли подложени на някакви по-специални "хули", именно на "хули" по отношение на "образователната институция, в която работим". Етимологически и съдър-жателно-смислово погледнато думата "хула" означава "клевета", "измама", тази дума, както пише в речника, иде от "старобълг. хоула; слав. *xula е заета от гот. *hōl „клевета, измама“, срв. гот. hōlōn „клеветя“. Значи оказва се, че "г-н Грънчаров", пишейки в блога си, е хулил институцията, а не някакви отделни лица, свързани с нея. Интересно е да се опитате да си представите как и дали изобщо е възможно да се хули... институция! Близо до ума е, че да се хули институцията е твърде невъзможно (институцията не е лице, тя няма и душа, изключено е да бъде хулена и обиждана!), възможно е да бъдат хулени единс-твено някакви конкретни лица, свързани с институцията, но самата институция като нещо неперсонално е доста трудничко да бъде похулена. (В случая да се похули самата образователна институция, самото учреждение даже, именно ПГЕЕ-Пловдив, е абсолютно невъзможно, е направо мисия невъзможна!) Да, обаче авторите на анализираното писъмце, без да се затрудняват да мислят, мигновено полагат усилия да отъждествят "образователната институция" с

145

всички ония, които, видите ли, работели в нея – "ръководство, преподаватели и служители, ученици". Да, обаче има леко неудобство: как пък е възможно да бъдат похулени толкова много хора, дали и това пак не е някакви мисия не-възможна? Казахме, хула означава "клевета", "измама". Да оклеветиш цял колектив, сиреч, да кажеш нещо неверно и позорящо едновременно толкова много хора наистина е възтрудничка работа, за която се искат едва ли не магически способности.

Всъщност от само себе си се разбира, че въпросният критик Грънча-ров, понеже не притежава някакви свръхспособности, е могъл да "оклевети" единствено любимата на "целия колектив" директорка; логиката е: директорка-та, бидейки "глава на институцията", първом се отъждествява със самата институция, а патом по някакъв мистичен начин се отъждествява и с целия тъй предан й колектив, предан й именно зарази въпросната беззаветна влюбеност (тя, любовта, наистина води често до големи абсурди, да не говорим за неу-добства, особено пък една такава чисто патологична любов). Значи заради въпросната влюбеност на колектива в директорката си (да, да констатираме и това: в някои филми всички обичат... Реймънд, а в ПГЕЕ-Пловдив всички оби-чат любвеобилната си директорка!) та значи всяка "хула" на "хулителя Грън-чаров" е отеквала крайно болезнено в тъй преданото и чувствително сърце на целия тъй всецяло влюбен в директорката си колектив, сиреч тук отново има-ме пресътворяване в най-чист вид на ситуацията, изразена бляскаво пак от ненадминатия сърцевед другаря Сталин:

146

– "Когда мы говорим Ленин – подразумеваем партия; когда мы го-ворим партия – подразумеваем Ленина!", налага ли се да преведа на българ-ски таз знаменита сталинова сентенция? Ето за всеки случай, щото младите не разбират не само руски, но и древно-български език (руският език е факти-чески древно-български език):

– "Когато казваме Ленин, ние подразбираме партията; когато каз-ваме партията – ние подразбираме Ленин!"

Като пиша това и понеже стана дума по-горе за една най-чиста, бла-городна любов на колектива към своята също не по-малко непогрешима от самия Ленин негова ръководителка, се сетих за сентенцията на един друг комунистически сърцевед и най-примерен подлизурко, който изтърси на едно високо партийно събрание ето тия прочувствени думи, които навеки ще оста-нат в пантеона на нашенското родно подлизурство:

– "Другарю Живков, никой не може да ми забрани да ви обичам!" Това са думи на поета Любомир Левчев. Стар подлизурко, достигнал

до върховете на подлизурковщината. Ний навярно в случая имаме ситуация, родствена на тази същата. Колективът сърдечно обича своята любима дирек-торка. Някакъв си там злодей и урод като въпросния Грънчаров си позволява да хули първо институцията, но понеже институцията не може да се мисли извън представата за любимата ръководителка, то съобразно съзнанието, което в момента господства все още само в Северна Корея и, очевидно, и в... ПГЕЕ-Пловдив (!), неговите хули отекват тъй болезнено в сърцето на целия колектив; апропо, дали се хули институцията или нейната ръководителка нема никакво значение, щото, знайно е, институция и личност (ръководител) съвпа-дат, са едно и също нещо; от което пък следва, че тази същата ръководителка явно ще ръководи и институцията, и влюбения колектив вечно или най-малкото пожизнено (пак констатираме пълно родство, стигащо до идентичност между севернокорейското мислене и мисленето, що се е възцарило в ПГЕЕ-Пловдив). Вглъбяването в това крайно анахронично и болезнено мислене, което авторите на писмото без капчица неудобство демонстрират не къде да е, а в едно писмо, адресирано до върховната съдебна институция в стра-ната, именно до Върховния касационен съд (!!!), би ни отвело, както забеляз-вате, твърде надалеч, но изкушението е голямо, щото тук имаме признаци на душевна патология, които не се срещат всеки ден. Пък и нали знаете, посто-янно говорим, че без промяна в мисленето ний не можем да вървим напред: ето, в случая имаме прекрасния повод да си дадем ясно сметка с какъв мис-ловен матр`рьял си имаме работа. Говорим също така, че нашите общности би следвало да заживеят пълноценен демократичен живот, особено пък образователните, училищните ни общности, щото неслучайно се казва, че от образованието всичко започва, пък и зависи всичко; знаем също, че ново възпитание (и образование) на младите бихме могли да имаме едва когато отнякъде успеем да създадем нов тип възпитатели – е, сега имаме чудесна-

147

та възможност да видим що за възпитатели представляват авторите на това наистина забележително писмо! Нека всеки да си прави сам подобаващите изводи относно това защо никаква реформа с такъв "човешки матр`ьял", ес-тествено, не може да започне, камо ли пък да протече успешно. И да доведе до нещо добро, позитивно или смислено.

Но нека да се опитваме да разсъждаваме трезво, извън митологе-мите и идеологемите (или, инак казано, от догмите), от които се друса съз-нанието на авторите на туй забележително паметниче на нашето време, как-вото по естеството си е туй писъмце (състоящо се, прочее, от няколко само удивително зле скалъпени изреченийца!). Значи Ангел Грънчаров е критикувал или "хулил", примерно, директорката, чрез неговите "хули" най-болезнено е страдало любвеобилното сърце на авторките на туй забележително писъмце, щото те имат склонността да отъждествяват институция, ръководител и колек-тив (тия трите неща са сплотени така неделимо, че нищо явно не може да ги разедини!). Та възниква въпросът: като лицето Грънчаров се е занимавало усърдно с "хулене" и на директорката, и на институцията, и на колектива, и на учреждението защо тогава, в оня именно момент някой от колектива не взе думата за да защити и колектива, и институцията, и учреждението, и самата любима директорка?! Да, интересно е, някой си там "хули", а "охулените" мъл-чат стоически, мълчат като древно-гръцки оракули или като каменни, издялани от камък или от дърво скулптури на азиатски божества? Да "хулиш" означава да клеветиш, да мамиш, да говориш лъжи, защо, пита се, никой от колектива не взе думата за да защити своята любима директорка?! Коя е причината за това пословично мълчание, продължило години, което биде прекъсвано от написването само на няколко "разгромни писма на възмутения колектив", които са писани, разбира се, все от тия същите толкова умни автори и на настоящето анализирано писмо? (И също така са крити тъй старателно както и това писъмце, което аз след двуседмични усилия – !!! – успях най-сетне да получа едва вчера от канцеларията на съда!) На мен ми се струва, че това мълчание е многозначно, е преизпълнено с огромен, с потресаващо колосален смисъл. И този смисъл е лесен за постигане, ясно е защо колективът толкова упорито мълча – и ще ви кажа ей-сега коя е причината, че колективът толкова упорито, всеотдайно и така дълго мълча през всичките тия години.

Причината е една: щото Грънчаров, т.е. моя милост, съвсем не е произнасял някакви "хули", "лъжи" или "клевети", а е съобщавал...самата истина, да, самата така болезнено отекваща в сърцата на всички истина. Защо е така ли? Не просто защото моя милост е философ и като такъв за мен единствено истината има значение. Ами защото когато някой вземе думата и съвсем публично дръзне да каже нещо, то тогава е крайно трудно публично да лъжеш, да хулиш неоснователно, да клеветиш и пр. В това е магията на пис-меното и на публичното слово и говорене: щом някой говори и пише съв-сем открито, този човек явно казва някакви изстрадани от него самия исти-

148

ни, истини, които той не може да премълчи – и които все някой трябва да възвести. Знаем, че се клевети обикновено на четири очи, когато именно се и интриганства, хули, злослови (нали така, драги авторки, вий това поне превъз-ходно го знаете щото в това предимно се упражнявате?), тогава именно може и да се лъже, и да се прави каквото друго искате, но публичното слово и гово-рене има тази особеност: казваш каквото мислиш, но много внимаваш да казваш точното, вярното, действителното положение на нещата, внима-ваш да не влизаш в раздор с истината, щото ако си го позволиш, тогава пое-маш огромни и неоправдани рискове. Да, защото ако някой публично каже или напише някаква хула, някаква лъжа, някаква клевета по адрес на друг човек, той поема риска да бъде даден под съд и да бъде осъден: затуй пуб-лично говорещите и пишещи личности се стараят да говорят или да пишат самата истина – такава, каквато тя тям именно се е открила.

И тук възниква резонният въпрос: защо тъй правдолюбивите авторки на това писъмце до ВКС не благоволиха да заведат поне едно съдебно дяло срещу "хулителя", срещу "клеветника" Грънчаров?! Не посмяха да заведат такова дяло, което означава собственоръчно подписано от тях признание, че това, което Грънчаров е писал и говорил, разбира се, не са никакви "хули", а са някакви изстрадани от него истини, които той е имал дързостта да заяви съвсем публично, да, той е критикувал ръководството открито, поел е този риск, направил е онова, което като загрижен от случващото се служител във въпросното учреждение е длъжен да направи, също така е длъжен да го направи и като философ, изпълнил си е, дето се казва, дълга, нему и съвест-та, предполага се, в този момент му е чиста. Да мислят обаче в това отноше-ние ония, които така дълго мълчаха, търпяха "хулите", сумтяха, изпълвайки се с жажда за мъст, със злоба, ходеха всеки ден при директорката и я молеха чинопреклонно да уволни най-сетне "тоя така противен и непоносим" Грънча-ров, успяха да я надумат най-сетне да го уволни, тя дръзна и биде подведена от тях да направи тази главоломна глупост, поради което ето сега си има и толкова сериозни проблеми с правосъдието, та се налага същите тия, дето навремето я караха и подстрекаваха да уволни злодея Грънчаров, сега да я защищават със смехотворни и изцяло тъпи писма, адресирани не къде да е, а до върховната съдебна инстанция на страната ни, именно до Върховния касационен съд. Това е положението с туй така прочувствено и сълзотворно писмо, от което ВКС, разбира се, едва ли изобщо ще се трогне, щото съдиите, от опит знам, съвсем не си падат по подобни пошли мелодрами, измислени от крайно некадърни сценаристи, изиграни от кьопави дърти актриси и т.н., режи-сирани от калпави видиотени и при това твърде коварни "режисьори" и т.н.

Да мина ли към следващото изречение на анализирания документ или няма нужда вече, вече си пролича колко струва този документ във всяко едно отношение? Да, колко струва в умствено, логическо, интелектуално от-ношение най-вече, да не говорим за психологическото, нравственото, духовно-

149

то и човешкото! Срамота! Ако някой слага наистина петно върху имиджа на това някога знаменито училище, това, разбира се, са тези, които даваха глупа-ви съвети на неговата неопитна директорка, насъскваха я да си позволи едно незаконно отношение към служителите, в това число най-вече срещу моя милост (и други такива, които имаха трезво съзнание за случващото се, при-мерно г-н Калин Христов, бившия директор инж. В.Паунов, доайена на гимна-зията г-н Жак Асса и т.н., все хора уважавани, хора от висока човешка и интелектуална проба!), да, подстрекаваха я да направи толкова много зулу-ми, пък като стана белята почнаха тайничко да се радват на проблемите й с правосъдието, нищо че някои от тях любовно и влюбено куцукаха на всяко заседание на всяко нейно съдебно дяло, а пък в един момент дръзнаха да я направят съвсем за резил като почнаха да пишат такива мелодраматични и пошли писма, които "сплотеният колектив" подписва само за да види с удив-ление докъде именно ще им стигне акъла! Да, това наистина е най-любопитното: всички се вълнуваме от това коя ще бъде следващата глупост, която авторките на това писмо ще измислят – и ще внушат на тъй любимата си директорка! Която е крайно време да се отърси от тях, щото работите стигнаха вече съвсем до поразия.

Сега ми хрумва да взема да пратя това разгромно писмо на възмуте-ния колектив до работодателя на самата директорка, именно до г-н Министъра

150

на образованието и науката проф. Т.Танев, който също е време да осъзнае, че щом не се намесва в случващото се с оглед да предотврати подобни ексцесии, то това означава, че поема пълната отговорност за тях. Лудешката образова-телна система у нас е измислена така, че в нея никой не носи никаква отговор-ност, щото по-висшите административни нива държат под крилото си по-нисшите, т.е. в правния смисъл фактически носят цялата отговорност за тех-ните зулуми (щом не са взели овреме мерки за да ги предотвратят). В система, в която никой не е свободен нещо да решава, в която всеки си измива ръцете в това "така повелява системата" и ни задължават нейните разпоредби, в такава система отговорност няма и не може да има; отговорност има само когато има свобода; знайно е, че свободата е най-нежеланото от системата, свободата основателно се възприема от системата сякаш е подобна на отро-ва, сякаш е подобна на смърт. Е, аз, бидейки философ и личност, дръзнах да се държа както подобава да се държи едно суверенно човешко същество, подставено в условията на абсурдната, несвободна и анахронична система. И виждате как моята история показва и илюстрира що се случва когато един-единствен човек дръзне в тази система да се държи като човек, като човешко същество: всичко отива по дяволите, нахвърлят се да го мачкат сякаш е ня-каква гнида, погват го, тормозят го, уволняват го, убиват го (защото аз доста пострадах и здравословно от терора, който някой самозабравили се волунта-ристично държащи се администратори си позволиха да упражнят спрямо мен). Но това вече е история, която сега нищи родното ни правосъдие, а пък умни хора напоследък ми дават акъла за здравословните си щети и поражения да си потърся съответните компенсации, ползвайки се от услугите и на другите правораздавателни органи на правовата държава. Щото на мен (това съобща-вам за първи път) най-вероятно ми предстои нова операция, която едва ли този път ще преживея; дали обаче ще мирясат въпросните "писатели", дето са написали горното писъмце-бисер, когато разберат, че най-сетне са успели да убият своя най-пръв "народен враг"?!

Спирам дотук. Гнусна работа! Думи нямам. Срамота! Пълно безсра-мие! Изродщина, уродство в нравствения смисъл, каквото не се среща всеки ден. Прочетете, прочее, коментара на г-жа Мария Василева, която е казала всичко. Прочее, защо да не го приведа аз този коментар и тук, та да влезе и той в книгата ми за здравомислието; да, непременно той трябва да влезе в тази най-нова моя книга, ще го публикувам по-долу. Но преди това ми се иска да кажа още нещичко. Ето какво.

Слава Богу, че по време на цялата тази история аз всеки ден писах в блога си: всичко го има документирано, написано, изведено даже и под фор-мата на доклади, на жалби до институциите, с надлежните входящи номерца, при това написах даже няколко книги, в които вложих своята позиция, в тях вложих всичко онова, което е занимавало мисълта и духа ми. Ако аз бях мъл-чал, разбира се, нямаше да ме уволнят, щях още да си живуркам, но цялото

151

това уникално богатство нямаше да го има. Цял един период от разпада на прословутата административно-командна, другояче казано тоталитарно-комунистическа образователна система го имам описан и изобразен в тия мои записки, в този мой блог (блог значи дневник), в тия всичките книги, в цялата тази "книжнина" (слагам думата в кавички, щото повечето от целия този необозрим вече и за мен самия матр`ьял съществува само в електронен вид, не в хартиен или книжен). Ето това имам насреща си, това са много изс-ледвания, много проницателни, смея да употребя тази дума, анализи, тълку-вания, коментари, писани от всякакви хора, защото цяла България и дори целият свят (благодарение на интернет) фактически знае за историите в ПГЕЕ-Пловдив – благодарение на всичко това, което публикувах в този свой блог. Зная добре, че това един ден ще бъде оценено подобаващо. Тоест, жертвата ми не е отишла напразно, а е била за доброто на тъй многострадал-ното българско образование. Което скоро неудържимо ще тръгне по нови пътища. А в моята дейност на попрището на родното образование аз направих всичко онова, което ми беше по силите това да се случи много по-рано. То се и случи, е, че това не е признато официално за мен е най-дребната ми грижа. Важното е, че се е случило, че го има. Това е истински важното.

Ето как стигнах до логичния край на своята книга за здравомислие-то – или против нездравомислието. Да ви попитам нещо: абе как да нарека книгата си, какво заглавие да й сложа? За или против, кое ви се вижда по-удачно? Някои ми казват "За здравомислието" било по-добре, щото звучало позитивно, некритикарски. Но се знае, че аз съм доста силен най-вече в крити-ките, пък позитивното се крие имплицитно в тях. Други казват, че то-ва "Против нездравомислието" било звучало някак си по-внушително, знам ли? Кажете, ще ви послушам за заглавието. Аз много се чудя. Нали съм пусто демократ, свободолюбец, нали съм диалогичен, ето, сам не мога да реша какво заглавие да сложа, затова ви и питам. Ще измислим нещо де, но нека да е най-доброто, както и трябва да бъде. Тъй че - помагайте! Бъдете здрави! Чао и до скоро!

А ето сега и забележително правдивия коментар на г-жа Василева, с който завършвам и този текст, а също и тази книга. Той звучи внушително като древно-гръцка епитафия (!), да, тя се е изразила тук величаво като съ-щинска Пифия (Пития); позволих си само стилистично да пипна тук-там не-щичко в изказването й, но не смислово, разбира се, ето как звучат тия толкова необходими, съдбовни в някакъв смисъл думи:

Ако имаше във всяко едно училище поне по един Ангел Грънчаров, проблемите на образованието вероятно щяха отдавна да са вече решени.

Да попитам сплотения колектив – а какво стана с некадърността, в която го обвинявахте? Или вече стана кадърен? Изплюхте едно камъче! Не го искате заради отразяването на вашия училищен живот в блога му, което ви злепоставя. А когато той искаше да разисквате проблемите на образованието

152

защо не го направихте? Ще ви кажа защо – защото ви е трудно да се променя-те според изискванията на времето – и не желаете да се променяте!

Някъде да има закон, който да забранява на учител да има блог? Ня-къде да пише, че свободата на словото е вече отменена?

Ще бъдете притеснявани, даа, докато не се промените! И от ученици, и от родители, от цялата общественост! Ще работите редом с него и ще се учите от него! Ако не сте съгласни, оборете го! И вече се дръжте цивилизовано – защото КОМУНИЗМЪТ СИ ОТИДЕ! И му се извинете, че за малко да го вка-рате в гроба с вашите лъжи!

Директорката да си подаде оставката! Изложилите се клакьори да напуснат щом не им харесва! Никой не е незаменим, още много като Грънча-ров си търсят работа. Ето, истината не можа да бъде скрита, покрита или изопачена. Всичко ще е наред когато се придържаме към истината, без исте-рии. Всички сме наясно как колективи са заставали зад ръководство единстве-но поради страх.

Без паника, другарки и другари, кураж: по-лошо от сега няма как да стане!

Мария Василева

153

Ако те мразят значи си най-добрият събота, 6 юни 2015 г.

(У нас ако те харесват – това значи че си некадърен или поне посредствен...)

Майчице, истина ли е че съм най-добрият? :-)

154

Ненамесата означава съучастие и поемане на отговорност

неделя, 7 юни 2015 г.

До проф. Тодор Танев, Министър на образованието и науката До г-н Константин Пенчев, омбудсман на Република България

ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа Иванка Киркова, началник на РИО-Пловдив

ЖАЛБА ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско обра-зование, безработен, де факто лишен от преподавателски права в резултат на

упражнен срещу него административен произвол

Уважаеми г-н Министър, Уважаеми г-н омбудсман, Наскоро Окръжен съд в гр. Пловдив със свое решение отмени запо-

ведта за моето уволнение от длъжността преподавател по философия и граж-данско образование в ПГЕЕ-Пловдив и ме възстанови на работа в това учебно заведение. Срокът за обжалване на това решение (пред Върховния касацио-нен съд) от другата страна, именно от страна на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, изтича след седмица, на 14 юни 2015 г. Междувременно разбрах, че две-три от най-разгорещените привърженички на директорката (някои от тях работещи учителки на пенсионна възраст) са съчинили едно сюблимно по съдържанието си „Отворено писмо”, адресирано до Председателя на Окръжен съд в Пловдив и също така директно до самия Върховен Касационен съд на

155

републиката. Понеже този документ е изключително любопитен, си позволя-вам да Ви препратя копие от него – за да имате информация за това на какви нравствени подвизи са способни някои дейци на образованието и възпитание-то, с извинение, на българската младеж.

Понеже моя милост е обект или предмет на това чудесно иначе сло-воупотребление и понеже моят нравствен облик не ми е безразличен, държа в тази връзка да заявя твърдо следното:

1.) Във въпросното писмо с няколко щриха, с рафаеловски замах съм представен в крайно негативна светлина, именно като някакъв нравствен урод, който, видите ли, друго не прави освен да хули, клевети и обижда „тъй сплоте-ния колектив” на ПГЕЕ-Пловдив, което е израз на изключително превратно, лъжливо, пристрастно, крайно негативно тълкуване на моята позиция и пове-дение.

Истината е, че съм се възползвал от своето човешко и конституцион-но право свободно и открито да заявя своето критично отношение към пог-решния в моята преценка управленски подход на директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова. Правил съм всичко това с надеждата да прово-кирам един така потребен демократичен дебат, който обаче така и не въз-никна, понеже моите опоненти предпочетоха вместо да защитят позицията си да действат с непозволените средства на административния тормоз и терор, предприемайки една безпрецедентна кампания по моето личностно и профе-сионално дискредитиране и оплюване, която, както виждаме, несмущавано продължава дори и сега, когато възникналият конфликт се решава в полето на българското правосъдие.

2.) В документа, както с просто око се забелязва, неправомерно се отъждествяват институцията (учреждението) и лицето, което временно я пред-ставлява, докато тези неща са съвсем различни. Критиката на лицето, което временно представлява дадена институция, с нищо не накърнява достойнст-вото на институцията (учреждението), нещо повече, то е израз на загриженост за нейното тъй възвишено достолепие – тъй като много често отделните уп-равници си позволяват действия, които петнят имиджа на институцията. Отъждествяването на лице и институция е синдром на упадъчно тоталитарно, сталинистко мислене, което няма място в една демократична система на от-ношения.

3.) Въпросното писмо демонстрира по удивително красноречив на-чин, че в училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив липсват всякакви условия за свободен и демократичен дебат, в който съществуващите проблеми да се обсъждат в условия на търпимост спрямо различните мнения; напротив, раз-личните мнения и преценки, несъвпадащи с позицията на ръководството, както виждате, се възприемат като недопустими и дори като скандални. Мисля, че тази крайно тежка, болезнена, ненормална, антидемократична психологическа и нравствена обстановка в това образователно-възпитателно учреждение би

156

следвало силно да Ви обезпокои, уважаеми г-н Министър; крайно време е да предприемете длъжните мерки за оздравяване на ситуацията и атмосферата.

4.) Сега съществуващата (за жалост все още) административна (и авторитарно-командна) система в образователната сфера създава всички предпоставки за възникването на подобни уродливи и недопустими явления, които са крайно вредни – като се вземе предвид спецификата на такава дели-катна духовна по естеството си дейност, каквато е образованието и възпита-нието на младите. Разбира се, системата е устроена така, че пълната отго-ворност за всичко случващо се в дадено учреждение следва да носи овласте-ното лице, именно в случая това е директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоян-ка Анастасова. Тя, примерно, стига да имаше някакъв що-годе демократичен манталитет, можеше да помоли най-разгорещените си фенки да се въздържат от изразяването на такива горещи верноподанически чувства. Крайно ниска е и правната, не само демократична култура на тия, които са съчинили това одиозно писмо, адресирано до… съдебни органи, до органи на правосъдието, чиито решения са задължителни за изпълнение от всички, в това число и от административните лица в сферата на образованието, на които тези поста-новления, примерно, не се харесват. Мисля, че такова крайно фрапантно правно невежество на съответните кадри в образованието би следвало да бъде санкционирано по надлежния ред от Вас, уважаеми г-н Министър.

5.) Много интересен е този наистина върховен в психологическо от-ношение момент, с който завършва това епохално писмо: колективът на ПГЕЕ-Пловдив, видите ли, се бил чувствал силно притеснен „за своето бъдеще” в условията на „съвместна работа с г-н Грънчаров”; ще ми се да дам своето тълкуване за тази тъй чудата „притесненост” (все пак аз съм работил в това училище цели 14 години и отношенията ми в тези години и с учениците, и с учителите са били чудесни – до възцаряването на директорката Анастасова, разбира се).

За тия общо 32 години, в които съм работил като преподавател в сферата на образованието (гимназиално и университетско) съм доказал, че съм привърженик на прилагането и използването в обучението на най-аван-гардни и съвременни образователни технологии. Автор съм на цяла поре-дица от учебни помагала по всички изучавани в училище философски предме-ти, разработени все в този дух, някои от които имат вече по пет издания. Смя-там, че съм придобил нужните умения за провеждането на образователния процес на една напълно диалогична, интерактивна, съвременна, плура-листична, също така ангажираща творческата активност на съзнанията на младите основа. За мен коренните интереси на младите винаги са били во-дещи и меродавни. Автор съм също така на една поредица от книги, в които съм изразил своите идеи за начините, по които следва да бъде реформирана образователната сфера в България, не крия, че съм горещ привърженик на една принципно нова и авангардна философия и стратегия на образова-

157

нието, която е неотделима от демократизацията на отношенията в конкрет-ните образователни или училищни общности.

В светлината на казаното, уважаеми г-н Министър, сам си правете нужните изводи относно това какво показват тъй прочувствените стонове и вопли на авторите на това одиозно писмо, които, видите ли, били силно при-теснени от това как щели били да работят в бъдеще с човек като мен! Аз предпочитам да се въздържа от правенето на такива изводи, разчитайки на Вашата несъмнена интелигентност. Същото, разбира се, се отнася и за Вас, уважаеми г-н омбудсман: Вам пращам този документ тъй като в последните години Вие имахте добрината да проявите изключително внимание към не-вижданата по мащабите си кампания срещу мен – и като личност, и като пре-подавател, и като обществена фигура, и като ангажиран гражданин – която си позволи да проведе директорката на ПГЕЕ-Пловдив, за което най-сърдечно Ви благодаря!

С това скандално писмо неговите автори и вдъхновители дават заяв-ка, че дори и след като съдебната инстанция се произнесе окончателно и ме възстанови на работа, враговете на промяната (смея за категорично да зая-вя това!) в ПГЕЕ-Пловдив няма да мирясат и ще продължат своята обречена абсурдна битка не толкова срещу мен, а най-вече срещу новото, срещу тъй потребната същностна промяна в образователната сфера, фактически и по същество и срещу водената от Вас, уважаеми г-н Министър, реформаторска политика, насочена към това щото в българското образование да се възцари един съвършено различен дух на методически и идеен плурализъм, на сво-бодна обмяна на различни ценности, на пълноценен и демократичен, познава-телен, личностно изграждащ, духовно просветляващ процес, именно процес на творческо съревнование в интерес единствено на младите.

Уважаеми г-н Министър, обстановката в ПГЕЕ-Пловдив, както за се-тен път показва анализираното одиозно-скандално писмо, е изключително тежка в психологическия и нравствен смисъл. Една малка групичка от горещи и користно настроени фенки на директорката, ползвайки се от нейната протекция (и с оглед ползване от лични облаги), както виждате полагат изклю-чителни усилия да тровят атмосферата, да сеят раздори, да разпалват какви ли не конфликти; те друго явно не правят освен да замислят какви ли не под-лости, интриги, заговори, да хулят достойните, да не позволяват да се породи онази нормална творческа обстановка, с която беше известно това учебно заведение в предишните години, преди възцаряването на новата директорка Анастасова. Огромната част от работещите в ПГЕЕ-Пловдив учители са ви-соквалифицирани, способни специалисти, имащи обаче злата участ да бъдат поставени в една наистина ужасна обстановка, в която им се налага да пона-сят всички зулуми и ексцесии на приближените до директорката нейни най-горещи фенки и подлизурки.

158

Уважаеми господин Министър, позволете ми да отбележа, че Вашата индиферентност до този момент към случващото се в ПГЕЕ-Пловдив насърча-ва безобразията на въпросната клика, която явно си мисли, че ще безчинства безкрайно. Позволете ми открито да заявя позицията си: не е този начинът да подкрепите промяната в българското образование!

Ако не се намесите за да предотвратите бъдещите злини, то би след-вало да имате добрината да поемете и пълната отговорност за тях! Като бъл-гарски гражданин, данъкоплатец и просветен деец съм убеден, че имам не само правото, но дори и съм длъжен твърдо да заявя това. 7 юни 2015 г. Пловдив С уважение: П.П. На другата страница виж приложения документ!

159

Писмо до адвоката по повод съдебното дяло за клевета понеделник, 8 юни 2015 г.

Второто съдебно дяло, което водя срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив, именно съдебното дяло за клевета, стигна до един етап, в който то "буксува", на няколко пъти се отложи, съдът изисква да установи фактическата страна по някои моменти, поиска от ТЕЛК разни документи, което именно и бави дялото. Следващото заседание ще се проведе скоро, след около десети-на дни, което ме кара да се замисля около ситуацията, създала се около това дяло. Ето, тази сутрин в тази връзка реших да напиша свое писмо до моя адвокат, което публикувам и тук, обяснил съм по-долу коя е причината да сторя това:

Здравейте, уважаема госпожо Келчева, Благодаря Ви за отговора! Сега имам нови въпроси по повод нашето

съдебно дяло: 1.) Как смятате, не е ли редно след като другата страна внесе като

"писмен документ" в съда онова открито писмо на "възмутения колектив" сре-щу решението на Окръжен съд, с което е отменена заповедта за моето увол-нение и аз съм възстановен на работа в ПГЕЕ-Пловдив, та в тази връзка не е ли редно ние да напишем наш анализ на това писмо, щото ако не реагираме

160

никак, това може да се възприеме, че нямаме какво да възразим, един вид че сме съгласни с написаното в него, а това, разбира се, не е така? Аз бих могъл да напиша кратък такъв коментар на въпросното писмо (и в него да отразя своята позиция и своето възприятие на този одиозен и скандален документ), който да внесем като писмен документ в съда, та чрез него уважаемият съд да се запознае с нашата позиция по повод повдигнатите в откритото писмо проб-леми?

2.) Доколкото ми е известно съдът трябва да се произнесе с решение непосредствено след пледоариите на двете страни. В тази връзка не е ли по-добре ние да внесем нашата пледоария в писмен вид, щото сама добре знае-те, че съдът обикновено не обича да изслушва дълги изложения-словоизлия-ния на речовити адвокати, затова е значително по-добре съдията да се е запознал с нашата позиция предварително, тя да е изложена в логична, крат-ка, категорична форма, щото устните изложения имат ред недостатъци, които писмените изложения именно нямат?

3. Възнамерявам тия дни да внеса като писмени обяснения и като до-кументи двата текста, които Ви изпращам, да ги внеса от свое име, смятам, че те могат да спомогнат съдията по-добре да се запознае със сложилата се ситуация по съдебното дяло и най-вече с моята позиция по нея. Какво ще кажете по повод на тази моя идея? Аз мисля, че не бива да се премълчават някои неща, щото премълчаването може да създаде невярно впечатление че нямаме какво да кажем, което пък е изгодно и може да се тълкува в полза, в интерес на другата страна. Такова е моето разбиране, моля да прочетете двата документа и да прецените дали е уместно да ги внеса. Аз смятам обаче, че не бива да се мълчи, щото мълчанието спомага толкова неубедителната позиция на другата страна да изглежда по-солидно - щом ние не отправяме никакви възражения това означава, че се примиряваме с тяхната арогантност; аз така тълкувам нещата: страх ме е съдът да не бъде подведен и заради нашата пасивност.

4.) Редно ли е да публикувам и двата документа, които Ви изпратих, в блога си?

Аз правя тия публикации с оглед да запознавам училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив и обществеността изобщо с развоя на тия мои съдебни дела, по които добре зная, че има ако не голям, то все пак има известен обществен и граждански интерес – щото те добре илюстрират и показват реалната ситуа-ция в образователната система на страната ни. А това е постоянна тема в моя блог. Дълбоко съм убеден, че пълната гласност по принцип и дори и в съдеб-ната област е изцяло благотворна, тя показва чиста съвест; забелязал съм, че от гласността се боят обикновено само ония, които са съгрешили спрямо исти-ната, правото и справедливостта. Моля да ми отговорите на тия въпроси. Желая Ви хубав ден и приятна седмица!

С поздрав: Ангел Грънчаров

161

Бъдеща библиографска рядкост

понеделник, 8 юни 2015 г.

Ще прибавим само подходящ, връзващ се с изображението фон... Добавка: Днес ще публикувам и онлайн-изданието на книгата, нейното изда-ние в електронен вид – всеки ще може да я разлисти там. Ония, които искат да си поръчат (евентуално) нейното хартиено издание моля да ми се обадят на имейла (има го в раздел КОНТАКТИ на блога) та да включим и техния екземп-

162

ляр в тиража, който ще поръчаме. От само себе си се разбира (причините за това са общоизвестни), че книгата ще бъде отпечатана в малък, направо бути-ков тираж. Което, както и да го погледне човек, съвсем скоро ще направи този тираж не просто апокрифен, но и същинска библиографска рядкост.

Апропо, наскоро четох, че един по чудо оцелял екземпляр от издание на книга на Фридрих Ницше (която приживе изобщо не се е продавала, стояла си е непипната от ръка на читател в книжарниците и складовете, досущ като моите книги – а тиражът най-вероятно е бил унищожен!) е била продадена на аукцион за не знам си колко хиляди еврà (ако ми позволите да напиша тази дума така, както я произнася нашият тъй обичен премиер).

Та казвам това между другото, недейте да си мислите, че се сравня-вам с Ницше и прочие глупости, за съвсем друго дадох този пример. Хубав ден ви желая!

(На инат на нашите учени академици от БАН, които изведнъж, ни в клин ни в ръкав започнаха да ни задължават да пишем думата "вие" с голяма буква даже и когато се обръщаме към много хора, аз я пиша пак с малка, което обаче съвсем не означава, че не ви уважавам, само означава, че няма да се подчиня на някакви си "академични" идиотщини, само това означава...)

163

Гордите, високомерни и кухи хора

понеделник, 8 юни 2015 г.

Тия дни проведох следния разговор с една дама, именно г-жа Мария

Василева, която често ме е удивлявала с проницателността и с мъдростта си; темата на нашия разговор според мен е изключително важна, по тази причина именно и си позволявам да копирам и да представя на читателите на блога нашия разговор:

М. В. каза: Едно нещо ме терзае вчера и днес – думите, които изричаме, тряб-ва да бъдат за благословение, а не за проклятия. Знам че ще ме разбереш. Как мислиш? Това много ме измъчва, не знам езика на говоренето за благос-ловение. А.Г. каза: Здравей! Хубав въпрос поставяш. Не благославя ли най-добре тъкмо проклинащият – в нашите поне условия? :-) Чудесна дума – благослове-ние, благослов. Да казва човек добри думи, думи, пропити с добрина. Но на зли хора да казваш такива думи би ли имало някакъв ефект? Благо = добро.

164

М.В. каза: Нямах предвид да говорим добри думи. С думите, които произнася-ме, да служим за благословение. В думите има сила. Трябва да бъдат пълни с милост, прошка и любов. В моите има злоба, гняв и високомерие. Не смятам че с поведението си давам пример, още по-малко че помагам. Определено не го владея този „език“. Затова сигурно няма резултати, а точно обратното.

Виждам че работиш. Аз също оставям телефона за това-онова – ра-бота колкото искам… Но ще мисля за това, докато не намеря отговор… Бог да ни води за ръка… до скоро! А.Г. каза: Благославящо в истинския смисъл да се говори – с пълни с милост, прошка и любов думи – е висш пилотаж в говоренето; аз също не умея да говоря и да пиша така. М.В. каза: Ами не е разумно, но аз реших да мълча след като не мога да гово-ря така. А.Г. каза: То и мълчанието, предполагам, по различен начин също говори; благославящо да се мълчи възможно ли е? М.В. каза: Имам нужда – крещяща – да бъда търпелива с другите. Ще мълча докато се науча да говоря с любов. А.Г. каза: То много зависи как говорим и от това какви са ни събеседниците. Може би причината не е в теб, а в тях? То е двустранно, тъй че вината може да не е само в теб. М.В. каза: Смърт и живот има силата на езика – унищожава човек или го въз-дига. А.Г. каза: Аз за себе си не съм се замислял как говоря, тези неща са новост за мен. Говоря както сърцето ми подсказва. М.В. каза: И аз се чудя как нещо толкова важно чак сега се появи в главата ми. А.Г. каза: Вярно че е важно. Ще мисля повече по този въпрос. Вярно го каз-ваш, но защо се е получило така, ето това е интересно да се разбере. Животът ни е научил така да говорим… М.В. каза: Не мисля че трябва да зависи от събеседниците или от времето, в което живеем. То ще стане ясно. А.Г. каза: С различните хора разговаряме различно, човек се наглася спрямо събеседниците. Може пък досега да не си попадала на хора, които да са те предразположили да говориш благословещо с тях? М.В. каза: Важното е да се замислим защо не успяваме да убедим хората? С всички по един и същи начин според мен трябва да се разговаря. Независимо дали заслужават. А.Г. каза: Някои дали ще разберат ако им говориш благословещо? Или всички разбират? М.В. каза: Мисля че всички разбират. А.Г. каза: Все си мисля, че реакциите на събеседника отсреща подтикват човека да избира (несъзнавано) как говори с него.

165

М.В. каза: Май имаш право. Ако на изрод говориш с любов ще те намрази още повече. Трябва бог да ги е докоснал. А.Г. каза: Да. Ще ти се подиграят, няма да оценят, ще станеш пишман, така ми си струва… Да, Бог да ги е докоснал, така трябва… добре казано! М.В. каза: Не говори в ушите – не го изобличавай. Защото ще те нападне – значи не разбират? Не говори в ушите на безумния. А.Г. каза: Може би дори и Бог в някои случаи се е отказал – щом дадени хора не ги е докоснал и сякаш ги е изоставил? М.В. каза: Мисля че си прав, извини ме, аз се обърках май. Много ти благода-ря за помощта. А.Г. каза: Не, не си се объркала. Права си. Аз по тази тема до този момент не съм мислил. М.В. каза: Тръгнах от там че не ни разбират повечето хора и търся причината за това. Сигурно е от завист че нямат мир в душата си като нас. Ах, тази за-вист! Не е ли нелогично да не разбират толкова прости неща? А.Г. каза: Човек трябва да говори в мир със себе си, пък който както иска (и може) да го разбира… Но си права, че всички сме масово озлобени и в тази атмосфера да говори човек благославящо дали няма да го възприемат като… смешен (или като луд)? Но с добро да се говори, с любов да се говори е най-верния подход, мисля, че любовта може това, което нищо друго не може. Аз как ли не опитвах да говоря с моите „доброжелатели“, никак не бях разбран от тях… :-( М.В. каза: Просто не трябва да се пишат и казват неща, които биха укорили другите. Да им се показва, а не да се казва и пише – така според мен ще ни разберат. А.Г. каза: И грешката, разбира се, бе в мен. Осъзнавам това. Да, не бива да бъдат укорявани, така е. Голяма грешка, особено за хора като нас, дето са учители. Системата явно ни е повредила всички ни. :-) М.В. каза: Пак стигнах до библейското – „Не съдете – за да не бъдете съде-ни“! А.Г. каза: Но проблемът е налице: защо не ни разбират? Защо думите ни не въздействат подобаващо, защо нямат длъжния ефект? Да, не бива да се съди другия човек – всичко е казано в Библията. М.В. каза: Не искам да ти влияя, просто търся. А.Г. каза: Аз опитвах всякак – нищо не се получава. На камък да бях говорил щеше да ме разбере, но министерските бюрократи и министър Танев не ме разбраха и мълчат като божества. М.В. каза: Нали не може едно нещо да е истина при едни обстоятелства, а при други да не е истина. Мисля че те обследват повече отколкото си мислиш. Навлизаш в забранените до скоро „води“, примерно Зигмунд Фройд. Това вероятно ги плаши и не знаят дали да ти помогнат. А.Г. каза: Нещо, което е истина, следва да важи за всякакви обстоятелства.

166

М.В. каза: И с тях не бива да се съобразяваме. А.Г. каза: Мен ме възприемат за враг всички, включително и „своите“, включи-телно и реформаторският министър Танев (ако изобщо има мнение и позиция за мен), ето, той наградил А. с грамота „за успехите в професионалното обра-зование“! Награди „ръководството на ПГЕЕ-Пловдив“, не учителската колегия, учениците или училището като цяло. :-) Както е да е. Грешката за това вероят-но е само моя. Но аз друг не мога да бъда, такъв ме е направил животът. Пък ако бях постъпвал по още по-християнски начин, предполагам вече да са ме набутали в лудницата! :-) М.В. каза: Хич не ми пука какво ще мислят за мен, важното е да им се помогне някак да се нормализират. Пъзльо и нагаждач е тоя Танев, то се разбра. А.Г. каза: Щото щях да бъда още по-неадекватен спрямо тях, а това се оценя-ва като… лудост. Добрите хора от злобните се възприемат като луди. И аз възприемам министъра вече също така: нагажда се спрямо силните; напълно споделям! М.В. каза: И тогава? Обречен на неразбиране? И с лошо, и с добро щом не става – какво следва? А.Г. каза: То думите са слаби да въздействаме на хората дотам, че да ги променяме. С поведението следва да се постига това, което с думите не може. Дядо Добри, дето стои пред вратите на Храма и мълчи, повече въздейства с мълчанието си отколкото ако беше приказвал. И по-силно въздейства!

Неразбирането по-често ни съпровожда отколкото разбирането; с малцина човек се разбира истински, с огромното количество от хора ще оста-не неразбран. Хората ни са винаги душевно чужди и съвсем малцина от тях са ни душевно близки. Колкото си по-талантлив, толкова си по-самотен. Мерзав-ците се чувстват сред най-многолюдна, предполагам, компания! :-) М.В. каза: Трябва да се пресичат някъде техния и нашия свят все пак. А.Г. каза: Човешкото у много хора едва-едва мъждука… а у някои, чини ми се, е съвсем загаснало. Пълно е с горди, високомерни, кухи хора. М.В. каза: Да, така е, но защо? А.Г. каза: Може би погрешното образование е спомогнало за това? Или пог-решното общуване? М.В. каза: Защо изопачават всичко? А.Г. каза: Не се разбираме, факт. Щото сме прекалено различни? Има веро-ятно човешки светове, между които няма нищо общо. Някои живеят в свят, нямащ нищо общо с нашия. М.В. каза: Как така все става едно нещо – ти ги обичаш, а те те намразват; помагаш им – отхапват подадената ръка и злоупотребяват автоматически! Нещо ме съмнява, че аз бъркам. Мисля че при теб не е така, ти успяваш и си по-благороден. А.Г. каза: И при мен е същото. Помагаш фактически на другия човек, подаваш му ръка, а той те мрази и гледа да те убие за благодарност. Не знам защо е

167

така. Сложен проблем. Аз всеки си мисля, че е израз на човешка непълноцен-ност: ако беше човек, щеше да разбере. Това, че другите не ни разбират, само отчасти зависи от нас. В по-голямата степен е техен проблем. М.В. каза: Ще търся и ще питам… за моя мозък се оказва сложно да разбера всичко това. Оставям те, лека вечер! А.Г. каза: Лека вечер! И аз ще мисля за това, хубава е тази тема. М.В. каза: А, излязох от лекарства-наркотици за месец и половина – нещо нечувано! Гордея се. А.Г. каза: Браво! Радвам се, че е станало така! Как по всякакви начини правят човека да им бъде жертва. :-( М.В. каза: Светът изглежда по-красив когато не си зомбиран. :-) А вероятно става жертва защото СЕЙТЪН, както казва австралиеца от блога ти, царува на тази земя все още. А.Г. каза: Да, Сейтън царува на тази земя, така е. Безспорно е така. Хората на Христос затова са все едно от един друг свят дошли… Пришълци. М.В. каза: Но не може да попречи Сатана на нашите череши и ягоди – презря-ха, а вие не дойдохте да си съберете. А.Г. каза: Искам да ти дам книгата „Помагало по вяра“. Това е твой съавторски екземпляр. М.В. каза: Вземи я и елате, ще си говорим и… още има много череши… А.Г. каза: Ами освен утре да дойдем :-) М.В. каза: Дано. През целия ден и не ни пречите. А.Г. каза: ОК, ако тръгнем, ще ти се обадя предварително, че тръгваме. Лека нощ! М.В. каза: Лека и благословена! А утре може да имаме готови отговори.

168

Ето до какво се свежда смисълът да си учител

На лични съобщения във фейсбук тази сутрин по негова инициатива проведох следния разговор с един ученик, на когото съвсем наскоро съм пре-подавал философия в ПГЕЕ-Пловдив: Д.Т. каза: Добър ден, искам да ви попитам: ако искам да стана учител като Вас какво трябва да уча? Философия и после педагогика - или? Благодаря предва-рително! А. Г. каза: Здравейте! За да станете учител по философия е достатъчно само да завършите магистратура по философия, това стига. Д.Т. каза: Защото много ми се искам да стана учител и да ги уча да мислят, а не само да зубрят. Както правихте Вие. И смятам, че това е най-добрият под-ход. А. Г. каза: :-) Да, има нужда от млади хора, който да се захванат с тази "про-фесия". И то именно да учат младите да мислят самостоятелно, радвам се, че искате това. Но няма да Ви е леко изобщо, знаете каква е системата в образо-ванието, тя тепърва трябва да се променя. Д.Т. каза: Така е, но смятам, че Вие дадохте началото. Поне при мен - и от там идва мотивацията ми. А. Г. каза: Благодаря за тия думи, за един учител е много важно да чуе нещо такова, особено в положение като моето, от година вече откак съм уволнен от училището по параграфа "пълна некадърност", водя съдебни дела и пр.

169

Д.Т. каза: Проблемът не бе във Вас, а в някои ученици, които не Ви разбираха – и в смешната директорка. А. Г. каза: Във Вашия клас имаше подобна ситуация, но иначе общо взето с учениците не съм имал проблем. Тежкият проблем е с началството (директор, инспектор), което просто получи нареждане да се разправи с мен по причина на това, че съм политически коментатор и блогър. Тази е истинската причина за случилото се. Както и да е, животът на човека не е интересен без борба! :-)

За жалост, когато трябва да се разправят с неудобен учител, началс-твата не се свенят да използват и ученици за да си постигнат целта (което е най-грозното). Д.Т. каза: Жалко е защото начинът Ви на преподаване е нужен. Именно затова искам да стана учител и да се опитам да продължа Вашето дело. Това е пра-вилният подход. Трябва да има повече мислещи хора. А. Г. каза: Е, радвам се, че мислете така! Напълно сте прав, има нужда от учители с такава една философия на учителстването. Щото работите в обра-зователната ни система са плачевни. А промяна могат да я направят само учители, които мислят по тази начин, но с подкрепата на учениците, на роди-телите. Министерските чиновници, директорите не искат никакви промени. Д.Т. каза: По-лесно се управлява неук човек. А. Г. каза: Точно така. Без истинска промяна в образованието България няма да прокопса. Тъй че решението Ви да ставате учител е и много патриотично. Но да станете учител в някакъв смисъл е саможертва, това не е лесна профе-сия... Д.Т. каза: Определено е така, но стимулът ми е в това, че искам промяна. И не искам всички хората около мен да са от човешкия тип, които следва даден стереотип – без дори да се замисли за миг правилно ли е.

А промяната трябва да започне от мен. Вие ми помогнахте. Дори и само на един човек да помогна пак е нещо – защото той ще помогне на друг и така постепенно се надявам да се излезе от тази задънена улица. За да има повече мислещи хора и повече човечност. А. Г. каза: Напълно вярно, споделям: на един човек да се помогне, един човек да се спечели за тази кауза за едно ново образование е страхотен успех! Тъй че наистина съм даже горд, че мислите така и че съм Ви бил учител по фило-софия. Няма по-голяма награда за един учител от тази да срещне ученик, който мисли така; това просто означава, че въпреки всичко съм си изпълнил задачата като учител. Д.Т. каза: Точно така е. Много благодаря за отделеното време! Хубав ден! А. Г. каза: И аз благодаря! Хубав ден и на Вас! Желая Ви успех!

170

ЗА КОНТАКТИ:

Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg

171

Търсете ето тази нова книга:

Цена 12 лв.

172

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качес-

тво на живот?

Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговор-

ност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проб-лемите и премахване на стреса.

Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специали-

зирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg