ПОЛИТИЧЕСКИХОРИЗОНТИ

Демокрацията е несъвместимасъс социалните неравенства Ислямофобията истигматизирането начужденците

Трансхуманизъм иполитически измерения наизкуствения интелект Новата реторитка икомуникационен език насъвременната политика

БРОЙ 1

АКЦЕНТИ

2020ФЕВРУАРИ

CARTOON BY

CARLOS LATUFF

ILLUSTRATION BY TAYLOR

CALLERY

ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ

1

2

Списание

П о л и т и ч е с к и

х о р и з о н т и

Година ІV, брой № 1, февруари, 2020 г.

ISSN:2534 – 966X

3

Редакционен съвет:

Член-кор. проф. Васил Проданов. Проф. д-р Мариела Модева Член-кор. проф. Иван Ангелов. . Проф. д.с.н. Михаил Мирчев. Член-кор. проф. Любен Димитров. Проф. д.ф.н. Николай Генов Проф. д.с.н. Анна Мантарова. Проф. д.ф.н. Нора Ананиева Проф. д.п.н. Антоний Тодоров. Проф. д-р Светла Тошкова Проф. д.ф.н. Богдана Тодорова Проф. д.с.н. Таня Неделчева Проф. д.и.н. Бончо Асенов. Проф. д.с.н. Теменуга Ракаджийска.. Проф. д.с.н. Валентина Миленкова Проф. д.и.н. Трендафил Митeв. Проф. д.фил.н. Ваня Добрева. Проф. д-р Хараламби Паницидис Проф. д.ф.н. Димитър Цацов. Проф. д.и.н. Чавдар Добрев Проф. д.ф.н. Донка Александрова Доц. д.п.н. Горан Горанов Проф. д.с.н. Емилия Ченгелова Доц. д-р. Добрин Канев Проф. д.и.н. Желязко Стоянов. Доц. д-р Ивка Цакова Проф. д-р Искра Баева. Доц. д.п.н. Мария Пиргова Проф. д-р Илиана Марчева Доц. д-р Надя Велчева Проф. д.и.н. Кръстьо Петков. Доц. д-р Нели Стефанова Проф. д.ф.н. Любомир Христов. Доц. д-р Петя Пачкова

Редколегия:

Проф., д.с.н. Максим Мизов – главен редактор. Д-р Александър Димитров – отговорен редактор. Доц. д-р Лиляна Канева. © Адрес на редакцията: София – 1000, ул. „Позитано” № 20, НС на БСП – Център за исторически и политологически изследвания, етаж VІ, ст. 603.

Списание „Политически хоризонти" е достъпно онлайн: https://polhorizons.wordpress.com/ Редакционна политика: В списание „Политически хоризонти“ се публикуват само предварително неиздавани на друго място текстове. Не се изискват такси за публикациите. Не се изплащат хо-норари на авторите за материалите, публикувани в списанието. Пълните условия за подаване и публикуване на статии са поместени на официалната страница на списание „Политически хоризонти” – www. https://polhorizons.wordpress.com/about/ Авторски права: Публикуваните материали са лицензирани под Криейтив комънс лиценз – позоваване, без производни, без комерсиална употреба. Авторите могат да използват повторно своите текстове след публикуване. Пълен

текст на лиценза: https://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/ Политически хоризонти (ISSN: 2534 -966X), бр.1/2020

4

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е:

Митрю Янков: Демокрацията е несъвместима със социалните неравенства....4 Таня Неделчева: Ислямофобията и стигматизирането на чужденците………..22 Мариана Тодорова: Трансхуманизъм и политически измерения на изкуствения интелект…………………………………………………………………………………….42 Адриана Иванчева: Новата реторика и комуникационен език на съвременната политика. Политическият език и културните тенденции в САЩ и Италия………49 Петя Пачкова: Втората световна война, филмите и преходът………………….71 Максим Мизов: Политическият имидж и неговото табуиране при социализма.87 Татяна Батулева: Политически прочити на концепта „грижа”: очаквания и ре-алности на българска почва…………………………………………………………...128 Гергина Шипочка: Дуалното образование – предпоставка за успех………….136 Ана Попова: Транснационалното родителство и дефицитите в детската со-циализация в контекста на миграционните процеси в България………………..158 Нашите автори:……………………………………………………………...………..171

5

ДЕМОКРАЦИЯТА Е НЕСЪВМЕСТИМА СЪС СОЦИАЛНИТЕ НЕРАВЕНСТВА Митрю Янков

TRUE DEMOCRACY IS INCOMPATIBLE WITH SOCIAL INEQUALITY Mitrio Iankov

Abstract: Although antique political philosophy (Plato and Aristotle) puts democracy (as a direct power of the demos) on the last place due to its "cognitive limitations" (limited education and culture), it still does not ignore democracy's 'geometric equality'. Especially in its better form of political power, the so-called 'aristocratic' republic. During European Enlightenment times and the French Revolution, the concept of social equality is starting to take a central place. To this development strongly contribute Rousseau's ideas for 'plebiscite' democracy. However, towards the end of the 19th and the beginning of the 20th century, the society's understanding undergoes a complete 180 degrees change. Not the social equality, rather the social inequality begins to be considered as suitable with the established governing liberal indirect democracy. Perhaps the sole substitution of the direct democracy with an indirect one leads to such a radical change. Expelling the people from direct participation in decision-making regarding key societal problems and delegating those powers to few elected representatives easily allows for misrepresenting the rich minority's power as the general willpower of the people. Actually, true democracy is incompatible with social inequalities. The concentration of financially-economic and informationally-ideological resources in the hands of an elected minority (while depriving the majority from them) inevitably leads to its demagogic-oligarchic deformation. In fact, this deformation is even formally and officially legitimized. As a determining key factor for true democracy, social equality would mean removing all class distinctions of exploitation, moving away from renting incomes, and distributing based on labor quantity and quality. This would consequentially lead to the removal or at least the radical and permanent limitation of large private property reign, including its main characteristic: the embezzlement of maximum capital profit. However, this is something difficult to realize in the current western and post-socialist capitalistic system - at least for now and for the near future. Thus, the dominating liberal parliamentarian-rep-resentative democracy functions as a 'demagogic oligarchy', in essence as a de facto financial capitals' power that has been legally, politically and ideologically established to appear as the will of the people. Key words: liberal democracy, demagogic oligarchy, social equality, social inequality.

Още античната политическа философия, макар да поставя на първо мяс-

то когнитивните предпоставки на демокрацията, не игнорира напълно и нейните

социални предпоставки; и то разбирани като определена степен на социално

равенство.

В политическата мисъл на европейското Просвещение, наред с когнитив-

ните, все повече на преден план излизат социалните предпоставки на домини-

ращо косвената репрезентативно-парламентарна демокрация; намерили ярък

израз в крилатите идеи на Великата френска революция – с нейните идеи за

„свобода, равенство и братство”. По-късно, към края на 19 и през 20 век (както и

в първите десетилетия на ХХІ век), в господстващата западна идеологема на

6

демокрация това съотношение се изменя значително. Сега вече не само на

първо място се поставят когнитивните предпоставки (както постъпват антични-

те философи в своята критична оценка на пряката демокрация и предпочита-

нията си към аристократичната „сенатска” република). Но, едновременно с то-

ва, социалните предпоставки на демокрацията се обръщат на 180 градуса; не

равенството - макар и в „геометрическа”, а не в „аритметическа” форма и в ко-

личествено съотношение 1:4-5 пъти разлика между бедни и богати, както е при

Платон и Аристотел, или равенство на базата на отхвърляне на „измамния пър-

вичен договор” за заграбване на земята като частна собственост от богатите

при Русо, а по-скоро социалното неравенство се приема за икономически неиз-

бежно и фактически напълно търпимо за демокрацията. В което всъщност на-

мира израз основната причина за трансформирането на либералната (домини-

ращо репрезентативно-парламентарна) демокрация в „демагогска олигархия”.

По начало социалните предпоставки са определящи за демокрацията;

още повече че от тях в последна сметка зависи и равнището на нейните когни-

тивни предпоставки (степента на общо и социално-политическа култура на ма-

сите и елита). И главното в тях се свежда до социалното равенство/неравен-

ство в неговото социално-икономическо и социално-класово разбиране. Демок-

рацията е несъвместима със социалните неравенства; без социално-класово

равенство няма истинска демокрация (народовластие) - дори и да се допусне

възможността от оптимални когнитивни качества, например, на политическо-

управленския елит. Просто защото в системата на дълбока социална поляри-

зация и най-високо образованият, културен и професионално-управленски под-

готвен и опитен политически елит няма как да пренебрегне своите собствени (и

на стоящите зад него и сливащи се с него доминиращи финансово-икономи-

чески и информационно-идеологически сили) групово-егоистични интереси; и

възможностите, които политическата власт дава за тяхната пряка – правно-по-

литическа или косвена – демагогско-идеологическа защита. Като определящ

показател на същинската демокрация, социалното равенство означава на пър-

во място премахване на класовите отношения на експлоатация; преодоляване

на рентните доходи (получавани на базата на едрата частна собственост), раз-

пределение на доходите според количеството и качеството на труда. Много

често, когато става дума за социалните предпоставки на либералната демокра-

ция, съвременните неконсервативни десноцентристки (а и лявоцентристки со-

7

циалдемократически) идеолози предпочитат да говорят повече за социална

справедливост, отколкото за социално равенство. Нерядко социалното равенс-

тво просто се подменя със социалната справедливост; като паралелно с това

искането за социално равенство се обявява за социално несправедливо, а со-

циалното неравенство за икономически продуктивно и справедливо и тъкмо за

това за напълно съвместимо с демокрацията. В същия дух равенството предна-

мерено и манипулативно се тълкува пределно широко като пълно игнориране

на всяко, включително например природно-биологично, психофизиологично, ин-

дивидуално-психологическо и дори групово-психологическо различие между хо-

рата. Което, естествено, влиза в абсурдно противоречие с реалността и излиза

извън границите на всяка социална справедливост и демокрация.

Все в този смисъл неоконсервативните, всички неолиберално ориенти-

рани идеолози на богатите класи подменят социално-класовата поляризация на

базата на едрата частната собственост и експлоатацията на чужд труда с раз-

ликата между социално професионалните групи по степента на сложност на

труда. Наред с усилията им да представят социалните различия по принцип за

биологично (или био социално) детерминирани, те обявят богатите за природно

надарени изобщо и в частност за творчески и високопроизводителен труд. А

бедните за природно некадърни, мързеливи, неподдаващи се на по-високо об-

разование, професионална квалификация и производителен труд. Така богат-

ството се оказва природен (или „божи”) дар, продукт на предимно генетически

закодиран талантлив и творчески високопроизводителен труд на избрано мал-

цинство; а бедността – фатално непредотвратима съдба на мнозинството при-

родно неталантливи, нетворчески, ниско производителни индивиди; направо

резултат на мързел и лентяйство, на бягство от какъвто и да е труд.

Без съмнение пренебрегването на разликата в степента на сложност на

труда, образование, професионална квалификация , производителност на тру-

да, количество и качество на вложения труда и т. н. се оказва несправедливо; а

и, в крайна сметка, несъвместимо с демокрацията. Тъй като игнорира разликата

в реалната стойност на работната сила, в приноса на отделни категории труд,

например на висококвалифицирания и високопроизводителен и нискоквалифи-

цирания и нископроизводителен в БВП; ограничава стимулите за високопроиз-

водителен труд и създаването на необходимите материални предпоставки за

демокрация.

8

Но, заедно с тава, социално несправедливо и, следователно, противопо-

казно за истинската демокрация е получаването и консумирането на нетрудови

доходи, например като печалби, дивиденти и ренти само въз основа на прите-

жаваната едра частна собственост; без какъвто и да е трудов принос в добаве-

ната стойност; присвояването на създаваната от други добавена стойност. Тук

нетрудовите „рентни” доходи се разбират в широк смисъл: не само в тяхното

първоначално значение на доходи въз основа на частна поземлена собстве-

ност, нито плюс това и като специфична капиталистическа „монополна рента”1;

а просто като получаване на доходи само (или предимно) на базата на прите-

жаваната едра частна собственост и на експлоатацията на чужд наемен труд2.

Така разбирана, социалната справедливост изключва социално-класовите раз-

личия, основани на експлоатацията на чужд труд, на базата на едрата капита-

листическа частна собственост, но не и различията по степен на сложност на

труда3.

Макар разликата по степен на сложност на труда (без експлоатация) да е

нещо принципиално отлично от антагонистичната социално-класова поляриза-

ция, тя може да бъде относително значителна както в количествено, така и в

качествено отношение; и в този смисъл определяща за равнището на социална

справедливост, социално равенство и демокрация. Трудно е да се посочат ня-

какви нейни точни количествени граници; въпреки че (в отличие от съвременни-

те непрекъснато растящи и без това космически класово-капиталистически раз-

личия) поне на средно равнище, тя не би следвало да надвишава много извес-

тната „мяра на Платон” 1:4/5 пъти (между ниските и високите трудови доходи).

Става дума за средностатистическа разлика, която в условията на превръщане

на науката в непосредствена производителна сила (научно-техническия и ин-

формационно-технологическия прогрес, дигиталната революция, роботозация-

та, „изкуствения интелект”) и рязкото повишаване производителността на висо-

1 Виж: Стиглиц, Дж. Цената на неравенството, С., 2014, с.71-72. 2 Господството на едрата частна капиталистическа собственост ражда неизбежно и перманентно „рент-ни” доходи. Няма как без нейното ликвидиране или поне радикално (и трайно) ограничаване да се пре-махнат основните им източници, а, следователно, и произтичащите от тях, пък и несъвместими с демок-рацията социални неравенства (както това донякъде се получава дори при такива остри критици на на-растващата съвременна капиталистическа поляризация на обществото като Дж. Стиглиц (Цената на не-равенството, с.71-73, 250-265 и др.) или при Т. Пикети (Капиталът ХХI век, с. 40-43,421-455 и др.). 3 За отношението между изведените извън експлоатацията рентни доходи и произтичащите от тук нера-венство и (идеологическо) объркване на бедните в „конкуренцията” им за тях с богатите. Виж: например Prof. Dr. Hartmut Elsenhans, Renteblockiert Kapitalismus, in:Welt-Trends, №.144, 2018, s.10 – 14.

9

коквалифицирания инженерно-технически и научно-творчески труд, може да се

надхвърля значително.

Това важи например за труда на висококвалифицирани инженери, техно-

лози, програмисти, конструктори, учени-откриватели в областта на ядрено-кос-

мическата, дигитално-кибернетичната, информационно-комуникативната и дру-

ги области. Очевидно, по степента на сложност и производителност (на реален

принос в създаваната добавена стойност и общия икономически просперитет)

трудът на визираните специалисти превишава многократно този на ниско или

средно квалифицирания работник (техник и даже редови инженер). И следова-

телно доходите им например като работна заплата и бонуси (и свързаните с тях

социален статус и стандарт на живот) не могат да не са значително повече от

тези на средностатистическия работник и служител в същите (а и в останалите)

сектори. Още повече че и реалната стойност на една такава висококвалифици-

рана наемна работна сила (като необходимите средства за възстановяване и

поддържане на нейното и на семейството материално и духовно развитие,

стандарт на живот, човешки потенциал, здравен статут, образование, квалифи-

кация, преквалификация, култура и др.) е също така многократно по-висока от

тази на средностатистическия работник и служител (поне в досегашните етапи

на развитие на обществото). Не е изключено тази разлика да се измерва с дву-

цифрени и дори трицифрени величини; и например един велик конструктор да

получава заслужено трудови (не рентни) доходи в хиляди и даже милиони; без

самото това автоматически да го превръща в милионер в капиталистическия

социално-класов смисъл на тая дума. Без възникналата вследствие на това со-

циална конфигурация да противоречи на социалната справедливост и иманен-

тното за демокрацията относително социално-класово равенство; което не пре-

небрегва разликата в степента на сложност на труда без експлоатация.

Положението се изменя качествено, когато тези трудови (включително и

милионни) доходи се вложат като инвестиции например в производствени, тър-

говски или финансови фирми, в които се експлоатира наемният труд на много,

стотици и хиляди работници, специалисти, служители(лишени от средства за

производство, от значими - носещи по-големи дивиденти и печалби акции); ко-

гато такива инвеститори получат крупни пакети от акции в посочените фирми и

започнат да разчитат повече или изцяло на печалбите от тях вместо на актуал-

ните си (например творчески проектно-конструкторски, информационно-програ-

10

миращи, управленско-организаторски) „трудови” доходи. В такъв случай „трудо-

вите милионери” се превръщат в капиталистически милионери; заедно с това

се нарушава социалната справедливост и социалното равенство като основен

принцип на същинската демокрация (народовластие). Аналогично е положение-

то, ако непосредствено в процеса на реализирането на съответната научно-

техническа конструкция се експлоатира значителен наемен труд; в т. ч. на мно-

жество наети учени, инженери и техници от посочената по-горе висококвалифи-

цирана и специализирана категория; а резултатите (максималните доходи и пе-

чалби от тях) се присвояват частнокапиталистически, да кажем, само или пре-

димно от главния конструктор (или малка група около него частни собственици-

акционери). Алтернативата е конструкторският колектив да работи на базата на

държавна собственост (обществени материални и финансови ресурси); или на

основата на колективно-кооперативна (акционерна) собственост, при която

главните доходи идват от трудовата дейност, а дивидентите (за евентуалните

относително ограничени акции и дялове) в най-добрия случай ги допълват на

втори план.

Доминирането на принципа на разпределение според количеството и ка-

чеството на труда може да доведе до преодоляване на антагонистичните кла-

сови, но не на всички (в т. ч. и значителни в количествено отношение, например

около и дори над посочената „мяра на Платон”) социални различия . Поначало

(на съвременния етап и в обозримото бъдеще) социалните различия трудно се

задържат около или не много над тази „мяра”, само или главно в границите на

„трудовите доходи”. И то не само в рамките на капиталистическата, но (както

показва историческият опит) и в късните етапи на съветската („реално социа-

листическа”) система. И на базата на почти пълното формално-правно господ-

ство на обществената собственост, плановото регулиране и принципа на раз-

пределение според труда те могат (при определени вътрешни и външни усло-

вия, като например тези в края на 80-те и началото на 90-те години на 20 в. на

пост-съветска почва) да прерастват в по-значими различия между „трудови” и

„нетрудови” доходи (в началото повече неформални, колкото формално-леги-

тимни); като своеобразна изпреварваща предпоставка на възраждане на анта-

гонистично социално-класово неравенство и олигархически тенденции на пост-

социалистическата демокрация. Както това става например на постсоциалисти-

ческото съветско-руско, наше и източноевропейско пространство в края на ХХ и

11

началото на ХХІ век след извършването на радикален политически преврат от

„обуржоазяващия” се соц. елит и последващата тотална приватизация на обще-

ствената и възстановяването на формално-легитимното господство на едрата

частна капиталистическа собственост.

Повече теоретически би могло да се предположи, че различията в „тру-

довите доходи” могат да се ограничат значително в резултат на радикално по-

вишаване на образованието и културата, професионалната подготовка и квали-

фикация на всички или мнозинството граждани. И намаляване по този начин на

големите различия в производителността на труда на основните социално-про-

фесионални групи. В един, за сега абстрактно възможен, теоретически модел

(на високо равнище на историческо развитие – не само в материално-техни-

ческо, социално-икономическо и социално класово, но и социално-културно и

морално-ценностно отношение), те биха могли (на базата на преодоляване на

частната и пълно господство на обществената собственост и плановото регули-

ране) да се намалят максимално чрез замяна на принципа на разпределение

според труда с принципа на разпределение според потребностите. Което, спо-

ред развита от К. Маркс по-специално в „Критика на готската програма” теза, се

извърши при преход от първата към втората фаза на социализма; когато „об-

ществото ще може да запише на своето знаме От всекиго според способности-

те, на всякого според потребностите!”4.

Но дори в един такъв (абстрактно-теоретически възможен) идеален мо-

дел, едва ли би могло да се говори за някакво абсолютно равенство в смисъл

на пълно изравняване на хората по производителност на труда, „трудови дохо-

ди” и максимална адекватност на развитие и задоволяване на материалните и

духовните потребности. И при (абстрактно-теоретически) възможно преодоля-

ване не само на антагонистичните, но и неантагонистичните социално-класови

отношения (и постигане на достатъчно високо равнище на общо образование и

култура, професионална подготовка и квалификация на всички или на мнозинс-

твото), тези различия (например по степен на производителност на труда и по-

лучаваните не рентни доходи) трудно биха могли да бъдат напълно ликвидира-

ни. Самата замяна на принципа на разпределение според труда с принципа на

разпределение според потребностите би следвало да се тълкува по-скоро в

4 Виж: Маркс, К., Ф. Енгелс, Избрани произведения, т. 1, С., 1984, с. 175.

12

смисъл, че всеки се труди (и дава своя принос в създаването на материалните

и духовните ценности) според своите способности (талант, образование и кул-

тура, професионална подготовка и квалификация, производителност и творчес-

ки характер на труда, които, колкото и да се повишават, а и в максимално бла-

гоприятни социални и когнитивни условия, не могат да станат напълно равни) и

получава според потребностите, които, на свой ред, (колкото и да се развиват,

обогатяват и адекватно задоволяват), няма как да се изравнят абсолютно за

всички индивиди и групи. При всички случаи, не би могла да не се запази опре-

делена корелация между относителните различия в степента на производител-

ността (и творческия характер) на труда и степента на адекватност на задово-

ляване на материалните (и духовни) потребности. Всяка, дори минимална раз-

лика в степента на производителност (и творчески характер) на труда сама по

себе не може да не води до някаква разлика в степента на адекватност на за-

доволяване (развитие и обогатяване) на потребностите, и обратно.

От друга страна, логично е да се допусне, че при евентуално преодоля-

ване на антагонистичните и утвърждаване на не антагонистични социално-кла-

сови отношения когнитивните фактори стават решаващи за повишаване равен-

ството (между професионално-социалните групи и хората) и равнището на (де-

мократичното) самоуправление на обществото. Колкото и да се повишава зна-

чимостта на когнитивните фактори обаче, определящи за демокрацията като

политическа форма на управление остава социално-класовата диференциация

– дори когато тя се трансформира в неантагонистична и започва (в един за сега

абстрактно-теоретически възможен идеален модел) постепенно да намалява и

изчезва. Неантагонистичните социално-класови различия и тяхното поетапно

нивелиране по принцип разширяват възможностите за по-ефективно използва-

не на когнитивните ресурси в демократичното управление; например с оглед

по-широк достъп на мнозинството до наука и качествено образование, повиша-

ване равнището на професионална подготовка, на общата и социално-полити-

ческа и управленска култура (на елита и масите) и т. н; но колкото и висока да

става когнитивна култура , тя (сама по себе си – без поне минимални неантаго-

нистични социални различи) не може да определи еднозначно демокрацията (и

в нейната оптимална форма) като политическо управление. Политическият плу-

рализъм (като иманентна характеристика на демокрацията) е синоним на соци-

алните различия, дори когато те се проявяват в максимално ограничени неан-

13

тагонистични форми. В идеалния (теоретичен) случай при (абстрактно) възмож-

ното пълно преодоляване на социалните (в това число и неантагонистични)

различия, демокрацията като политическа форма на управление (независимо

от високата степен на когнитивно равнище на обществото, елита и гражданско-

то мнозинство) остава без своите определящи дефинитивно-смислови предпо-

ставки. В момента, в който демокрацията постига оптимални социални предпос-

тавки (при абстрактно възможното пълно ликвидиране на неантагонистичните

социални различия) и следователно своята висша и същинска форма на народ-

но самоуправление, тя губи (диалектически) специфично-дефинитивния си ха-

рактер на политическо управление; и (в духа на марксизма) се превръща в не-

политическа свободна асоциация и самоорганизация на хората в обществото.

От една страна, акционерната едра частна собственост донякъде разши-

рява възможностите на капитализма с оглед потребностите на научно-техни-

ческия прогрес и съвременната дигитална революция, по-нататъшната социа-

лизация и концентрация на производството и капитала, за известно (временно

и относително) „туширане” на противоречието между производителни сили и

производствени отношения, между труда и капитала. От друга страна, обаче тя

задълбочава и изостря още повече неговите проблеми, в това число свързани

със съотношението между рентни и не рентни доходи, социална справедли-

вост, социално равенство и демокрация. На социално-икономическата и соци-

алнополитическа повърхност акционерната капиталистическа собственост „раз-

мива”, „плурализира” и „деперсонализара” субекта на собственост; мистифици-

ра личния, семеен и групов характер на едрата частна собственост; до извест-

на степен превръща капитала в анонимен феномен, в нещо като безличен фан-

том. Зад фантомно-анонимната „размита” и „маскираща фасада” на акционер-

ния капитал обаче се крият(от финансово-икономическа, социална и политиче-

ска отговорност) неговите напълно реални и конкретни субекти – едрите акцио-

нери и топ менажери, които получават големите печалби и високите (предимно

рентни) доходи; а и които със своя неукротим устрем към тяхното перманентно

максимализиране предизвикват периодични дълбоки кризи, засилват социални-

те противоречия, социалното неравенство и олигархическите тенденции на ли-

бералната демокрация.

Показателна в това отношение е разликата между едрата частна акцио-

нерна капиталистическа и колективно-кооперативната акционерна собственост.

14

В определен смисъл – в отличие от едрата частна капиталистическа, колектив-

но-кооперативната акционерна собственост би могла условно да се разглежда

като своеобразен „микромодел” на демокрацията на макро-социално и полити-

ческо равнище. На първо място, защото разпределението на доходите при пос-

ледната зависи предимно от количеството и качеството на труда и в много по-

малка степен от получаваните дивиденти за притежаваните акции. В колектив-

но-кооперативните акционерни организации съществува задължителна мини-

мална граница на участие в акционерния (уставен) капитал (например около 5%

процента), която изключва концентрацията на значителен акционерен капитал в

малко ръце и следователно получаването на по-големи печалби (дивиденти) от

едни за сметка на други; по-точно за сметка на експлоатацията на труда на ос-

таналите членове на акционерния колектив. Основните доходи на акционерите

се формират на базата на количеството и качеството на вложения от тяхна

страна труд; главният принцип на разпределение е принципът на разпределе-

ние на доходите според степента на сложност на труда (производителност на

труда, образование и професионална подготовка, квалификация, опит) на ра-

ботещите акционери. А ограничените (от посочените например минимални 5%

уставен акционерен капитал) дивиденти идват на втори план и не могат да се

превърнат в основен и решаващ фактор за съществено разграничаване на ак-

ционерите по количество на получаваните доходи и диференцирането им на

различни социално-класови групи. От своя страна, различията в получаваните

доходи по степен на сложност на труда на акционерите в колективно-коопера-

тивните организации - колкото и значителни да са те, сами по себе си също та-

ка не генерират подобна, основана на експлоатация на чужд труд, социално-

класова стратификация; и не могат да нарушат принципа на социална справед-

ливост, разбиран като относително социално равенство и основен показател на

истинската демокрация.

За същото говори и гарантираното според максимата „един акционер –

един глас” равно право на участие на всички акционери в управлението, в ре-

шаването на стопанските и социалните проблеми на колективно-кооперативна-

та организация на производство. Става дума, например, за равно участие в ре-

шаване на проблемите на организацията на ефективно производство и реали-

зация на продукцията на пазара (без, както това е при едрата частнокапиталис-

тическа акционерна корпорация, доминиращи и често пъти направо паразитни

15

търговски, и най-вече финансови посредници, които не създават почти никаква

добавена стойност, но се стремят да присвоят максималната част от нея под

формата на спекулативно надути проценти печалби и доходи), за справедливо

разпределение на получените прихода за работни заплати и бонуси според ко-

личеството и качеството на изпълнителския и оперативно-управленски труд, за

инвестиции (в по-нататъшното развитие на производството и неговата техни-

ческа, технологична и мениджърска модернизация), за относително ограничени

дивиденти на отделните акционери и общи социални нужди на акционерния ко-

лектив, за образование на децата на акционерите, квалификация и преквали-

фикация на работната сила и т. н. А всичко това на свой ред стимулира заинте-

ресоваността и мотивацията за производителен труд почти в еднаква и доста-

тъчно висока степен на акционерите; което не намалява, а повишава икономи-

ческата ефективност на колективно-кооперативната форма на акционерна соб-

ственост, а оттам по косвен път и на цялата икономика.

Диалектическо противоречивото противоречие съотношение между соци-

ална справедливост, социално равенство и демокрация се разкрива с особена

сила в системата на господство на съвременната частна акционерна собстве-

ност. При едрата частнокапиталистическа акционерна форма на собственост

разпределението както на доходите (и печалбите), така и на правата в управле-

нието зависи на първо място от количеството на акциите (акционерните дяло-

ве); които са съществено различни, тъй като липсват ограничения за концент-

рация на акционерния капитал в ръцете на отделни крупни акционери, прите-

жаващи над 50% или контролния пакет акции. В управлението (дори при нали-

чието на множество акционери в такава корпорация) решаващ се оказва гласът

само на един-единствен , отделно взет акционер, стига той да разполага с над

50% или контролния пакет от акции. И когато контролният пакет е под 50%, той

може да се окаже блокиращ и решаващ, при положение че мнозинството други

(предимно средни и дребни) акционери не могат да се обединят и да се проти-

востоят ефективно.

При всички случаи тук не може да става дума за никаква демократичност

в управлението на микроикономическо равнище. И в системата на доминираща

едра акционерна капиталистическа собственост социалното неравенство и не-

демократичността на организация и управление на микро (и макроикономичес-

ко) равнище са формално-правно легитимирани едва ли не като най-висш прин-

16

цип на социална справедливост и демокрация на общо политическо равнище.

Даже да се допусне, че наред със средните и дребните акционери всички ра-

ботници и служители на дадената конкретна акционерна организация притежа-

ват акции с право на глас (и участие в общото събрание на акционерите, и то

като преобладаващо механично мнозинство или в определени работнически

съвети, например в известните и практически провалилите се следвоенни за-

падни проекти), това се оказва без особено значение по отношение на решава-

щата дума на отделния притежател над 50% или някакъв по-малък, но контро-

лен пакет от акции. Нещо, което няма как фактически да не противоречи катего-

рично не само на принципа на социалната справедливост, разбирана като со-

циално равенство( като относително равенство на доходите, получавани спо-

ред количеството и качеството на труда), но и на всяка демокрация. По такива

основни качествени параметри на управление на производството и начина на

разпределение на доходите, като социална справедливост, социално равенст-

во и демократичност, едрите частнокапиталистически акционерни корпорации

(от типа на ТНК) са нещо принципиално противоположно не само на напълно

възможното същинско народовластие на макро социално равнище, а и на фор-

малната конструкция на либералната политическа демокрация, дори когато тя

се проявява под формата на „демагогска олигархия”. По-скоро организацията и

управлението на доминиращите в капиталистическата икономика крупни частни

акционерни производствени корпорации и финансови институции са своеобра-

зен контра-модел на демократичната организация и управление на обществото

като цяло.

Въпросът за това как би могла да се съгласува и дали изобщо може да се

съгласува формално легитимната социална несправедливост (в смисъл на не-

прекъснато нарастваща разлика по доходи и социален статус) и недемократич-

ността като коренно различно право на глас в управлението между едрите ак-

ционери (и топ мениджъри), от една страна, и дребните акционери и наемни ра-

ботници (и служители), от друга страна, в господстващите в капиталистическата

икономика крупни частни корпорации и управлението на макро-социално рав-

нище, т. е. политическото управление в неговите формални претенции за спра-

ведливост и демокрация е основен и неразрешем в иманентните граници на ка-

питалистическата система.

17

Ако демокрацията (под формата на „един акционер – един глас”) в колек-

тивно-кооперативните икономически организации зависи еднозначно от социал-

ното равенство в смисъл на задължително предотвратяване на концентрацията

на акционерния капитал в частни ръце и разпределение на доходите главно по

количеството и качеството на труда; и ако на свой ред липсата на демокрация в

управлението на едрите частнокапиталистически акционерни корпорации (тъй

като в тях решаващ е гласът на притежаващия над 50% или контролния пакет

от акции – дори той да е отделно взет акционер, или нищожно малцинство от

иначе множество акционери на съответната корпорация), зависи също така ед-

нозначно от задължителното отсъствие на социално равенство (в смисъл на

концентрация на акционерния капитал в малко ръце и присвояване на макси-

малните печалби и високите доходи от крупните акционери и топ мениджъри -

за сметка на експлоатацията на труда на всички останали – дребни акционери и

наемни работници); и ако плюс това в рамките на цялата икономика доминира

едрата частнокапиталистическа акционерна собственост и произтичащите със

желязна логика от това частнокапиталистически принцип на разпределение и

дълбока социално-класовата поляризация на обществото, то наистина възник-

ва неразрешимият в тази система кардинален въпрос: как е възможно да се

гарантира действителна демокрация на макро-социално, общо политическо

равнище като реално равно участие на всички или поне на мнозинството в уп-

равлението на обществото.

В тази система на политическо управление (например в днешната „аме-

риканска демокрация”), според носителя на Нобелова награда по икономика за

2001 г. Дж. Стиглиц5 реално господства принципът „един долар – един глас”6 –

вместо „един човек – един глас”; или – „една акция-един глас” – вместо „един

акционер - един глас”. В същия дух, в по-ново време (Интервю пред австралий-

ски журналисти от 4 ноември 2018) Стиглиц7 подчертава, че днес 0.1% от аме-

риканците получават четири пъти, а 1% два пъти по-високи доходи от преди 40

години, а доходите на 90% от американците остават на равнището на 60 години

на ХХ век. Преди „неоконсервативната и неолиберална революции” на Рейгън и

5 Стиглиц, Дж. Цената на неравенството, С. 2014. 6 Пак там, с. 19, 187 и др. 7 J. Stiglitz, America should be a warning to other countries, Interview, Guardian, 5. Nov. 2018.

18

Тачър (т. е. непосредствено след ВСВ, по време на и до известна степен в ре-

зултат на „студентските революции” от 60-те години на ХХ век), отбелязва той,

западните лидери се стремят да обединяват обществото, да ограничават нера-

венствата между гражданите, да съблюдават и развиват свободите и правата

на личността и демокрацията. В наше време богатствата и властта са съсредо-

точени в ръцете на 1% от гражданите на САЩ, като 75 % и повече от тях се

обявяват открито против това положение. Финансово-икономическият и полити-

чески елит обаче, продължава Стиглиц, не показва никакви признаци да се съ-

образява с недоволството на огромното мнозинство и да ограничи растящите

крещящи социални различия( в духа на следвоенната „социална държава”). На-

против, мерките на новия президент Тръмп например за намаляване на данъ-

ците на богатите увеличават социалното разслоение и концентрацията на

властта и богатствата във все по-малко ръце. И напълно резонно по този повод

Стиглиц поставя въпроса: как може това положение (когато волята на огромно-

то гражданско мнозинство се потъпква брутално от 1% нищожно богато мал-

цинство) да се съгласува с демокрацията; изобщо възможно ли е „знаменитата

американска демокрация” да се справи с този проблем?! Още повече, че мно-

зинството американци (въпреки че иначе 75% и повече процента са против кон-

центрацията на властта и богатствата в ръцете на нищожно малцинство от 1%)

на последните президентски избори гласуват именно за Тръмп ,т. е. за типичен

представител на този 1%, даже 0.1%.

За разлика от Дж. Стиглиц (а също така например и от не по-малко ост-

рия критик на растящите съвременни капиталистически неравенства и тяхната

несъвместимост с демокрацията авторитетния френски икономист Тома Пике-

ти8, доминиращите неоконсервативни и неолиберални апологети на западната

либерална демокрация по същество продължават да не виждат тук никакъв

особен проблем. Визираното крещящо противоречие между управлението на

микро- (и макро-) икономическо равнище и политическа демокрация – включи-

телно във възможно перфектно формално конструираната нейна западна либе-

рална версия, те продължават да приемат за нещо нормално, неизбежно, необ-

ходимо и даже социално справедливо. Съгласно тази логика, фактически изли-

за, че социалното равенство и демокрацията в управлението на микроикономи-

8 Пикети, Т. Капиталът ХХI век, с.13-15,36-43,371-372,470-473,516-518, 586-590, 644-652 653-659 и др.

19

ческо равнище (а и в икономиката като цяло – доколкото едрите частни акцио-

нерни организации са доминиращи в нея) просто трябва да се жертват в името

на общия икономически просперитет и като следствие на една твърде относи-

телна, условна и даже фиктивна социална справедливост.

В противен случай, според неолибералната догма (за „лошата” държава

и държавна собственост, за „свещената и неприкосновена частна собственост”

и „могъщия максимално де регулиран пазар”) не могат да се осигурят доста-

тъчни стимули и мотиви за постигне на по-висок технически и икономическа

прогрес9; преди всичко на крупните акционери и топ мениджъри в гонитбата

(конкуренцията) за максимални печалби (и космически високи доходи); но и на

дребните акционери и наемните работници за повишаване на производител-

ността на труда (и на тази база за по-добри заплати и доходи). В края на краи-

щата, без това, ни уверяват предимно неолиберално социално-икономически

ориентираните идеолози, на макро социално равнище не могат да се постигнат

необходимите материални предпоставки за осигуряване на относително благо-

денствие за повече хора; и за някаква (макар и не съвършена и твърде относи-

телна) демокрация на макро социално, политическо равнище.

В действителност, икономическият прогрес в условията на капитализма и

относителното нарастване на общото западно благоденствие през ХХ век (зас-

луга за които наред с редица други фактори, като например столетното техни-

ческо и икономическо развитие, вътрешните профсъюзни и граждански борби,

социалният пример на съветския и източноевропейския социализъм, безмилос-

тната експлоатация на третия и присъединилия се към него в края на ХХ и на-

чалото на ХХІ век бивш втори свят, имат масовизирането и повишената роля на

акционерната форма на организация и собственост), въпреки че временно и от-

носително разширява „средната класа” в следвоенния период на т. нар. „соци-

алдемократическа епоха”, през последните няколко десетилетия на „неолибе-

ралната епоха” (особено след гибелта на СССР и европейския социализъм) не

намалява, а увеличава пропастта между социалните полюси и следователно

социалното неравенство на макро социално равнище в национален и междуна-

роден план. Което на свой ред не води до особено трайни и стабилни икономи- 9 Виж: за високо производителен труд (и икономически просперитет) и неговата съвместимост с демок-рацията Виж: Дж. Стиглиц, Цената на неравенството, с.171-180,187-221,275-300,324-339; Т. Пикети, Капиталът ХХI век, с 13-15,36-43,341-359,653-659.

20

чески позитиви, до обща социална и политическа сигурност във вътрешен и

най-вече в международен план. И на микроикономическо равнище (в едрите

частнокапиталистически акционерни корпорации) нарастващата крещяща раз-

лика в количеството на притежаваните акции с право на глас и получаваните в

съответствие с тях огромни дивиденти на крупните акционери и супер високите,

в това число спекулативни (не отговарящи на реалният им принос в организа-

цията и управлението, а следователно и в БВП) високи доходи на топ мениджъ-

ри, от една страна, и минималните дивиденти и стагниращите (през последните

десетилетия на ХХ-и и първите десетилетия на ХХІ век) реални доходи на всич-

ки останали, в т. ч. средни и дребни акционери, и най-вече наемни работници

(хората на наемния труд изобщо), от друга страна, трудно може да се разглеж-

да като сигурен гарант за траен и без кризисен икономически просперитет. На-

против, бясната гонитба с всички възможни средства, а и на всяка цена за бър-

зи, лесни и максимални печалби и високи доходи от страна на крупните акцио-

нери и топ мениджъри неизбежно и регулярно води до банкрут на водещи акци-

онерни корпорации, което предизвиква дълбоки икономически кризи (като нап-

ример тази през 2008-2009 г.) и заплашва самото съществуване на капиталис-

тическата система.

От друга страна, както показва световният опит (например предишният

съветски и днешният китайски), държавната и колективно-кооперативна форма

на акционерна собственост са не по-малко икономически ефективни. Ролята на

колективно-кооперативните стопански организации в смесена система с доми-

нираща държавна (в това число и държавно-акционерна) собственост в страте-

гическите сектори на икономиката поначало е принципиално по-различна и мно-

го по-значима (в икономически и особено в социален план) в сравнение със

системата на доминираща едра акционерна капиталистическа собственост.

Господството на държавната и колективно-кооперативна акционерна собстве-

ност в смесена икономика осигурява по-голяма степен на социално равенство

(бързо и мащабно с десетки и стотици милиони намаляване на бедните, напри-

мер в т.нар. бурно развиващи се „нови пазари” от китайски тип), а и не по-малко

съдържателно (макар и не винаги достатъчно добре формално правно-полити-

чески изразено) народовластие. Преди всичко, защото в смесени икономики от

китайски (пазарно социалистически) тип характерният за господстващата дър-

жавна и колективно-кооперативна акционерна собственост принцип на разпре-

21

деление на доходите главно според количеството и качеството на труда (полу-

чаването предимно на нерентни доходи) доминира не само на микро-, а и на

макроикономическо или макро социално равнище; а частнокапиталистическият

принцип на разпределение (получаването предимно на рентни доходи) отстъп-

ва на втори, подчинен план.

Необходимото за същинската демокрация социално равенство не може

по принцип (радикално и трайно) да се постигне извън системата на доминира-

не на държавната и обществена (в това число колективно-кооперативна акцио-

нерна)собственост и плановото управление на икономика. В парадигмалните

рамки на капиталистическата система на господство на едрата частна акцио-

нерна собственост и характерния за нея принцип на присвояване на максимал-

ната печалба от крупния капитал несъвместимите с демокрацията и бурно рас-

тящи съвременни социални неравенства не биха могли да се премахнат напъл-

но и даже радикално (и трайно) ограничат.

22

ИСЛЯМОФОБИЯТА И СТИГМАТИЗИРАНЕТО НА БЕЖАНЦИТЕ Таня Неделчева

ISLAMOPHOBIA AND REFUGEE STIGMATIZATION

Tanya Nedelcheva

Аbstract: The last decade of the 21st century has been strongly associated with the phenome-non of "Islamophobia", with fear, hatred, prejudice against this religion and Muslims in gen-eral, especially when considering countries with Islam dominance as a geopolitical power or a source of terrorism. Islamophobia is a form of xenophobia or racism and has grown since the September 11, 2001 attacks, following the rise of the Islamic State in Iraq and the series of terrorist attacks in Europe and the United States by Islamic extremists. Not least is the in-creasing presence of Muslim immigrants in the United States and the European Union. Key words: Islam, xenophobia, Islamophobia, Muslims, refugees, stigmatization

През последното десетилетие връзката между ислямофобията и образа

на бежанеца е много съществена, защото голяма част от негативните реакции

към бежанците се основават на формирани отрицателни настроения към исля-

ма сред европейските общества.

Последното десетилетие на ХХІ в. е силно свързано с явлението „исля-

мофобия”, със страха, омразата, предразсъдъците към тази религия или мю-

сюлманите като цяло, особено когато се разглеждат държавите с доминиране

на исляма като геополитическа сила, или източник на тероризъм. Ислямофо-

бията е форма на ксенофобия или расизъм и нараства след атентатите на 11

септември 2001 г., след възхода на Ислямска държава в Ирак и редицата теро-

ристични атаки в Европа и САЩ от ислямски екстремисти. Не без значение е и

увеличаващото се присъствие на имигранти мюсюлмани в САЩ и Европейския

съюз. Това е предпоствката за разпространяването на убеждението, че мюсюл-

манинът е естествения и непримирим враг на християнина и европееца, защото

е отрицание на цивилизацията, израз на варварството и жестокост.

В Речник по социология на Оксфордското университетско издателство

от 2014 г. се отбелязва, че точният смисъл на термина ислямофобия продъл-

жава да се дискутира сред академици и политици. По тази причина се предлага

тя да се замени с „антимюсюлманизъм”1. Дебатите за правомерността на упот-

ребата на този термин са остарели, но това не означава, че не продължават.

Ислямофобията по презумпция дефинира исляма като насилие по своята

същност, движено от убеждението, че мюсюлманската идентичност корелира

1 Scott, J ed. 2014. Islamophobia. A Dictionary of Sociology (4th ed.). Oxford University Press.

23

със склонността към тероризъм. Исторически тя може да се свърже с ориента-

лизма като светоглед, който определя исляма като цивилизационна антитеза на

Запада и върху това се изграждат основни стереотипи и изкривявания за исля-

ма и мюсюлманите, което по един или друг начин намира своите форми на

практикуване в западните общества. Ето защо ислямофобията не е съвсем но-

ва форма, а по-скоро система, в която са вкоренени погрешни представи и сте-

реотипи за исляма и мюсюлманите, оформени от ориентализма.

Особено след 11 септември 2001 г. прогнозата на Хънтингтън, че в края

на ХХ в. геополитическото разпределение на силите ще се определя от фак-

тори, които излизат извън рамките на традиционното противопоставяне между

либерализма и авторитаризма, а основният фактор, детерминиращ развитието,

ще бъдат цивилизациите, обединяващи групи от страни със сходни социомен-

тални, културни и религиозни ценности, се приема като реалност. Една кратка

статистика илюстрира подобно твърдение. През 2019 г. на 21 април в Шри Лан-

ка избухват експлозии в три католически църкви. Броят на загиналите е 185 ду-

ши, а повече от 500 са ранени. На 15 март вследствие на стрелба в две джамии

в Крайстчърч в Нова Зенландия 50 души загиват, а повече от 50 са ранени. На

30 януари неизвестно лице хвърля граната в джамия в град Замбоанга на ост-

ров Минаданао (Филипини). На 27 януари избухват експлозии в близост до цър-

ква в провинция Сулу на остров Холо (Филипини) – в резултат на експлозиите

са убити 20 души (пет войници и 15 цивилни), а броят на ранените е 111 души.

През 2018 г. на 27 декември две неизвестни лица нападат католическа църква

във Виена. На 11 декември в град Кампинас (щат Сао Пауло, Бразилия) напа-

дател, въоръжен с пистолет и револвер 38 калибър, нахлува в катедралата по

време на литургия, стреля и след това се е самоубива пред олтара – пет души

загиват. На 23 ноември след експлозия в джамия в провинция Хост в Афганис-

тан по време на джума-намаз (задължителна мюсюлманска молитва в петък) 12

войници загиват, 33 души са ранени. На 15 ноември най-малко 42 души са уби-

ти при терористична атака срещу католическата катедрала “Свещено сърце”

Алиндао в Централноафриканската република. На 27 октомври в Питсбърг

(Пенсилвания, САЩ) е нападната синагога, докато хората се събират за цремо-

ния – 11 души загиват, още 6, включително четирима полицаи, са ранени. На 3

август двама атентатори самоубийци се взривяват в джамия в град Гардез, про-

винция Пактия, Афганистан. Загиват 30 души, 81 души са ранени. На 4 юни

24

атентатори самоубийци нападат джамия в Диф в Нигер – загиват шест души, 37

са ранени. На 19 май четирима бойци проникват в църквата Архангел Михаил в

центъра на Грозни (Чечня), за да я превземат. На 6 май след експлозия в джа-

мия в провинция Хост в източната част на Афганистан 17 души са убити, а 34 –

ранени. На 1 май във въоръжено нападение над църква Нотр Дам де Фатима в

столицата на Централноафриканската република (ЦАР) Банги са убити най-

малко 15 души и около 100 са ранени. На 1 май според официалните данни

най-малко 27 души са загинали в резултат на нападение срещу джамия в град

Муби (щата Адамава, Нигерия). На 18 февруари по време на нападението сре-

щу църквата “Св. Георги” в Кизляр (Дагестан), организирано от 22-годишния

Халил Халилов. На 11 февруари човек, въоръжен с меч, нападнал католическа

църква в град Джокякарта на индонезийския остров Ява. На 23 януари в Либия,

Бенгази, два минирани автомобила избухват в интервал от половин час близо

до най-голямата джамия в града – нападението е в момент, в който вярващите

напускат сградата след молитва, при което 41 души са загинали, повече от 80

са ранени.2 Конфликтите между ислямския фундаменталнтализъм и европейските

общества, основани на секуларизма, либералната демокрация, индивидиуални-

те права и равенството между половете, имат много измерения. Те се задълбо-

чават от продължаващия имиграционен поток от мюсюлманските държави през

Средиземно море към Европа, в резултат от което днес ислямът се изповядва

от над 20 милиона граждани на Стария континент. Именно увеличаващите се

имигранти-мюсюлмани създават парадоксална ситуция. От една страна, основ-

ни европейски ценности са фундаменталните ценности на западното общество

като свободата на словото и правото на критика, което позволява иронизиране

на религиозната вяра, а от друга – особената чувствителност на редица общ-

ности към всякакви опити за по-„свободно” отношение към атрибутите на исля-

ма. Например, Роберт Редекер, философ и писател, публикува във „Фигаро”

през септември 2004 г. статия, в която нарича Мохамед „проповедник на омра-

зата, грабител, убиец на евреи и многоженец”. Още на следващия ден египет-

ският проповедник-фундаменталист Юсеф ал Карадауи публично го осъжда по

телевизия Ал Джазира. Малко по-късно една от ислямистките групи във Фран- 2 (https://www.standartnews.com/svyat/napadeniya-vfkhu-religiozni-institutsii-v-sveta-prez-2018-2019-390192.html.)

25

ция публикува на сайта си неговия адрес, снимката и номера на мобилния му

телефон и призовава „мюсюлманските лъвове” да го убият. Създава се ситуа-

ция, която много напомня тази срещу британския писател Салман Рушди, автор

на „Сатанински стихове”, за когото през 1989 г. иранският аятолах Хомейни из-

дава специална фетва, призоваваща за убийството му.3 Папа Бенедикт ХVІ в

реч от септември 2006 г. в германския град Ратисбон цитира византийския им-

ператор Мануил ІІ Палеолог, който около 1400 г. осъжда на огън и меч разпрос-

траняването на учението на Мохамед, което предизвика протести на ислямски

духовници, дипломатически усложнения от страна на редица мюсюлмански

правителства и демонстрации, по време на една от които е убита католическа

монахиня. Като резултат от това на папа Бенедикт ХVІ се налага да се извини.

Достига се дори и до комични ситуации като например решението на директора

на Берлинската опера да отложи премиерата на операта „Идоменей” от Моцарт

заради възможни ексцеси, организирани от ислямските радикалисти. Дори Мер-

кел трябва да заяви: „ние няма да толерираме проявите на подобна автоцензу-

ра, породени единствено от страх”. По този повод в. „Либерасион” поставя въп-

роса „Възможно ли е все още да бъде критикуван ислямът?”. Така, от една

страна, мюсюлманите реагират все по-яростно (нерядко, съчетавайки протести-

те си с откровено насилие) и все по-мащабно (в международен план) на всяка

критика, която сметнат за „богохулна” и „ислямофобска”. От друга страна, книги-

те и статиите, отхвърлящи ислямизма (а заедно с него – нерядко и самия ис-

лям) като „новия тоталитаризъм” на ХХІ в., стават все по-популярни в Западна

Европа, особено след появата през 2002 г. на антимюсюлманския бестселър на

покойната италианска журналистка Ориана Фалачи „Гняв и Гордост”. Всъщност,

страхът на европейците от „зелената заплаха” е огледален образ на мюсюл-

манските фантазии за западната конспирация срещу исляма, като и едните, и

другите са част от безкрайната спирала от фалшиви представи, подгрявани от

медиите, от постоянно натрапваните телевизионни стереотипи и от радикални-

те проповеди, разпространявани чрез интернет (геополитика)4.

Ислямофобията фактически оспорва социалния и граждански статут на

хората, изповядващи ислям, и въвежда различни форми на дискриминация, на-

силие, стигматизация и опити за изключване както на ниво всекидневние, така 3 (https://geopolitica.eu/2011/broi22011?id=1071). 4 Сабатие, П. Европа – бойното поле на сблъсъка между цивилизациите? // Геополитика, 2007, бр.1, c. 1.

26

на институционално равнище като в центъра са опитите да се внуши, че тяхна-

та религия е несъвместима с либералните демократични принципи.

Но различни изследвания показват, че мнозинството от европейците, из-

повядващи ислям, са критично настроени към ислямските фундаменталисти.

Повечето от тях практикуват традиционния мирен и толерантен ислям като

мнозина открито признават, че мечтаят за появата на един „европеизиран ис-

лям”, който по пътя на реформите да приспособи тази религия към специфика-

та на съвременния свят.

Поради агресивността си, се създава впечатлението, че радикалните ис-

лямисти са носители на учението на Мохамед и това прикрива факта на огром-

ното разнообразие от течения, съществуващи вътре в самия ислям, както и

дълбоките различия между отделните мюсюлманските секти и теологични шко-

ли. Подобна ситуация е изгодна както на проповедниците на „джихад”, така и за

носителите на ислямофобски настроения. Така предсказанието на Андре Мал-

ро, казано през 1956 г., че „политическото обединяване на Европа ще изисква

наличието на общ враг. Само че единственият такъв общ враг може да бъде

Ислямът”, се оказва вярно. И сякаш престъпленията във Франция, Англия и

Уелс, Швеция, основани на ислямофобски мотиви, се увеличават.

През последните десетилетия ислямистските фундаменталистки движе-

ния печелят влияние в много страни от Северна Африка, Близкия изток и Южна

Азия. Тревожността от това разрастване прави обществата в развиващите се

страни особено чувствителни към всички теми, свързани с исляма. Поради

факта, че много от търсещите убежище и бежанците в началото на ХХІ в. про-

изхождат от страни, където традиционно се изповядва ислямът и където има

подобни радикални групировки, тревожността започва автоматично да засяга и

тях.

Ислямофобията е отговор на появата на ясно изразената мюсюлманска

обществена идентичност в световен мащаб. Сред притесненията са въобража-

еми заплахи от растежа и господството на малцинствата, от сексуалните пре-

стъпления, мизогинията, от враждебността към съвременните западни ценнос-

ти на Просвещението.

Демонизацията е средство, чрез което могат да бъдат внушавани страхо-

ве по отношение на нечия идентичност. Това е валидно както за антисемитиз-

ма, така и за агресивната днес русофобия. Вече не само терористите будят

27

страх, а и тези, които имат или се предполага, че имат някакви общи характери-

стики с тях (произход, религия, език и др.) Идентичността в голяма степен се

формира и утвърждава чрез средствата за масова информация. Те са тези,

които определят нашия дневен ред, създават и назовават събитията, които ще

ни възмутят или зарадват, решават кое ще възприемем за нормално и кое не.

Масмедиите в САЩ, които имат изключително влияние и в глобален план, вина-

ги представят това, което най-лесно може да бъде сведено до образи, които

могат да демонизират всеки човек, идентифициращ се с някаква религия, кауза,

общност или каквото и да било. „Техните предразсъдъци и невежество са най-

очевидни непосредствено след бомбените взривове в Оклахома (април 1995),

когато всички заедно направиха прибързаното заключение – водени от мигно-

вено появили се „експерти” като Стивън Емерсън, – че виновни са ислямските

терористи. „За повечето американци клонът от културния апарат, който им

представя ислямът, включва преди всичко телевизионните и радио мрежи, все-

кидневниците и масово разпространяваните новинарски списания. Филмите,

разбира се, играят определена роля дори само защото доколкото се разполага

с визуална информация за историята и далечните страни често се дължи на ки-

ното. Може да се каже, че като цяло мощната концентрация на масмедии със-

тавлява колективно ядро от интерпретации, което осигурява определена карти-

на на исляма и ... отразява мощни интереси в обществото, обслужвани от ме-

диите ... две-три телеграфни агенции, три телевизионни мрежи, CNN, половин

дузина всекидневници, две (може би три) седмични новинарски списания. Пре-

даванията на CBS, Time, New York Times, Associated Press и др. достигат до по-

вече хора, оставят по-дълбоко впечатление и прокарват определен тип новини

много повече, отколкото останалите по-малки и не толкова богати новинарски

агенции.”5.

Доклад от Калифорнийския университет в Бъркли и Съвета за америка-

но-ислямските отношения изчисляват, че с 206 млн. долара са финансирани 33

групи, чиято основна цел е „насърчаване на предразсъдъците срещу исляма и

мюсюлманите” в Съединените щати между 2008 г. и 2013 г., като общо 74 групи

са допринесли за ислямофобията в Съединените щати в този период.6

5 Саид, Е. Отразяването на исляма. С., Кралица Маб, 2002, с. 118 и 126. 6 (Funding fear of Muslims:The Guardian. 20 June 2016).

28

През август 2012 г. организацията „Стоп на ислямизацията на Амери-

ка” (SIOA) спонсорира билбордове в станциите на метрото в Ню Йорк, в които

се твърди, че има 19 250 терористични атаки от мюсюлмани след 11 септември

2001 г. като се допълва, че „това не е ислямофобия, а ислямореализъм”. По-

късно същата организация пуска реклами с надпис „Във всяка война между

цивилизования човек и дивака трябва да се подкрепи цивилизования човек.

Подкрепете Израел! Победете Джихад!” Тази организация, както и други подоб-

ни са определени като групи на омраза от Лигата за борба с клеветата (Anti-De-

famation League).

Също така т.нар. Английска лига за отбрана (EDL) е организация в Обе-

диненото кралство, която е анти-мюсюлманска, създадена е през 2009 г. като

целта й е да се противопоставя на разпространението на исляма, шариатския

закон и ислямския екстремизъм във Великобритания.7

Статии от вестници, телевизионни предавания, книги, популярни филми,

политически дебати в САЩ, части от Европа и по света заклеймяват исляма в

доминиращата култура.

***

Терминът „ислямофобия” е въведен за първи път като концепция в док-

лада за доверие на Runnymede от 1991 г. и е определен като „неоснователна

враждебност към мюсюлманите и следователно страх или неприязън към всич-

ки или повечето мюсюлмани”. Европейската комисия срещу расизма и нетоле-

рантността (ЕКРН) определя ислямофобията като „страх от или предубедена

гледна точка към исляма, мюсюлманите и въпросите, свързани с тях”, добавяй-

ки, че „...ислямофобията е нарушение на правата на човека и заплаха за соци-

алното сближаване”.

Проектът за изследване и документация за ислямофобията (IRDP) като

инициатива на Центъра за раса и пол, се фокусира върху систематичния и ем-

пиричен подход. Воден от д-р Хатем Базиян, IRDP подчертава научните из-

следвания и проекти, изследващи поддържането и разширяването на същест-

вуващите парадигми на властта, като обединява учени, мислители, практици и

изследователи от цял свят, които се ангажират, поставят под въпрос и оспорват

съществуващите различия в икономическите, политическите, социалните и кул- 7 (Differentiating Islamophobia: Introducing a new scale to measure Islamoprejudice and Secular Islam Cri-tique”- 18 March 2015).

29

турните отношения. Докладът констатира устойчиви нагласи сред западните

общества по отношения на исляма: ислямът е монолитен и не може да се адап-

тира към новите реалности, не споделя общи ценности с други големи вероиз-

поведания; като религия е по-нисш от Запада; той е архаичен, варварски и ира-

ционален; ислямът е религия на насилието и подкрепя тероризма; ислямът е

насилствена политическа идеология; ислямофобията е насочена към възприе-

мана или реална мюсюлманска заплаха чрез поддържане и разширяване на съ-

ществуващите различия в икономическите, политическите, социалните и кул-

турните отношения, като същевременно се рационализира необходимостта от

прилагане на насилие като инструмент за постигане на „цивилизационна реаби-

литация” на целевите общности; ислямофобията въвежда отново и потвържда-

ва глобална расова структура, чрез която се поддържат и разширяват

различията в разпределението на ресурсите.8

Ислямофобията като перформатив, който проблематизира мюсюлман-

ската идентичност, затвърждава традиционни социални предразсъдъци и от-

вращение към исляма и мюсюлманите, което води до изключване или дискри-

минация въз основа на това, че определени хора, или общности се възприемат

като мюсюлмани и са свързани с исляма. Поради това ислямофобията е анти-

мюсюлмански расизъм и е продължение на анти-азиатски, анти-тюркски и анти-

арабски расизъм. Това дава основание да се правят паралели между съвре-

менната ислямофобия и антисемитизма от 30-те години на ХХ в. Има важни

разлики между ислямофобията и антисемитизма. Антисемитизмът е тясно

свързан с процесите на изграждане на европейските нации. Ислямофобията се

представя като защита на европейската цивилизация. Разликите между исля-

мофобията и антисемитизма са в характера на възприеманите заплахи за „хри-

стиянския Запад”. Мюсюлманите се възприемат като „долни” и като видима

„външна заплаха”, докато, от друга страна, евреите се възприемат като „всемо-

гъщи” и невидима „вътрешна заплаха”. Нараства тенденцията мюсюлманите да

се разглеждат като привилегирована група, която представлява „вътрешна за-

плаха”, а това сближаване между двата източника прави „все по-необходимо да

се използват констатациите от проучването на антисемитизма за анализ на ис-

лямофобия”. Постижението в изучаването на антисемитизма при разглеждане-

8 (https://www.crg.berkeley.edu/research/islamophobia-research-documentation-project/ ).

30

то на еврейството и антисемитизма отделно трябва да се пренесе и в други ра-

сизми, като например ислямофобията. Не се нуждаем от повече информация

за исляма, а от повече информация за създаването на расистки стереотипи

като цяло.

Изданието „Социална работа и малцинства: европейски перспективи”

описва ислямофобията като новата форма на расизъм в Европа: „ислямофо-

бията е толкова форма на расизъм, колкото антисемитизма, термин, по-често

срещан в Европа като роднина на расизъм, ксенофобия и нетърпимост.”9. Еду-

ард Саид счита, че ислямофобията е тенденция в по-общата антисемитска за-

падна традиция.

Тероризмът е понятие, обозначаващо събития, които се причиняват от

някого, за да постигне някаква цел, най-често политическа или идеологическа.

Е. Саид с огорчение дава още един пример с подобен терористичен инцидент

(извършен от немюсюлмани), при който се разкрива наличието на това усвоено

от обществото и нерядко използвано за политическа употреба клише: „Медиите

в Съединените щати и най-общо на Запад бяха толкова възбудени срещу исля-

ма, че когато през април 1995 г. избухна бомбата в Оклахома сити, бе вдигната

тревога, че мюсюлманите отново са ударили; спомням си с достатъчно огорче-

ние, че този следобед двадесет и пет вестника, големи телевизионни канали и

няколко съобразителни репортери ми се обадиха по телефона, като всички те

смятаха, че след като аз съм от Близкия изток и пиша за него, би трябвало да

зная нещо повече от другите. Никога досега изцяло фалшивата връзка между

араби, мюсюлмани и тероризъм не ми бе натрапвана така открито; чувството за

виновно участие, което – въпреки нежеланието ми – бях принуден да изпитам,

бе точно предвиденото. Накратко, медиите ме атакуваха и причината беше ис-

лямът – или по-скоро моите връзки с него.”10

Фундаментализмът почти автоматично бива асоцииран с исляма, въпре-

ки тясната и обикновено премълчавана връзка с християнството, юдаизма и

хиндуизма. Съзнателно създадените асоциации между ислям и фундаментали-

зъм гарантират, че обикновеният читател ще възприеме исляма и фундамента-

лизма като едно и също нещо. Ислямът се редуцира до шепа правила, стерео- 9 Schiffer, S.; Wagner, C. „Anti-Semitism and Islamophobia – new enemies, old patterns”. Race & Class; 2011; Williams, Ch.; Soydan, H. & Johnson, M. 1998. Social Work and Minorities: European Perspectives. London, New York: Routledge 10 Саид, Е. Отразяването на исляма. С., Кралица Маб, 2002, с. 8.

31

типи и обобщения за вярата, подсилващи негативния образ на тази религия и

се пропуска фактът, че само някаква група от ислямисти споделят радиктални

настроения.11

Ислямският фундаментализъм, разбира се, съществува и е свързан с

много проблеми в някои общества. Но да се внушава, че ислямът е синоним на

агресия, може да обслужва само някакви тесни политически интереси. А що се

отнася до българското общество, където традиционно съществува мюсюлман-

ска общност, свързването на исляма с фундаментализма е не само обидно за

мюсюлманите, но и опасно, всявайки страхове към определени групи във и из-

вън обществото. Ако се попитат американски студенти от елитни или други уни-

верситети какво си представят при споменаването на думата „мюсюлманин”,

отговорът е неизменен: „въоръжен, брадат, фанатичен терорист, настървен да

унищожи големия враг, Съединените щати”. Макар и това твърдение на Саид

да звучи твърде преувеличено, той дава няколко примера за откровени журна-

листически злоупотреби и пропаганда по отношение на медийното отразяване

на исляма. В един от тях той се позовава на Закари Карабел, който отбелязва,

че престижната американска програма „20-20” на ABC излъчва няколко преда-

вания, в които се коментира ислямът като кръстоносна религия, която цели съз-

даването на воини на Бога12. Твърде често се случва наличието на абстрактни

страхове в медиите да се дължи не на нещо дълбоко конспиративно, а просто

на недоразумения и грешки.

***

Медиите имат съществена роля при отразяването на кризисни ситуации

и протести. Т.нар. „бежанска криза” в продължение на години е сред водещите

теми в глобалните медии във второто десетилетие на ХХІ в. Разбира се, в съ-

седните на Сирия страни като Ливан, Турция, Египет, Йордания и Ирак (където

намират подслон 95% от сирийските бежанци) броят на търсещите убежище в

периода 2013-2018 г. е много голям спрямо постоянното население на тези

страни.

Проучванията, фокусирани върху ислямофобията сред мюсюлманите,

показват, че опитът на религиозна дискриминация е свързан с по-ниска нацио-

11 Саид, Е. Отразяването на исляма. С., Кралица Маб, 2002, с. 10-11. 12 Пак там, с. 21.

32

нална и по-висока религиозна идентификация13 С други думи казано религиоз-

ната дискриминация е причина мюсюлманите да засилят идентифицирането си

с религията и да намалят идентификацията си с нацията. От, друга страна,

обаче антидискриминационните закони не са достатъчни за пълната защита на

мюсюлманските малцинства от среда, която е враждебна на тяхната религиоз-

на група.

Трудно се отделят антиислямистските от общите дискриминационни нас-

троения, характерни за определени общности. Тъй като мюсюлманите са ос-

новно от имигрантски произход, в много западноевропейски страни ксенофоби-

ята се припокрива с ислямофобия. Но някои хора, които имат отрицателно от-

ношение към мюсюлманите, могат да покажат положително отношение към не-

мюсюлманските имигранти. Найджъл Фараж, например, е антиевропейски нас-

троен и подкрепя прекъсването на имиграцията от Източна Европа, но сравни-

телно положително гледа на имиграцията от държави като Нигерия и Паки-

стан. В Съединените щати, където имигранти от Латинска Америка и Азия до-

минират, а мюсюлманите са сравнително малка общност, ксенофобията и исля-

мофобията могат да бъдат по-лесно разграничими.

Ислямофобията се модифицира и според редица други национални осо-

бености. Мюсюлманите във Франция, Испания, Германия и Холандия имат по-

ниски доходи и по-лошо образование, докато мюсюлманите в САЩ имат по-ви-

соки доходи и образование от общото население. Във Великобритания ислямът

се разглежда като заплаха за секуларизма. В Холандия той се разглежда като

социално консервативна сила, заплашваща равенството между половете и

приемането на хомосексуалността.

В някои общества ислямофобията се материализира заради представя-

нето на исляма и мюсюлманите като националните „други”, където изключва-

нето и дискриминацията се основават на тази религия и цивилизация, които се

различават от националната традиция и идентичност. Примерите включват па-

кистански и алжирски мигранти съответно във Великобритания и Франция. Това

настроение е сходно с расизма, макар че според някои изследователи ислямо-

фобията не е расизъм14. Други правят паралели между ислямофобията в Съе-

13 Verkuyten 2007. https://www.rug.nl/research/portal/en/publications/national-disidentification-and-ethnic-and-religious-identity(7a25d4ce-7574-47ac-aac9-ebed396dc934).html). 14 Miles, R. & Brown, M. Racizm. London, New York: Psychology Press, 2003.

33

динените щати и по-старата дискриминация и омраза към римокатолиците,

което показва, че католицизмът се разглежда като изостанал и имперски, а ка-

толическите имигранти са имали по-лошо образование и някои са отговорни за

престъпността и тероризма.

Особеност на ислямофобския дискурс е да обединява националност

(напр. саудитска), религия (ислям) и политика (тероризъм, фундаментализъм) –

докато повечето други религии не са свързани с тероризма или дори с „етни-

ческа или национална отличителност”. Много от стереотипите и дезинформаци-

ите, които допринасят за формулирането на ислямофобията, се коренят в опре-

делено възприемане на исляма и преди всичко като стимулиращ тероризма.

Изобщо ислямофобията е продукт на ориентализма, „основен дискурс, пози-

циониращ исляма като вяра, хора и въображаема географска сфера – като ци-

вилизационната фобиа на Запада.” Това означава, че ислямофобията е дъл-

боко вкоренена, плавно изработена, възпроизведена и разгърната от опреде-

лени държавни политики, които целят определени геополитически, икономиче-

ски и политически доминации.

Много често ислямофобията се разбира като неприязън или предразсъ-

дък срещу мюсюлманите, но това е тясно разбиране, отбелязва Бейдун, защото

се пренебрегва ролята на държавата и гражданските обединения. Накратко, не-

обходимо е тя да се разглежда не само като частна, индивидуална проява, но и

като структурна характеристика на западните общества, като в случая се има

предвид американското общество. Това означава, че ислямофобията се под-

държа чрез законови, нормативни политики, което незабелязано „зарежда” об-

щественото съзнание с определени негативни стреотипи. Затова Бейдун пред-

лага да се разглеждат три измерения на ислямофобията в САЩ: индивидуална,

структурна и диалектическа ислямофобия15. В центъра на анализа му са поли-

тиките, насочени към мюсюлманите, основани на ролята на държавата като

фактор за разширяване на ислямофобията. Според него държавата влияе и

периодично могивира действията на ислямофобите, което я прави съучастник в

престъпления от омраза и инциденти на омраза, насочени към мюсюлмански

индивиди и институции.

15 Beydoun, K. American Islamofobia. Understandin the Roots and Rise of Fear. University of California Press, 2018.

34

Ислямофобията не е проява само на представители от дясно, консерва-

тори, крайнодесни, а се „практикува” и от демократи, либерали, либертарианци

и прогресисти, жители на града. Ето защо тя не е просто страх от мюсюлманите

и негативизъм към тях, но и отхвърляне извън социалния ред. Индивидуалната

ислямофобия е страх, подозрение и насилие на мюсюлманите от отделни, час-

тни актьори. Те могат да бъдат индивиди или институции, действащи в качест-

во, което не е пряко обвързано с държавата. Тя се проявява в атаките срещу

мюсюлмански институции. Център за американско-ислямските отношения

(CAIR) съобщава за 78 атаки срещу американски джамии през 2015 г., най-го-

лям брой от непосредствените последствия след терористичните атаки на 11

септември. Много от тези нападения са извършени в силно концентрирани мю-

сюлмански квартали и анклави, което показва, че виновниците не са били насо-

чени непременно към конкретни институции, а по-скоро към всички общности,

които са ги заобикаляли. Инцидентите, мотивирани от индивидуална ислямо-

фобия, продължават да се разрастват – през 2016 г. са регистрирани 2213 ин-

циденти в резултат на мюсюлманска омраза, което е 57 процента повече от

предходните година. Броят на групите на омраза против мюсюлмани се увели-

чава от 34 през 2015 г. на 101 през 2016 г., съставени най-често от неонацисти,

бели националисти и др. И през 2017 г. джамиите са чести мишени – средно на

месец девет джамии са вандализирани, осквернени или взривени.16 А това по-

казва, че индивидуалната ислямофобия в САЩ се увеличава. Тревожна е лип-

сата на внимание от средствата за масово осведомяване и не е изненадващо,

че администрацията на Тръмп е пропагандатор на реторика и политика, която

подтиква към омраза и окуражава негативните действия срещу американците

мюсюлмани.

Немюсюлманите също са уязвими от индивидуалната ислямофобия тъй

като мюсюлманската идентичност е рационализирана като арабска или близко-

източна, а немюсюлманските общности, най-вече тези от Южна Азия, арабския

свят, страните от Близкия Изток и латиноамериканските държави, и по-специал-

но сикхите, често се представят като мюсюлмани и жертва на частни ислямо-

фоби. Прието е, че характерното за мюсюлманските мъже са брадите и тюрба-

16 Beydoun, K. American Islamofobia. Understandin the Roots and Rise of Fear. University of California Press, 2018, p. 77.

35

ните. Такъв е случаят със сикхите – в САЩ те са с бради, носят тюрбани и това

е причина да бъдат възприемани като мюсюлмани. Убийството на Балбир

Сингх Соди, собственик на бензиностанция Сикх в Меса, Аризона, шест дни

след терористичните атаки на 11 септември, е напомняне за това как сикхите,

немюсюлманска религиозна група от Индия, често са жертви на неправомерно

разпростиране на стереотипите. Ето защо Арджун Сети, сикхист, юрист, про-

фесор, казва: „В Америка след 11 септември сикхите са лесна мишена. Нашите

артикули на вярата – тюрбан и брада – ни прави остро уязвими от фанатизъм,

ислямофобия и насилие от омраза”.

Второтото измерение на ислямофобия е структурно – страхът и подозре-

нията към мюсюлмани от страна на правителствените институции. Този страх и

подозрение се проявяват и налагат чрез влизането в сила на закони, политика

и програми, изградени върху презумпцията, че мюсюлманската идентичност е

свързана със заплаха за националната сигурност. Тези закони, политики и про-

грами могат да бъдат изрично дискриминационни, каквито са първата и втората

забрана за мюсюлманите, от държави с мюсюлманско мнозинство, да влизат в

Съединените щати. Други наредби могат да изглеждат неутрални, но на прак-

тика мотивират също дискриминационен подход спрямо мюсюлманските субек-

ти и общности.

Структурната ислямофобия се проявява чрез държавни политики, насо-

чени срещу исляма и мюсюлманите. Най-видими в това план са многобройните

закони и програми, приети от полицията. Имиграционните политики са тясно

свързани с опитите за потискане на процесите на натурализация на хора с мю-

сюлманско вероизповедание, което се обосновава със защита на националната

сигурност и презумпцията за вина като цяло на мюсюлманите, което от своя

страна намалява гражданските свободи на американците мюсюлмани.

След 11 септември 2001 г. администрацията на Буш създава Министер-

ството на родината, което не само разширява своята вътрешна борба с теро-

ризма, но и изцяло е насочено към „ислямския екстремизъм”. Съвременната

американска национална сигурност и държавните структури са изградени върху

предпоставката, че мюсюлманите са заплаха. Структурната ислямофобия не е

характерна само за федералното правителство, то също така е и за отделни

щати и градове, защото щатските и градските власти следват стъпките на фе-

дералното правителство, мотивирано от стратегията за борба с тероризма.

36

Президентът Обама дава началото на втората фаза на войната в Близ-

кия Изток. Администрацията му разширява ограниченията за имиграцията, при-

ети от президента Буш като специално наблюдение на мюсюлманите, но струк-

турната ислямофобия става още по-прозрачна през третата фаза на войната

срещу тероризма в администрацията на Тръмп.

Диалектическата ислямофобия е процес, чрез който структурната исля-

мофобия оформя, преобразува и подкрепя възгледи или нагласи за исляма и

мюсюлманските субекти вътре и извън границите на САЩ. Държавните дейст-

вия узаконяват преобладаващите погрешни схващания, неверни представи и

стереотипи на исляма и съобщават вредни идеи чрез спонсорирана от държа-

вата политика, програмиране или реторика, което от своя страна облекчава

частното насилие срещу мюсюлманите .

Ислямофобията в основата си е презумпцията за вина, но също процес,

чрез който държавните политики го подкрепят. Този процес е най-интензивен

след терористичните атаки от 11 септември. Моменти на национален траур,

особено след терор, нападение, извършено от мюсюлмани или индивиди, въз-

приемани като аутсайдери, също разпалва желанието за точно отмъщение и

извършване на насилие срещу всички, които се възприемат като мюсюлмани.

Този масов гняв обикновено се налага чрез актове за насилие и често се одоб-

рява и подкрепя от официалната политика, която внушава, че мюсюлманите са

подозрителни и са идейно мотивирани за извършване на терористични актове.

Например, четири дни след самоубийствения атентат в Манчестър на 22 май

2017 г., мъж извиква, че „мюсюлманите трябва да умрат”. Само часове след

атака, вдъхновена от ISIS в Лондон на 3 юни 2017 г. забрадена мюсюлманка

американка, Рахма Warsame, е жестоко нападната от ислямофоб в Охайо.

Истории като тази са твърде често срещани, особено след терористични

инциденти и ислямофобският основен разказ внушава, че всички мюсюлмани

са виновни за всяко терористично нападение. А държавата подкрепя широко

разпространени стереотипи за исляма и мюсюлманите чрез въвеждане на про-

грами за наблюдение, религиозни и расови профили, ограничаваща имиграция,

политиките и кампанията за борба с тероризма, в която крайъгълният камък е

диалектическата ислямофобия.17

17 Beydoun, K. American Islamofobia. Understandin the Roots and Rise of Fear. University of California Press, 2018.

37

Структурната ислямофобия също трябва да се разглежда като призив за

действие, предаван от държавата на нейните граждани. Държавата предупреж-

дава американския народ да бъде нащрек за подозрителни мюсюлмани и кога-

то дойде време, да предприеме действия. В крайна сметка, мюсюлманите „ста-

ват” част от вражеска раса, и този предразсъдък отдавна е „вграден” в „па-

метта” на американските институции – векове преди да бъде възприето и от

ислямофобите18.

Имиграционните потоци се стимулират умишлено като става дума за це-

ленасочено провеждана политика, довела до превръщането на трафика на хо-

ра не само в изключително доходен бизнес, но и като съвременно „оръжие” за

превзамене на територии.

Светът навлиза в исторически етап на многопосочна радикализация. Ня-

кои прогнозират вълна от религиозни войни, пренебрегвайки силата на религи-

озния фактор в геополитиката. Една от силните мотивиращи идеи днес очевид-

но е тази, която има религиозна основа. Съпротивата, почиваща на подобна

мотивация, се оказва изключително трудно преодолима. Ето защо е нужно раз-

ширяване на диалога.

На 26 септември 2018 г. Европейският парламент в Брюксел пуска „Ин-

струментариум за противодействие на ислямофобията” (CIK), с цел борба с на-

растващата ислямофобия в ЕС и разпространението му сред националните

правителства и други политици, гражданското общество и медиите. На основа-

та на тези изследвания в Европа се анализират моделите на ислямофобията и

ефективните стратегии срещу нея в осем държави-членки. Изброяват се десет

доминиращи разкази и десет ефективни контра-разкази. Един от авторите на

CIK, Amina Easat-Daas, казва, че жените мюсюлманки са непропорционално за-

сегнати от ислямофобията, основана както на разказите за „заплаха за запад”,

така и за „жертви на ... ислямския сексизъм”. Подходът, използван в CIK, е от

четири стъпки: дефиниране на погрешно информирани разкази върху основа на

дефектна логика; документиране; деконструиране на тези идеи, за да разкрие

недостатъците; и накрая, реконструкция на основни идеи за исляма и мюсюл-

маните, една по-близка до реалността. Доминиращите идеи, разпространяващи 18 Beydoun, К. American Islamofobia. Understandin the Roots and Rise of Fear. University of California Press, 2018.

38

се в популярната култура, трябва да отразяват разнообразните ежедневни пре-

живявания на мюсюлманите и тяхната вяра.

„Точно както човечеството се бори срещу антисемитизма след трагедия-

та на Холокоста, по същия начин трябва да се бори срещу нарастващата исля-

мофобия”, заявява Ердоган на среща на външните министри на страните от Ор-

ганизацията за ислямско сътрудничество.

По време на визитата, която „е една от изненадите на Бог”, папата и ве-

ликия имам на Ал-Азхар подписват в Абу Даби съвместна Всеобща декларация

за братството, в която се потвърждава „общото призвание на всички мъже и же-

ни, като чеда на Бог, да бъдат братя” и се осъжда „всяка форма на насилие,

особено това заради религиозни мотиви”.19

„В епоха като нашата, в която преобладава изкушението за сблъсък меж-

ду християнската и ислямската цивилизация и в която религиите се смятат за

извор на конфликт, поискахме да дадем допълнителен, силен и решителен

знак, че срещата между нас е възможна, че е възможно да се почитаме и да

диалогираме. Но също и да покажем, че въпреки различните култури и тради-

ции, християнството и исляма оценяват и закрилят общи ценности като: живота,

семейството, религиозното чувство, почитта към възрастните, възпитанието на

децата и много други...”, каза папата. Диалогът между християнството и исляма

е решаващ фактор за мира по света.20

На 19 март 2019 г. по повод на терористичния акт в Крайстчърч, при кой-

то австралийският десен екстремист Брентън Тарант убива 50 души в две джа-

мии и още толкова са ранени, стотиците мюсюлмански лидери, духовници, ин-

телектуалци и други представители на мюсюлманската световна общност остро

осъждат извършения терористичен акт, призовавайке към действия срещу „сис-

тематичната и институционализирана ислямофобия”. Тази касапница е вдъхно-

вена от омраза към исляма и мюсюлманите... „Този фанатизъм е подхранван от

някои безчувствени учени, безотговорни политици, както и от медиите, които

редовно отразяват онези, които демонизират безнаказано исляма, като прикри-

ват зловещите си мантри зад маската на обективността...” Убийството на мю-

сюлмани не започва просто с куршумите от дулото на оръжието на нападателя.

19 ( http://www.islamophobiatoday.com/about/). 20 (https://www.vaticannews.va/bg/pope/news/2019-02/papa-generalna-audienzia-arabski-emirstva.html ).

39

Вместо това, то се подготвя от години: вдъхновявано от ислямофобските ме-

дийни статии, множество мразещи мюсюлманите политици и необуздания фа-

натизъм на социалните мрежи. Според имамите и ислямските учени, подписали

официалното писмо, нарастващите расизъм и ксенофобия водят след себе си

„смъртоносни последствия, като представляват едно от най-сериозните предиз-

викателства пред цивилизованото общество в съвременната епоха”. „Цикълът

на безсмислено насилие трябва да спре” апелират мюсюлманските лидери и

призовават правителствата и медиите да „осъзнаят сериозната заплаха, каква-

то представляват крайнодесните групи и белите расисти и да вземат проак-

тивни мерки, за да защитят и образоват гражданите”. В официално публикува-

ното от „Гардиън” писмо мюсюлманските водачи напомнят и за предходните съ-

що толкова безмилостни терористични атаки в Синагогата „Дървото на живота”

в Питсбърг, стрелбата срещу църква в Чарлстън, Южна Каролина, както и атен-

тата срещу мюсюлмански поклонници край джамията на Финсбъри Парк, Лон-

дон. Те откриват общото във всички тези ужасяващи терористични нападения –

в основата им са крайнодесни националистически идеологии, свързани с омра-

за към расовите и религиозните малцинства. „Ако такива отвратителни възгле-

ди се ширят неконтролирано из медиите и в рамките на общите политически

дискусии и институции, всякакви малцинствени общности ще продължават да

се сблъскват с все по-големи заплахи от гонения по света” – предупреждават

още мюсюлманските лидери в писмото си до в. „Гардиън”21.

Кора Алекса Довинг, учен в Норвежкия център за изследвания на Холо-

коста и религиозните малцинства, твърди че има значителни сходства между

ислямофобския дискурс и европейския преднацистки антисемитизъм22. А тур-

ският президент Реджеп Ердоган призовава за борба с ислямофобията, подоб-

но на борбата с антисемитизма след Холокоста.

Нарастването на бежанските потоци към Европа поражда огромни и ве-

роятно нерешими икономически, етнически и конфесионални проблеми в ЕС.

Впрочем, още навремето италианският външен министър Франко Фратини пре-

дупреждава, че след свалянето на Кадафи около 350 000 бежанци от Либия 21 (https://www.mediapool.bg/myusyulmanski-lideri-prizovavat-pravitelstvata-i-mediite-da-se-boryat-s-islyamofobiyata-news291194.htm). 22 Doving, C. Anti-Semitism and Islamophobia: A Comparison of Imposed Group Identities of -Tidsskrift for Islamforskning – Islam og minoriteter, 2010, nr. 2.

40

могат да се опитат да достигнат Стария континент. Сега виждаме, че това опа-

сение не е било безпочвено.

Философът Майкъл Уолзър пише: Ислямофобията е форма на религиоз-

на нетърпимост, дори религиозна омраза и би било погрешно всеки левичар да

подкрепя фанатици в Европа и САЩ, които умишлено неразбират съвременни-

те мюсюлмани. Те не правят разлика между историческата религия на този мо-

мент; те смятат всеки мюсюлмански имигрант в една западна страна за потен-

циален терорист; и те не успяват да признаят високите постижения на мюсюл-

манските философи, поети и художници през много векове.23

Стигматизиращите и изключващи дискурси в западните общества, поро-

дени от ислямофобията, имат множество трагични последици за междугрупо-

вите отношения и доверието, както за мюсюлманските общности, така и за об-

ществото като цяло. Бежанците са принудени да реагират по някакъв начин ка-

то размерът на потенциални, емоционални и поведенчески реакции е огромен и

варира от умишлено действие и гражданско разединяване до различни форми

на граждански и политически активизъм, достигащ до тероризъм.

В медиите бежанците се обсъждат често с откровено враждебен тон и с

това се дава невярна представа и насока на публичните дебати. Изключването

и обикновените негативни нагласи, изкривените публични дискурси водят до

междуличностна дискриминация, ограничен достъп до жилищния пазар и паза-

ра на труда, което нарушава граждански, социални и политически права.

Ислямофобните дискурси създават форми на отчуждение сред бежанци-

те и засилва тяхната маргинализация, вместо да насърчава тяхната активност

за преодоляване на предразсъдъците спрямо тях. Не без значение са граждан-

ските обединения чрез медиите, междуконфесионалният диалог и други форми

на гражданско и политическо участие.

Необходими са целенасочени действия на правителствата и общностите

за засилване на чувството за принадлежност на различни етно-религиозни мал-

цинства към доминиращите ценности, но без да се губи спецификата и само-

битността. Най-прекият път за това е да се компенсират различните дефицити,

които са пречка за използване на различните социално-икономически и

23 Walzer, М. “Islamism and the Left”. Dissent (American magazine). Retrieved, 2015, 2 November.

41

образователни ресурси. Ролята на гражданското общество в това отношение е

създаването на подкрепящи социални мрежи и отношения на доверие.

Литература:

Сабатие, П. 2007. Европа – бойното поле на сблъсъка между цивилизациите? В: сп. Геополитика, бр.1. Саид, Е. Отразяването на исляма. София: „Кралица Маб", 2002. Beydoun, K. 2018. American Islamofobia. Understandin the Roots and Rise of Fear. University of California Press Doving, С. 2010. Anti-Semitism and Islamophobia: A Comparison of Imposed Group Identities of -Tidsskrift for Islamforskning – Islam og minoriteter, nr. 2. Exposito, J. and D. Iuer (Ed.). 2019. Islamofobia and Radicalization. Palgrave, Macmillan. Hardy, M. (Ed.). 2017. Muslim Identy. Islamic Extremism and Westwern Islamophobia. Washinton Miles, R. & Brown, M. 2003. Racism. London, New York: Psychology Press Moten, Abdul R. 2014. “Islamophobia”. In: Shahin, Emad El-Din (ed.). The Oxford Encyclopedia of Islam and Politics. Volume 1. Oxford University Press Polyakov, E. (Ed.) 2017. Antisemitism, Islamophobia and Intereligions Hermenetica. Brill. Richardson, R. 2009. “Islamophobia or anti-muslim racism – or what?”, Insted website. Accessed 30 December 2011 Scott, J. ed. 2014. “Islamophobia”. A Dictionary of Sociology (4th ed.). Oxford University Press Schiffer, S.; Wagner, C. 2011. “Anti-Semitism and Islamophobia – new enemies, old patterns”. Race & Class. Walzer, М. 2015. “Islamism and the Left”. Dissent (American magazine). Retrieved 2 November. Williams, Ch.; Soydan, H. & Johnson, M. 1998. Social Work and Minorities: European Perspectives. London, New York: Routledge

Бележка: Статията е по проект „Бежанците в представите на българите – страхове, разбиране и съпри-частност”, финансиран от Фонд Научни изследвания към МОН, договор № ДН 15/3 от 17 декември 2017.

42

ТРАНСХУМАНИЗЪМ И ПОЛИТИЧЕСКИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ИЗКУСТВЕНИЯ ИНТЕЛЕКТ

Мариана Тодорова

TRANSHUMANISM AND POLITICAL DIMENSION OF ARTIFICIAL

INTELLIGENCE

Mariana Todorova

Abstract: The article suggest how the informal transhumanism movement and AI will have impact on politics and policy structuring. It summarizes some of the current trends in the sphere and describe some of the possible outcomes in terms of threats and opportunities. Keywords: artificial intelligence, AI and politics, transhumanism.

Вече съществуват предпоставки по здравен или професионален принцип

да се изградят нови прослойки от хора – елит от здрави, подобрени физически и

интелектуално хора и маса от „ненужни”, и оставени на биологичната си предза-

даденост индивиди. Темпото, с което навлизат този тип технологии, за съжале-

ние не допуска възможността за дискусия и изработване на консенсус до къде

са допустимите граници. Човечеството е на път да взриви ключови концепции

като: „раждане”, „болест”, „професия”, „брак”, „смърт”, а социалните класи могат

да се превърнат в новите „раси”.

Новата идеология Спусъците на тези трендове вече са натиснати. Обособява се нещо като

нова религия, идваща от Силициевата долина, която не е загрижена за чове-

чеството в настоящата му форма. Определено съзираме пророческа система

на вярвания, въплътена в бизнес плановете на корпорации като „Гугъл”, „Фейс-

бук”, „Убер” или „Амазон”. Тенденцията е вложена в техно-утопична и дълбоко

анти-човешка нагласа, породена от взаимното проникване на идеи от амери-

канските и пост-съветски учени, философи и спиритуалисти, които започват да

си взаимодействат с надеждата да предотвратят ядрена война, но в крайна

сметка предлагат възгледи, които са не по-малко опасни от ядрената бомба.

Съществува проект на института Изелън (Esalen Institute), целящ да

срещне американски учени и техни колеги от бившия Съветски съюз.

В книгата си: „Отбор човечество”1 (Team Human) изследователят Дъглас

Рушков описва плодовете на това сътрудничество, целящо да установи кому-

1 Rushkoff, D. 2019. Team Human. W. W. Norton & Company

43

никационни канали. Така, учени от Станфорд и Силициевата долина, които съз-

дават най-големите пробиви в технологиите, срещат последователите на рус-

кия космизъм2. Те изповядват нещо като научно-фантастичен гностицизъм, кои-

то израства върху корените на традиционното руско православие и вярванията

в безсмъртието. Продължено днес, течението вижда чрез самоактуализацията

с помощта на технологии, в която тялото се загърбва, защото е извор на грях и

подкупност. „Космистите” говорят за разграждане на тялото, атом по атом след

смъртта, премествайки съзнанието в тяло на робот, за да стане възможно коло-

низирането на космоса. Те срещат пълно гостоприемство при американските

„трансхуманисти”, които пък от своя страна, са убедени, че хората не само мо-

гат да преодолеят собствените си ограничения на смъртната си „черупка”, но и

да постигнат нови измерения чрез машините. Технологията ще бъде нашият

еволюционен партньор, хората са изначално изчисляеми, а компютрите могат

да правят изчисленията най-добре.

Като функция на тези убеждения се появява компютърен софтуер - уеб

страници и мобилни приложения, които да влияят и променят вярата и убежде-

нията на хората.

Според Рушков компанията „Убер” използва машинното обучение, за да

замени човешката заетост, „Гугъл” развива изкуствен интелект, за да смени чо-

вешкото съзнание, а „Амазон” „изтръгва” живота от реалните пазари, за да ги

подмени с абстрактни. Авторът твърди, че тези тенденции съвпадат с нечовеш-

кото лице на корпоративния капитализъм. Привидно, всеки има възможност и

достъп до всякакъв тип стоки и услуги като така подсилва абстрактната и бази-

рана на идеята за безкраен растеж схема, без да се отчита качеството на чо-

вешкия живот или устойчивостта на екосистема. Бъдещето вече е само целе-

полагане, сведено изцяло до интелекта и капитала. Рушков заключава, че сме

победени не от машините, а от лига на техномилионери, които са научени, че

човешките същества са проблемът, а технологиите са решението. Подобен

дневен ред вече става застрашителен за самото човечество чрез инфилтрира-

не в различни сфери с тенденции за отказ от човешкия суверенитет при взима-

не на решения.

2 https://bg.wikipedia.org/wiki/Руски_космизъм

44

На 12 октомври 2016 г. администрацията на президента Обама обнарод-

ва докладите, чрез които проличава позицията на САЩ за изкуствения инте-

лект. Авторите на статията: „Пътна карта на администрацията на Обама за по-

литики към изкуствения интелект” (The Obama Administration’s Road Map for AI

policy)3 посочват основни слабости на документа, визирайки, че липсва каквато

и да е оценка за напредъка на Китай в тази сфера. Още тогава, азиатската

страна вече е изпреварила Америка по количество изследвания за изкуствения

интелект. Едва преди година (февруари 2019 г.) президентът Тръмп разпореж-

да да се увеличи научно-изследователската работа по темата.

За руският президент Владимир Путин изкуственият интелект е ключов

компонент от борбата за технологично лидерство и поле за нова глобална над-

превара. Според него, който постигне монопол върху изкуствения интелект, ще

владее и световното господство. През 2018 г. Китайската комунистическа пар-

тия си поставя като краен срок 2030 г., за да оглави световното лидерство по

отношение на изкуствения интелект4. Разглеждайки ключови документи на Ки-

тай, Саманта Хофман от Австралийския институт за стратегически политики в

статията си обръща специално внимание на факта, че „Инженерство на гло-

бално съгласие: власт, водена от данните за експанзия на Китайската комунис-

тическа партия” (Engineering global consent: The Chinese Communist Party's data-

driven power expansion)5 предлага хипотезата, че азиатският лидер е в процес

на изграждане на глобална екосистема за технологично управление, старти-

райки от собствената си държавна машина, чиято цел е да започне да функцио-

нира на базата на алгоритми. Крайната цел е преформатиране на целия свят

според наложения от Китай алгоритмичен модел. По този начин, се преследва

налагане на парадигмата на доминирането, което не е функция на войната, а

на философията на даоизма - бавно да се поглъща и усвоява всичко по пътя.

Определено, изкуственият интелект е направление, което може да бъде

водещо в глобалните политически и лидерски промени, подобно на ядреното

или космическо оръжие.

3 https://hbr.org/2016/12/the-obama-administrations-roadmap-for-ai-policy 4 https://www.nature.com/articles/d41586-019-02360-7 5 https://www.aspi.org.au/report/engineering-global-consent-chinese-communist-partys-data-driven-power-expansion

45

Когато дебатираме темата за изкуствения интелект, трябва да имаме

предвид, че той ще се реализира поне в три проявления. Първото е на т.нар.

„тесен” или „слаб” изкуствен интелект, а другите са на генералния, равностоен

на нас, и супер изкуствен интелект, който многократно ще ни превъзхожда като

човешки вид и ще обособи нов вид интелигентна същност.

Ювал Харари в книгата си: „Homo Deus. A brief history of tomorrow” твър-

ди, че днес голяма част от системите продължават да се развиват все още ли-

нейно. Сред тях са политиката, социалните системи, културата и демокрацията,

докато другите, обвързани с технологиите, имат експоненциално развитие, кое-

то само по себе си води до голям дисбаланс.

Харари предвижда промяна на целия обществен строй, което ще се отра-

зи на всички човешки сфери, които ще се преконфигурират, а част от тях и ще

спрат да съществуват. Според него капитализмът ще отстъпи от сцената за

сметка на т.нар. „даннизъм” – от „datism”.

В очаквания нов ред „даннизъм”- (datism) всичко се ще се измерва спо-

ред работата на алгоритмите. На живите организми също ще се гледа като на

„органични алгоритми” (системи за обмен на информация). Всички настоящи и

бъдещи системи, според израелският изследовател, ще бъдат организирани в

логиката, подчинена на алгоритмите. Тази своеобразна нова парадигма, воде-

ща до сливането на икономика, политика, религия и култура напълно се подчи-

нява на смисъла на течението на така наречения „технохуманизъм” (technohu-

manism). Според Харари той (технохуманозмът) ще бъде един от критериите за

завършена човешката еволюцията, след което ще навлезем в нов етап на „Ho-

mo deus” (Човекът-бог). Разбира се, налице са множество аргументи срещу по-

добна хипотеза, които показват, че технологично развитият човек не може да се

разглежда в позиция на еволюция на вида. Контрааргументите пък, привиждат

единствения шанс за възможна адаптация към настоящата среда и света на

климатичните промени. Може ли силното течение на трансхуманизма и изкуствения

интелект да трансформират изцяло политиката? Когато не политиците, а изкуственият интелект започне да предлага

ефективни решения във всички възможни области, то това ще доведе до еро-

зия на различните институти на държавата, политиката, суверенитета и др.

46

Политика, която не е способна да генерира и прилага стратегия и визии за раз-

витие, в съчетание с нарастваща делигитимация, е обречена на голяма транс-

формация. Отново Харари смята още, че в недалечно бъдеще дори демокра-

тичните избори ще станат излишни, тъй като Гугъл ще може да изследва и

представлява политическите възгледи на даден индивид по-добре от самия

него.

На политическата сцена не липсват подобни експерименти. Дори на пос-

ледните президентски избори в Русия през март 2018 г. се явява кандидат под

името Алиса, който получава подкрепа макар и малка. Алиса6 не е истинска

личност, а изкуствен интелект, проектиран от Яндекс (Yandex), претендиращ за

руски еквивалент на Гугъл. Предприемачът Роман Зарипов, който е създател

на проекта, мотивира защо за президент на Русия не е необходим реален чо-

век, а изкуствен интелект. В сайта на проекта е публикуван политически мани-

фест с 6 точки:

1) „Взимане на решения. Роботът се опира на логиката. Не се ръководи от

емоции, не търси лична изгода и не дава оценки;

2) Реагира бързо. Изкуственият интелект обработва информацията много

по-бързо от човешкия мозък. Мигновено анализира данните и прави из-

води на тяхна основа.

3) Наличен е 24 часа, 7 дни в седмицата. Достатъчно е да се притежава те-

лефон, да се намери приложението и да се зададе въпрос. Всички дни в

седмицата, а не един път в годината по „Първи канал”.

4) Отчита всяко мнение. Ежедневно Алиса общува с милиони руснаци. Тя

изслушва всеки и променя политиката в зависимост от мнението на хора-

та. Всяко обръщане към нея прави страната по-добра.

5) Не старее и не се уморява. Алиса не знае какво е умора, а физическото

стареене не вреди на съзнанието й. Този робот става по умен и работо-

способен с всеки изминат ден.

6) Алиса ви познава. Изкуственият интелект знае за всички ваши проблеми.

Ако искате да се обърнете към Алиса, тя завинаги ще ви запомни, а чрез

вашето обръщение може да помогнете да направите Русия по-добра. И

това не са просто думи.”

6 Превод от https://alisa2018.ru/

47

Към днешна дата този експеримент попада в графата на екзотичните и

дори гротескни опити да се решават системни проблеми по антисистемен на-

чин. Представеният изкуствен интелект „Алиса”, най-вероятно все още не спо-

собен да изпълнява или дори детерминистично да имитира всички функции,

заложени в манифеста. Но, вероятно, Яндех заема пазарна ниша, прави си рек-

лама и апробира идеята за потенциално властово влияние. Неслучайно, този

експеримент започва именно в Русия, където властта е силно централизирана,

а подобни проекти са под контрол. Но е ясно и красноречиво какви са възмож-

ните посоки в политиката, които обясняват силния интерес на Китай, Русия и

САЩ в тази посока.

В САЩ вече е регистрирана партия от трансхуманистът Золтан Ищван

(Transhumanist party), която ще бъде негова платформа за явяване на следва-

щите президентски избори през 2020.7 Идеологически Ищван е близо до руския

си колега – за него политикът-изкуствен интелект е достъпен навсякъде, а и ще

може да общува с милиони отделни личности, като всяка отделна комуникация

ще е индивидуализирана.

Технологичният експерт Дейвид Ууд8 съзира в навлизането на изкустве-

ния интелект в политиката възможността да се спре корупцията, злоупотребата

с власт и прикриването на истината. Той дори отива по-далеч като си представя

роботизиран парламент, който информира непрекъснато и получава обратна

връзка от избирателите. Първата цел би била постоянна проверка на фактите

(instant fact checking), истинност и правдоподобност, тъй като към днешна дата

има голяма злоупотреба с данни от всякакво естество от политиците. А прове-

ряващите фактите роботи ще доведат до политика, базирана на факти. Ууд

предлага също навлизането на роботи при работата в Камарата на лордовете,

които ще могат предварително да калкулират ефекта на въздействие и стра-

ничните влияние като цяло на новоприетото законодателство. Те няма да са от-

говорни за това, но могат да обособят ново звено за разглеждане на законовите

постановки. Според него, системата от изкуствен интелект трябва да е отворе-

на и прозрачна за гражданите и да не е обвързана с комерсиалните проекти

като Гугъл или Фейсбук. 7 https://www.express.co.uk/news/world/1106371/US-President-candidate-2020-Zoltan-Istvan-transhumanism-immortality-plan-technology 8 https://www.dailystar.co.uk/news/latest-news/robot-parliaments-not-politicians-run-21300136

48

Подобно на другите области, в политиката също се очаква да навлезе

употребата на изкуствен интелект, която ще е в съзвучие със засилващото се

течение на трансхуманизма. Неслучайно вече има и понятие, което обслужва

новата концепция – „управленски технологии” („GovTech (government technolo-

gies)). Важният въпрос от тук насетне е това да не бъде за сметка на плавното,

но сигурно отдаване на човешкия суверенитет и на закърняването на способ-

ностите за вземане на решение и поемане на отговорност.

Използвана литература:

Agrawal, A, Joshua Gans, Avi Goldfarb. 2016. The Obama Administration’s Roadmap for AI Policy, in Harvard Business Review, https://hbr.org/2016/12/the-obama-administrations-roadmap-for-ai-policy Bickertton, J. 2019. US Presidential hopeful plans to ABOLISH DEATH using technology - ‘We can live to 10,000’, in Express, https://www.express.co.uk/news/world/1106371/US-President-candidate-2020-Zoltan-Istvan-transhumanism-immortality-plan-technology

Meara, S.2019. Will China lead the world in AI by 2030?, in Nature, https://www.nature.com/articles/d41586-019-02360-7 Rushkoff, D. 2019. Team Human. W. W. Norton & Company

Hoffman, S. 2019. Engineering global consent: The Chinese Communist Party's data-driven power expansion Wood, D. 2020. Robot parliaments' not politicians will run world with 'instant AI fact checks', in Daily Star, https://www.dailystar.co.uk/news/latest-news/robot-parliaments-not-politicians-run-21300136

Harrari, U.2017. Hommo Deus. A Brief History of Tomorrow. Vintage.

49

НОВАТА РЕТОРИКА И КОМУНИКАЦИОНЕН ЕЗИК НА СЪВРЕМЕННАТА ПОЛИТИКА.

Политическият език и културните тенденции в сащ и италия.

Адриана Иванчева

THE NEW RHETORIC AND COMMUNICATION LANGUAGE OF

CONTEMPORARY POLITICS.

Political language and cultural trends in the US and Italy.

Adriana Ivancheva

Abstract: This text aims to make familiar with the changes in the communication style and rhetorical model of contemporary politicians, as well as the trends in the political rhetoric in the last decades of the 20th and early 21st centuries in the US and Italy. There is made analy-sis of the rhetorical statements of Silvio Berlusconi and Donald Trump, as well as the new rhetoric of Forza Italia and the new names on the Italian political scene. The processes and trends that dominate the rhetorical manifestations, the new fields of political communication and the rhetorical clash of political opponents are traced in this article. Keywords: political rhetoric, communication model, contemporary rhetoric, rhetorical style, cultural modification, political language, personification

Не е трудно да прозрем как президентът Доналд Тръмп се различава от

предишните американски президенти. Той никога не е заемал друга политичес-

ка длъжност, не е служил като военен генерал. Той е бивша риалити звезда и е

обявен в несъстоятелност шест пъти. Когато започват изборите през 2016 г.,

неговият, привидно различен, стил на говорене, уверен и прост, също се откро-

ява сред останалите политици и кандидати. Психолозите изтъкват обаче, че

под расистката и сексистка реторика президентът Тръмп не е толкова различен

от президентите преди него. Списание „Proceedings of the National Academy of

Sciences” публикува статия, в която се обяснява, че реториката на президентът

Тръмп е кулминацията на дългогодишната тенденция в стила на политическа

комуникация. Анализът на комуникационните стилове, използвани от американ-

ските президенти от 1789 до 2018г., показа постоянен спад в „аналитичното

мислене” и едновременно с това повишаване на доверието към политиците. В

речта аналитичното мислене се отнася до използването на повече статии и

предлози за предаване на връзка между понятията. Авторите на статията пи-

шат, че резултатите от тях „категорично подсказват, че рецептата, която

вероятно е помогнала на президента Тръмп да стане успешен кандидат за

президент, е била пусната в действие почти 100 години преди той да встъ-

50

пи в длъжност.”1 Не случайно в този ракурс Кайла Джордан, доктор на науките

от Тексаския университет в Остин в своето изследване, съвместно и с Джеймс

Пенебакер, професор по психология, анализират езиковите тенденции на пре-

зидента по време на дебатите през 2016 г. В изследването си те поставят под

въпрос дали уникалният комуникационен стил на Тръмп го прави изключение

сред останалите политически лидери. В този анализ попадат минали президен-

ти, както и политици от цял свят, чието политическо говорене съвпада с новата

вълна на политическо говорене и се наблюдават силни линейни тенденции.

„Всички политически лидери, не само Тръмп, все по-често общуват с

аудиторията много по-неформално и уверено. Единственото изключение бе-

ше в предизборните дебати, където той беше дори на по-ниско ниво в ана-

литичното мислене от това, което бе предвидено.” казва Кайла Джордан

пред „Inverse”.

Джордан и нейните колеги достигат до извода, че аналитичното мислене

е високо и стабилно през ХVІІІ и ХІХ век в САЩ, след което обаче започва общ

спад през 1900 г. Приблизително по същото време, президентското говорене и

реторика започват да намаляват времетраенето си. По-последователният спад

в стиловете на аналитична комуникация започва около 1980 г., а и който включ-

ва лидери на други големи англоезични демокрации. Изследователите отбе-

лязват, че тези тенденции са особено силни за лидерите на Канада и Австра-

лия. Екипът разширява анализа до изказванията на американски законодатели,

където се наблюдава същата тенденция. Установено е, че няма много система-

тични разлики между републиканците и демократите. „Също така може да бъ-

де интересно, че Обама е най-сходният президент с Тръмп… Докато Тръмп

най-малко използва аналитичността и най-много разчита на увереността,

Обама като цяло е вторият най-малко аналитичен и втори по увереност.”2

Промените в комуникационните технологии и културата могат да обяснят

защо тази тенденция исторически и политически се е вкоренила. Избирателите

все повече отбягват на пръв поглед елитарни или дори аристократични полити-

ци. Тази промяна може би е вдъхновила търсещите успех политици да говорят

по-неофициално, по-неформално. Възходът на радиото, а след това и на теле- 1 Sloat, Sarah. History, Politics of Science, Psychology & Style. 11 February 2019. Available from: <https://www.inverse.com/article/53195-donald-trump-president-communication-trends> 2 Sloat, Sarah. History, Politics of Science, Psychology & Style. 11 February 2019. Available from: <https://www.inverse.com/article/53195-donald-trump-president-communication-trends>

51

визията, също подтиква немалко политици да възприемат и добре да експлоа-

тират тази нова роля: Някой, който може да говори директно със своите из-биратели.

Ранните политици обикновено комуникират с избирателите си посредст-

вом лични изказвания пред малки публики или чрез публикации във вестници и

списания. Има причина например, че телевизионният дебат между Джон Ф. Ке-

неди и Ричард Никсън е променил изборната игра: начинът, по който кандида-

тите изразяват своите позиции и възгледи, начинът, по който изглеждат, пове-

дението, езикът на тялото, всичко това става мощен инструмент за въздейст-

вие. Преди дебата Никсън води с шест процентни пункта. Но след телевизион-

ния дебат, където Никсън е болнав, с неподходящ размер дрехи, не е грими-

ран, не се чувства конфортно в студиото и се поти обилно, докато неговият съ-

перник носи сценичен грим, подходящ костюм, демонстрира спокойно поведе-

ние и уверена осанка, Кенеди явно печели изборите за президент на САЩ.

Трудно е да се каже как тези промени в стила на комуникация се отразя-

ват на политическата сцена. Нужни са обаче солидна подготовка и добро пла-

ниране, за да проучи как избирателите реагират на новите езикови тенденции и

кои реторически техники могат да се окажат най-благоприятни за положителния

глас на таргет аудиторията. Твърде вероятно е платформите за социални ме-

дии - с акцент върху кратки, неофициални съобщения - да имат своето влияние

и върху начина, по който общуват бъдещите политически играчи. Но също така

е възможно други политици активно да се опитват да прекъснат дългосрочната

линейна тенденция в изказа и въздействие на опростеното и елементарно по-

пулистко говорене, символ на което е реторическия стил и изказ на президента

Тръмп, който е най-слабо аналитичен, а и опростен, но за сметка на това пък

изглежда и като най-уверения в американската политическа история.

При множество американски корпорации и лидери, също така и други на-

ционалности, партийни лидери и разнообразни законодателните органи в про-

дължение на десетилетия се наблюдава общ спад в аналитичното, „високо” го-

ворене и повишаване на увереността и убедителността в повечето политически

контексти, като най-големи и последователни промени са констатирани в аме-

риканската политика. Резултатите предполагат, че някои аспекти от вербалния

стил на Доналд Тръмп, както и на други политически лидери, дошли на власт

напоследък, отразяват дълго развиващи се политически тенденции. Фактори за

52

подобни тенденции например се явяват променящият се характер на национал-

ните избори и ролята на медиите в тях.

Повечето учени и политически коментатори обаче са съгласни, че До-

налд Тръмп не прилича на никой от предишните президенти на САЩ. Това, кое-

то идентифицира той, е, че говори по много прост и прям начин, като изразява

своите възгледи с абсолютна увереност и твърда вяра в това, което казва.

Но дали Тръмп е само едно-единствено голямо отклонение от общоприе-

тата норма за политическия лидер с неговия езиково-мисловен стил или пък

той се явява своеобразна алтернатива, която съответства добре на по-широки-

те психологически промени в лидерството както в САЩ, така и в други страни?

По време на кампанията си и в първите години на неговото управление

се наблюдава, че простотата и директността на Тръмп са ключови за неговата

популярност.3 Всъщност успешните политици обикновено са тези, които изпол-

зват проста, а не сложна реторика4. Подобна стратегия обаче може да бъде и

напълно съзнателно решение, чрез което да се преследва свързването с по-

широк кръг избиратели. Не случайно Спайрлинг5 отбеляза, че лидерите, особе-

но тези, които са с най-голяма публична експозиция, значително намаляват

сложността на парламентарния и дебатния си език в отговор на целево търсе-

ното включване на по-слабо образованите избиратели в британския електорат.

Освен това и някои други, предишни изследвания сочат, че намаляването на

езиковата сложност като изборен подход е основополагащо за избирането им.6

Втората основна отличителна черта на реториката на Тръмп е неговата

самоувереност7. Увереността често се определя като субективно чувство или

израз на убеденост за нечии убеждения. Появата на увереност, изправена пред

3 Ahmadian, S. Azarshahi, S. Paulhus, D.L. Explaining Donald Trump via communication style: Grandiosity, informality, and dynamism. Pers Individ Dif, 2017, 107: 49–53.

4 Тhoemmes, F.J., Conway, L.G. Integrative complexity of 41 US presidents. Polit Psychol, 2007, 28:193–226.

5 Spirling, A. Democratization and linguistic complexity: The effect of franchise extension on parliamentary discourse, 1832–1915. J Polit, 2016, 78:120–136. 6 Сonway, L.G. Does complex or simple rhetoric win elections? An integrative complexity analysis of US presi-dential campaigns. Polit Psychol, 2012, 33:599–618.

7 Petty, R.E., Krosnick, J.A., Gross, S., Holtz, R., Miller, N. Attitude certainty. Attitude Strength: Antecedents and Consequences, eds Petty, R.E., Krosnick, J.A. (Erlbaum, Mahwah, NJ), 1995, p. 215–245.

53

криза, е призната за неразделен аспект и на харизматичното лидерство.8 Изра-

женията на увереност и власт са силно припокриващи се, така че хората често

директно свързват едното с другото. Наскоро изследователи пробваха и осно-

вана на езика мярка за критичната комбинация от сила и увереност чрез езика.9

Общото разграничение в езика обаче е между съдържанието и функцио-

налните думи.10 Установено е, че съдържателните думи предават основната

информация в ежедневния език и включват съществителни имена, основни гла-

голи, прилагателни, а и често използвани наречия. Функционалните думи пома-

гат да се предоставят доста по-преки пътища и приемлив контекст за комуника-

ция с публиката чрез използването на много кратки и общи думи, включително

статии, предлози, лични местоимения, безлични местоимения, спомагателни

глаголи, съединения, отрицания и нереферентни наречия (например, така, мно-

го). Но същевременно нарастващ брой изследвания показват, че мисленето и

вниманието на хората се отразяват по своему и в използването на функцио-

нални думи. В действителност, няколко експеримента установяват, че различ-

ните категории функционални думи отразяват аналитичното мислене и прекъс-

ване. Осемте категории функционални думи не са независими, а обхващат ос-

новното психологическо измерение, известно още и като аналитично мислене.

Конструкцията на аналитичното мислене има твърде дълга история в

психологическите изследвания. В теорията тя се определя като преднамерен

начин на мислене, при който сложните понятия се деконструират в по-управля-

еми компоненти и техните взаимовръзки.11 Аналитичното мислене се проявява

най-ясно при вербалното поведение чрез използването на артикули, които сиг-

нализират понятия и предлози, които предават връзки между понятията.12 Ези-

8 Bligh, M.C., Kohles, J.C. The enduring allure of charisma: How Barack Obama won the historic 2008 presi-dential election. Leadersh Q, 2009, 20: 483–492.

9 Gonzaga, G.C., Keltner, D., Londahl, E.A., Smith, M.D. Love and the commitment problem in romantic relations and friendship. J Pers Soc Psychol, 2001, 81: 247–262.

10 Gamon, M. Linguistic correlates of style: Authorship classification with deep linguistic analysis fea-tures. Proceedings of the 20th International Conference on Computational Linguistics (Association for Computa-tional Linguistics, Stroudsburg, PA), 2004, p. 611–617.

11 Epstein, S., Pacini, R., Denes-Raj, V., Heier, H. Individual differences in intuitive-experiential and analyti-cal-rational thinking styles. J Pers Soc Psychol, 1996, 71:390–405.

12 Davies, M. Concept mapping, mind mapping and argument mapping: What are the differences, and do they matter? High Educ, 2011, 62: 279–301.

54

кът, съдържащ много членувания и предлози, е задължително „аналитичен” по

своята същност поради функцията на тези специфични езикови устройства. За

разлика от него, езикът с ниска честота на членуване или на предлози има по-

повествователен и „от перспективата на опита” характер (т.е. диагностика на

представителен, интуитивно комуникационен начин на идеи и действия).

В противоположния край на спектъра – отвъд аналитичното мислене,

другият вид реторика предимно като че ли се съсредоточава върху хората и

техните действия, което показва и по-неформален, или персонализиран стил.

Такъв неформален тип мислене обаче може да бъде измерен доста точно в

езика и чрез присъствието и честотата на използване на различни типове мес-

тоимения, наречия, отрицания, спомагателни глаголи и съединения.

Културните промени Ако промените в езика на средствата за масово осведомяване и/или на-

селението са се променили значително през последния век, то смяната в езика

на политическите фигури може и да не се дължи само на политически фактори,

а по-скоро може да отрязява и някои важни, по-общи културни промени в езика.

Тенденцията, която се наблюдава в последните изследвания върху кул-

турните аспекти и промени в аудиторията, показва, че все по-привлекателни за

новинарската аудитория стават развлекателните или шоу програмите, както и

предоставянето на прости, авторови разкази или разсъждения за дадени съби-

тия. В множество корпуси от изследвания на американски и други англоговоря-

щи лидери се откриват и силни доказателства за тенденцията на намаляването

на формалния (аналитичен) език и паралелното увеличаване на неформалния,

„уверен”, или даже неясен изказ с течение на времето. Най-силните тенденции

се установят при американските политици и президенти. Политиците в множес-

тво политически контексти все по-често общуват с аудиторията с неофициален,

ежедневен, доста семплифициран и много уверен език. Дори при медиите с ак-

цент върху политическите събития и коментари се наблюдават тези тенденции.

Взети заедно, подобни новоидентифицирани тенденции обаче предпола-

гат, че вниманието и доверието на избирателите все повече могат да бъдат

привлечени към лидери, които могат да направят трудни и сложни проблеми

по-лесни за разбиране с интуитивни, уверени отговори. Констатациите потвър-

ждават, че президентът Тръмп и лидери като него не са се появили от нищото,

а по-скоро са най-скорошното въплъщение на дългогодишни политически тен-

55

денции. Политическата комуникация включва много стратегически избори като

тези например, че много политици наемат логографи, съветници и консултанти,

за да превърнат себе си в това, което избирателите искат да видят или чуят.

Докато аналитичното мислене и уверения стил са индикатор за стабилни

психологически характеристики, то реалността на политическата сфера е в със-

тояние сериозни да измести тези конструкции, за да обхване по-съзнателен

стилистичен избор. Въпреки това, тенденциите, разкриват важни психологичес-

ки процеси, независимо дали те са в характерните или стилистични очертания.

Може да се каже, че тенденциите в стиловете на комуникация на амери-

канските президенти се „втвърдяват” някъде в периода между Първата светов-

на война и началото на Студената война. Това е исторически период на огром-

ни политически и технологични промени не само за САЩ, а и за световна общ-

ност. От бързите промени в комуникационните технологии, каквото е радиото,

до увеличаването на властта на президентската фигура, американските прези-

денти от началото на ХХ век видимо започват да поемат някои публични роли,

които се наблюдават осезаемо и при съвременните лидери, като ръководството

на законодателни програми, кампаниите, насочени към тяхната личности и тех-

ните политики, говорейки все по-семпло, но и директно с американския народ.13

При други лидери началото на тази тенденция е доста по-слабо изразе-

на, но вероятно започва приблизително и по същото време, като промените в

американския парламентаризъм. За законодателите същите тенденции се поя-

вяват с малки, но стабилни темпове, което датира от средата на 90-те години.

Съществуват обаче редица важни причини, заради които смяната в поли-

тическия език може да се случи. Една от тези значими възможности е възходът

на популизма в цяла Европа и САЩ, което би могло да наложи известно, прито-

ва лесно обяснимо преминаване и към един по-достъпен начин на комуникация

с масовия човек.14 Ако промените в стила могат да бъдат обвързани с увелича-

ването на популизма през последните десетилетия, тогава вероятно и връзката

между културните парадигми няма да е толкова силно изразена, а и влиятелна.

13 Milkis, S.M., Nelson, M. The American Presidency: Origins and Development, 1776-2011. CQ Press, Washington, DC, 2011.

14 Bakker, B.N., Rooduijn, M., Schumacher, G. The psychological roots of populist voting: Evidence from the United States, the Netherlands and Germany. Eur J Polit Res, 2016, 55: 302–320.

56

Не че населението видимо намалява своя афинитет към общото аналитично

мислене, което реално може да води и до по-голяма увереност, а и сигурност,

но по-скоро потвърждава факта, че все повече започват да се търсят, респ. на-

мират мощни лидери, използващи интуитивен, прям, доста сигурен подход към

проблемите на обществото. От възхода на глобализацията и международните

отношения до сложните вътрешни проблеми, като здравеопазването, техноло-

гиите и инфраструктурата, проблемите, пред които са изправени съвременните

политици, а и други лидери, са по-различни от тези, пред които са били изпра-

вени техните предшественици от ХІХ век. За това, разбирасе, има и съответно

обяснение: ежедневието на хората става все по-сложно, несигурно и лидер,

съобщаващ интуитивно, сигурно и уверено решение за справяне с болестите на

обществото, често се превръща в особено привлекателна политическа фигура.

Важни потенциални двигатели на тенденциите в комуникационния стил

на лидерите са и важни размествания в обществените норми и ценности спря-

мо политическите и лидерски роли. Учените са идентифицирали общите тен-

денции на „информализация” в западното общество, при които приетите нор-

ми стават все по-малко строги по отношение на маниера и емоционалната изя-

ва.15 Затова дългосрочните изменения от силно йерархични и аристократични

системи към нещо по-разбираемо за масите, за разнородните публики и пр.,

може да са значително филтрирани в претенциите и очакванията им към поли-

тическите елити, а това е възможно да се прояви твърде осезаемо и в техните

езиково-комуникационни модели и политически вербални практики.

Доказателства за промени в културните форми (например книги, филми и

т.н.) за политическите лидери, не се откриват или поне не са направени такива

изследвания, които да предложат и обосноват достатъчно категорични резул-

тати за причинно-следствената връзка между тези феномени. Същевременно

обаче, е известно, че културните промени могат да имат доста негативно въз-

действие върху политическите лидери, като гласоподавателите все по-силно

отблъскват високо образовани, аристократични или елитарни политици, но пък

предпочитат по-малко аналитични, по-уверени и неформални комуникатори от

политическата трибуна, които се превръщат в успешни политически кандидати.

15 Lieberson, S. A Matter of Taste: How Names, Fashions, and Culture Change. Yale Univ Press, New Haven, CT, 2000.

57

Реториката на Доналд Тръмп Наистина, впечатляващо е, когато гледате кратък видеоклип, реализиран от

Sky, който събира настоятелните, многократни и твърди обещания за напускане

на политиката в случай на отрицателен резултат от проведения референдум. И

е трудно да се направи преценка за политиката, а и за нейния реторически дис-

курс. Всъщност, мненията зависят неизбежно от политическите оценки. Доста-

тъчно е да се обърне поглед към последната кампания за президентската над-

превара между Хилари Клинтън и Доналд Тръмп. Новоизбраният президент на

Съединените щати бе съсредоточил предизборната си кампания върху използ-

ването на пет прости думи – директни, неусъвършенствани, неоригинални, но

които доказано оказваха силно въздействие за засилване на ключовите момен-

ти на политиката на Тръмп да дискредитира противника в очите на електората.

1. „Стената на всички стени” – тази, която трябва да бъде изградена по

протежение на цялата американско-мексиканска граница, за да се пре-

дотврати преминаването и от все по-ескалиращите нелегални имигранти.

2. „Корумпирана” е прякорът, който Доналд Тръмп нееднократно даваше

на своята съперница и опонент за президентския стор – Хилъри Клинтън.

3. „Омразна” бе другото определение, мащабно използвано срещу неговата

съперница, към които той неизменно добавяше и съответна гримаса на

отвращение (което се превърна и във вирус в социалните мрежи).

4. „Огромни” бе прилагателното, което почти винаги Тръмп свързва и със

съществителното „Проблеми”, за който, изглежда, че той има решение.

5. „Изфабрикувано/нагласено“, отнасящо се до целия изборен механизъм,

което, в крайна сметка, му гарантира и собствения краен успех.

От всичко това можем да заключим само, че реално политическият дебат

се бе трансформирал от очаквания от експертите и от някои части на публиката

сблъсък на идеологии и идеали в конфронтация на лична основа, с всички про-

изтичащи от това езикови промени, където съперниците са зависими от нужда-

та да се сблъскват помежду си в токшоу или чрез личните си Twitter акаунти.

Промените в политическия език в САЩ, Великобритания и други англого-

ворящите страни обаче също се наблюдават и в други държави и общества. Те

например вече са констатирани и в страните на Балканския полуостров, а пре-

ди това в държавите със средиземноморски профил като Италия, Испания Пор-

58

тугалия и Франция. Затова (по-конкретно, тук и сега) ще съсредоточим внима-

нието, но и анализа си върху Италия и нейния нов политически профил и език.

Персонификация на политиката Персонификацията в политиката е значим социален феномен, който ви-

наги е присъствал, не само в миналото, особени при великите диктатури, а вто-

зи ракурс реториката на Мусолини е много показателно, пък и значима. Дучето,

притежава остър характер и специфичен изказ, с типично влияние от поезията

и стила на Д‘Анунцио, използва предимствата и на своя журналистически опит,

възприема възможността за бърза, проста реч и с лесно разбираеми метафори.

От прочутата реч в парламента от 1922 г.: „от тази сива и прашна зала бих мо-

гъл да направя бивак с наконечници” до речта, която произнася при обявяване

на войната:

„Бойци по земя, море и въздух! Черни ризи на революция и легиони! Мъже и

жени от Италия, на империята и на кралство Албания! Чуйте! Час, белязан

от съдбата, бие в небесата над родината ни. Часът на неотменими реше-

ния. Обявяването на война вече е предадено на посланиците на Великобри-

тания и Франция. Да свалим на бойното поле плутократските и реакциони-

стки демокрации на Запада, който по всяко време възпрепятства похода и

често подкопава нормалното съществуване на италианския народ.“

И така е чак докато стига до последната си реч в театър Лирико в Мила-

но: „Другари, скъпи милански другари! Отказвам се от всяка преамбюла и

веднага влизам в сърцето на темата на моята реч.”

През двайсетте години на ХХ век широкият лик на Дучето присъства нав-

сякъде. За съжаление, този аспект присъства и в историята на италианската

република. От известното „навлизане в полето”16 на Силвио Берлускони, до

младоликия „разрушител” Матео Ренци, минавайки през комика, станал поли-

тическа фигура, Бепе Грило, персонализацията в политиката се засилва.

Съвременният свят явно се характеризира и с една особена и постоянно

нарастващата важност, която се отдава на появата, а не на съществуването,

дори повече и на формата, която се оказва като че ли много по-важна от съ-

държанието, или на представата за себе си, която е натрапчиво предлагана на

16 От итал. „discesa in campo” - изразът „навлизане в полето” е явна и добрепозната футболна метафора, като „излизане на терена” и „влизане на терена”; дори самото име на партията на Берлускони „Forza Italia” изрично заема лозунга при спечелената от италианския отбор Световната купа през 1982г.

59

потенциалната масова публика.17 Това донякъде се дължи на разрастването на

средствата за масово осведомяване от персонални компютри, таблети и осо-

бено на социалните мрежи. Например, Фейсбук, в който всеки съвременен по-

литик, дори и средно малкият или непопулярният, вече има собствен интернет

сайт, има своя собствена страница, в която непрестанно публикува свои сним-

ки, гради упорито своя имидж, но и пласира изказвания, с молба за „харесване“.

Освен това Twitter и WhatsApp позволяват извънредно бързо предаване и на

кратки политически коментари и съответстващи им изображения. На всичко от-

горе, чатът също позволява директно и ескалиращо взаимодействие със събе-

седниците. Очевидно е, че самите политически персонажи не са тези, които

директно публикуват и взаимодействат с аудиторията, а това се върши от спе-

циализирана група от добре профилирани сътрудници или обучени асистенти.

Всички може би ще си спомнят т. нар. „Арабска пролет”, която обаче не постиг-

на очакваните (от всеки от нас) ефекти. Не само Путин, самият Ердоган наложи

силни рестрикции в това отношение. И, накрая, не бива да се забравя функция-

та на традиционните медии - пресата и телевизията, които могат да бъдат на-

речени „организирана лъжа” по същия начин, както ги определя Хана Аренд.18

Реториката на Берлускони19 С основната рeторична структура, характеризираща се с неприкрит дра-

матизъм, който доста подхожда на личността на Берлускони, тоест с въвежда-

нето на най-различни субекти в един дискурс, които говорят директно, както се

случва и в много от живите речи на Берлускони, в които ораторът непрестанно

задава въпроси на обществеността, някои негови специфични черти се появя-

ват значително, а и като съществено доминиращи в неговия вербален портрет.

Има се предвид характеристиките като: поясненията върху политическия език,

позоваването на човешкото и емоционалното измерение, хиперболичността на

много от изказванията, постоянната употреба на намаляващи реторични фигу-

ри, използването на лесно разбираем речник, намалената синтактична слож-

ност на изреченията, системната употреба на клишета и идиоматични изрази.

17 D’Agostino, Emilio. Modificazioni del linguaggio politico italiano degli ultimi venti anni. Università di Salerno: Quaderns d’Italia 2015, 20: 217-236. 18 Arendt, Hanna. Lying in Politics, 1972, trad. it. Politica e menzogna, Milano: SugarCo, 1985. 19 D’Agostino, Emilio. Osservazioni sul discorso politico di Silvio Berlusconi. Quaderni di scienza Politica, XI, 2, 2009.

60

Берлусконовото „верую” на общуването и ораторството могат да бъдат и

добре представени, както той самият казва за политическата реторика: „вече не

е езикът на тамплиерите, който никой не разбра: човек усеща нуждата от

прост, разбираем и конкретен език.”20 Предполагаемият „нов” дискурс в поли-

тиката веднага намира и „нови” сравнения в политическата комуникация. Нещо

повече, ситуациите и контекстите, системно предпочитани от Силвио Берлуско-

ни (срещи, заседания на закрито, събрания, както и телевизионните участия),

му позволяват целенасочено и инструментално да насочва комуникационните

си умения и методи според предварително избраната аудитория и евентуално

тя да бъде „призована” спонтанно да взаимодейства и с избора на оратора. Из-

вестно е как Берлускони не крие, че не харесва различните форми на дебати в

присъствието на истински събеседник-антагонист, със свой собствен комуника-

тивен продход и, следователно, при условия, които да могат да променят кому-

никативните и дискурсивни стратегии, така подходящи или присъщи за Силвио.

Не е случайно, че в типологията на дискурсивното фалшивото взаимодействие

„лице в лице” на заседание или телевизионна намеса, че обикновено немалко

експерти го разглеждат като единствения истински активен субект, противно на

това какво се (или пък би трябвало да се) случва в един истински дебат.

Чувствата на Берлускони21 Втората характеристика, която е най-ярка за Берлускони, и която отлича-

ва целия Берлускониев политически дискурс, се отнася до такъв вербален стил,

който оставя внушения или впечатления у публиката, че той говори със сър-це, че това всъщност е главното и осезаемото измерение на апела към афекта.

Със сърце в ръка, което значи с много чувства, с неприкрити страсти. Има ня-

колко възможности за възобновяване на тази значима константа. По-специално

терминът „страст” и препратката към прости, а и лесно споделяни ценности на

строго човешко ниво, т.е. към ценности като „семейството и приятелите”.

Трябва да се отбележи, обаче, че апелът към ценностите с най-елементарна

афектност има твърде малко общо с извикването на емоционалното и страстно

измерение. Въпреки многократната употреба на термина страст (страст към

изграждане, изпитание на страстта, гражданска ангажираност, от голяма 20 D’Agostino, Emilio. Modificazioni del linguaggio politico italiano degli ultimi venti anni. Università di Salerno: Quaderns d’Italia, 2015, 20: р. 223. 21 D’Agostino, Emilio. Modificazioni del linguaggio politico italiano degli ultimi venti anni. Università di Salerno: Quaderns d’Italia, 2015, 20: р. 224.

61

любов и страст към свободата), цялата комуникация и специфичното движе-

ние на Берлускони изглежда не представляват изобщо израз на една „критич-

на връзка със света” на страстта, както би казал Серджо Моравия, а – тъкмо

напротив, – тя е насочена към подсигуряване и успокояване.22

Трета доминираща черта в Берлускониевия дискурс е хиперболичност-та. Постоянното споменаване на „страстта” и прекомерната вяра във футбол-

ния отбор „Милан” и многобройните им футболни триумфи, натрупани през де-

сетилетието, ни позволяват да въведем и още една черта, така характерна за

речта на Берлускони, а и за самия Берлускони: хиперболата, която е ретори-

ческа фигура, състояща се в умишлено преувеличаване (положително или от-

рицателно) на реалността, т.е. нещо в излишък. Тя намира в речта на Берлус-

кони различни употреби и достижения: „изграждане на империя” - като се по-

зовава на предприемачески предприятия, изразът прави каскадни, други хипер-

болични референции като израза на У. Чърчил при бомбардировките в Лондон:

„винаги кръв, пот и сълзи”. При него конструктивните дейности по града или

инфраструктурата са ключът за постигане на „градове на бъдещето” като един

лидер „срещу всичко и всички”, който като някакъв приказен, митичен герой

търси как да „превърне мечтите в реалност”. В образа на Берлускони е зако-

дирана хиперболата. Но такава е историята и на Mediaset с Canale 5 и Publitalia,

която, по своя път, и винаги „срещу всички и всичко”, а и по-специално „свещен

съюз на големите сили, модерна приказка, и американската мечта”.23

Анафората също е много широко използвана в реториката на Берлуско-

ни. Известна още като „фигурата на настояването”, тя е много характерна

или типична за молитвите, призоваванията, заклинанията, както и за скандира-

щите, така и на детските песнички, тъй катосе поддава много лесно на полити-

ко-дискурсивна употреба, а пък и се формира под формата на повторение на

единични думи, или пък на някои по-сложни сегменти: „Какво искаме да пред-

ложим на италианците [...] Искаме да подновим [...], искаме да дадем подкрепа

и доверие [...] искаме да приемем и спечелим производствени предизвикател-

ства[...] Искаме да предложим пространство[...] Искаме правителство[...]“24

22 D’Agostino, Emilio. Modificazioni del linguaggio politico italiano degli ultimi venti anni. Università di Salerno: Quaderns d’Italia, 2015, 20: р. 225. 23 Ibid. 24 Ibid.

62

Когато една реторика е свързана достатъчно плътно с елементарен син-

таксис, или е основана върху прост речник, това нерядко доста улеснява зада-

чата, но също и нейното запаметяване от страна на слушателя. Тази фигура се

прилага доста често и срещу политическите противници на Силвио Берлускони:

„Те не вярват на пазара, не вярват в частна инициатива, не вярват в печал-

бата, не вярват в индивида. Те не вярват, че светът може да се подобри [...]

Те вече не вярват в нищо.“25

В така нареченото „светско верую” на Forza Italia, механизмът на анафо-

ричното пълно и смесено възстановяване (по същество свързан и с употребите

на вярването, на свободата, или с изброяването, са видимо и умишлено смесе-

ни: „Ние вярваме в свободата, във всички нейни форми, многобройни и жизне-

новажни: свобода на мисълта и мнението, свобода на изразяване, свобода на

вероизповедание, на всички вери, свобода на сдружаване. Ние вярваме в сво-

бодата на предприемачеството, в свободата на пазара, ясна и равна за

всички, регулирана от определени норми. [...] Ние вярваме, че държавата

трябва да бъде в услуга на гражданите, а не гражданите в услуга на държа-

вата. [...] Ето защо ние вярваме в семейството, основното ядро на нашето

общество. И ние също вярваме в сътрудничеството, на което е поверено

особено голямото значение на създаването на работни места, благополучие

и богатство.Ние вярваме...”26

В действителност, функцията на чистите и прости списъци, дори и в слу-

чаите, когато не се следва пътят на т. нар. „хаотично натрупване”, т.е. когато

тези списъци имат йерархична структура, е свързана с неаргумента на споме-

натите точки, понеже изброяването не представлява аргументиране или проек-

тиране в политиката. В този смисъл, въпросното кредо не изглежда като поли-

тическа програма, а по-скоро като впечатляващо етично и морално напомняне.

Това измерение, всъщност, вече е потвърдено при избора на съответния тер-

мин „(светско) верую”, подчертаващо мистичния или религиозен аспект, аспекта

на „мисията”, който по дефиниция е свързан с известното „навлизане в поле-

то”27. Друг интересен и тавтологичен пример, който често изцяло заема струк-

турата на изброяване, е този на „петте големи мисии за промяна на Италия“ 25 D’Agostino, Emilio. Modificazioni del linguaggio politico italiano degli ultimi venti anni. Università di Salerno: Quaderns d’Italia, 2015, 20: р. 226. 26 Ibid.. 27 Ibid.

63

и на „петте стратегии за подобряване на живота на италианците“. Същото

измерение обаче се потвърждава и от призива за „любов към онези, които са

по-слаби, болни, нуждаещи се, децата, възрастните хора, маргинализирани-

те хора.” По този начин обаче се припомнят доста ефеактно, а и ефективно

аспектите на афектността, противопоставена на „студенината” на закона.28

В обобщение трябва да се каже, че реториката на Берлускони може да

се определи като оксиморонна, т.е. сложна проста реторика. Това е специ-

фична реторика, която лингвистично обосновава анти-политиката на Берлуско-

ни, с нейния плебисцитаристки, а и популистки произход; която претендира за

разделачаване от „дворянската политика”, ако не и за видимо и мащабно отс-

тояние на кратката и директна политиката от типа на „tout court”. Този ретори-

чески механизъм, обаче, е свързан с използването на така наречените „измис-

лени фрази” или клишета. Има многобройни клишета и идиоми - „измислените

фрази”, които се записват в допълнение към парадигматичното „навлизане в

полето”. Изборът да се използват тези езикови конструкти не трябва да бъде

оценяван консервативно, като резултат от относителната бедност на езика, а

напротив, селекцията на такъв език, съчетан и с подобна забележима бедност,

трябва да бъде оценена и като поредната проява на умишленото прилагане на

„просто говорене”29 на всекидневието, а и следователно като необходим инс-

трумент за разбираемост, далечен от традиционния политически дискурс.30

Много изследователи, социолози, философи и медия специалисти твър-

дят, че политическият език в Италия се е променил значително и това твърде-

ние не е погрешно. Ако в миналото езикът на политиката звучал неясно, прека-

лено превзето или твърде отраслово, позволявал си е да нарушава правилата

на геометрията с известните „паралелни конвергенции”, то днес той доста осе-

заемо звучи вулгарно, откровено, директно и грубо. В миналото се наблюдава

известно старание към правилността на публичното говорене, което е по-важно

от начина ни на хранене, докато днес вече се хвалим, че говорим както се хра-

ним, а последствията от това са, колкото странно да звучи, че се храним лошо.

Преминама се от културен, силен и изключителен политически език към попу-

лярен, слаб и приобщаващ език. Джузепе Антонели твърде добре обобщава 28 Galli dei Paratesi, N. «La lingua di Berlusconi», MicroMega, 2004, 1: p. 85-88. 29 От итал. „parlar semplice“. 30 D’Agostino, Emilio. Modificazioni del linguaggio politico italiano degli ultimi venti anni. Università di Salerno: Quaderns d’Italia, 2015, 20: р. 226.

64

тази еволюция, твърдейки, че сме преминали от „парадигмата на превъзходст-

во” към на „парадигмата на огледалото” (дублирането или още „mirroring”)31,

изразяващо се в понижаване на стилистичното ниво на политическия дискурс

до средно-ниското ниво на всекидневния език32. Ярък индикатор за тези същес-

твени промени е обичаят да се назовават лидерите със собствените им имена

(Силвио, Бепе, Матео и т.н.), което е и двусмислен знак за познатост и вярност,

за близост и подчинение. Тази осезаема или дори натрапчива промяна върви

успоредно и с утвърждаването на една друга, нова политическа комуникация,

която повече вербална, отколкото писмена. Някога публичният дискурс (често

четен) също беше „писан”, но днес вече се „говори” текст, който е писмен (и

може би се чете тайно на „аутокю” или с „глас в слушалка”, невидими за зрите-

ля). Нещо повече, изменени са комуникационните формати – от дългата самос-

тоятелна тържествена реторика на митингите се премина към развълнувания

спор на няколко гласа, което вече е доста присъщо не само за токшоутата, но и

редица други, популярни днес, пък и дискусионни риалити формати.

Лексиката на новия политически език Промяна се наблюдава и в лексиката (с използването на ниски, вулгарни

думи, в контекста на порнографския и копрологичен характер), а и в синтаксиса

(с преобладаване на опростени конструкции, тривиални и широкоизвестни цен-

трални фрази, безсъюзно свързване (т.нар. паратаксис), изтласкани в най-ме-

дитираните текстове, хипертрофични и недовършвани периоди, безредни и ви-

наги преформулирани в импровизации). Густаво Загребелски („На езика на се-

гашното време”, Торино, 2010)33 тревожно сигнализира за промяна на значени-

ето на определени думи и въвеждането на нови думи, както и на нови значения.

Например думата „любов”, която се използва със страхотна показност („Италия

е страната, която обичам“; „все още обичам тази страна”34), е дума, непозната

за стария политически език, и която се използва предимно, когато се говори на

„солидарност” или за други социални добродетели. На мястото на характерната

идеологическа „класова борба” от ХХ век днес осезаемо се възражда „социал-

ната завист” от XIX век, което подклажда протеста с отрицателното осъждане, 31 От итал. “rispecchiamento” – дублиране, огледало, отражение, оглеждане. 32 Coletti, Vittorio. L’italiano della politica: L’italiano debole del potere forte. Università di Genova, Accademia della Crusca, 23.09.2013. Available from: < http://www.accademiadellacrusca.it/it/tema-del-mese/litaliano-debole-potere-forte>. 33 Zagrebelsky, Gustavo. Sulla lingua del tempo presente. Torino, 2010. 34 От итал. „L'Italia è il Paese che amo”, „amo ancora questo Paese”.

65

което заслужава ниско или притворно отгледано чувство, каквато е и завистта.

Но забележимо променена е и честотата на употребата на думата „свобода”

(от правила, „примки и капани”35), която е по-използвана от думата „справед-ливост”, която в миналото е силно употребявана във връзка с фаворизираното

тогава прилагателно „социална”. Някои думи като „нов” просто смениха поли-

тическата сфера, след като бяха размахвани в продължение на десетилетия от

ляво ориентираните партии и режими (митът за „промяна”, „реформа”), и днес

вече са преминали на служба в дясно ориентираните (или пък са се завърнали,

може би, е по-подходящо да се каже, мислейки и за политическата история на

миналия век, когато лингвистичните иновации биват най-високите в благоприят-

ния за идейните сражения футуризъм). Такава специфична трансформация

въвлича и сферата на „държавата”, или на обществените дела с преоблада-

ване на отрицателните контури („дългът, разходът на държавата”36) над поло-

жителните („обществена услуга”37). Освен това и начините са се мултиплицира-

ли, безцеремонно осмивайки „старата” организирана политика („политически театър”, „говоренето” срещу „правенето”38), и за да се възхвалява директна-

та политика, извършена под ръководството на безспорен, доминиращ и хариз-

матичен лидер. Следват обвиненията в „(нео)популизъм” и дори за „перони-зъм” (от името на популярния и деспотичен аржентински лидер Х. Перон). Тър-

си се известно олекотяване на езика, да се превърне той в приятен, като се

набляга на термини и образи: от спорта („излизане на терена”, „навлизане в

полето”, „формиране на отбор”, „отборна игра”, „Forza Italia”, „правителството

няма да действа като ритната топка”39); от информационни технологии („създа-

ване на система”, „създаване на мрежа”) или пък на младежки изрази („ние ги

„асфалтираме”40, за да кажем, че ще спечелим изборите, „Силвио е game

over”41, или „готината партия”42).

Езикът на политиката не е престанал да измисля, да възкресява или об-

новява думи, както се е случило с „обрат”43, „бъркотия” (каша)”44, „широки спо-

35 От итал. „lacci e laccioli” 36 От итал. „il peso, il costo dello stato” 37 От итал. „servizio pubblico“ 38 От итал. „teatrino della politica”, il „dire”/il „fare” 39 От итал. „il governo non farà da punching ball“ 40 От итал. „li asfaltiamo” 41 От итал. „Silvio è al game over” 42 От итал. „partito cool“ 43 От итал. „ribaltone“

66

разумения”45, „политическа жизнеспособност”46. Или, например, с новите думи

(„eso-dati"47, „pentastellati“48) или пък с тези, адаптирани към нови употреби, по-

специално метафорични („изключване на правителството”49, „поставяне на пос-

тове”50), с които се потвърждава неологичното отношение („IMU”, „TARES”,“пакт

за стабилност”, „целево правителство/правителство на целите”) и особено на

семантично ниво („ястреби” и „гълъби”51, “пророчица”52, „бракуване”53). Освен

всичко останало политическият език днес се оказва и все по-обвързан със спе-

цифичния речник на други езици, като икономически („БВП”, „спред”, ‚дефицит”,

„деривати“/ „PIL”, „spread”, „deficit”, „derivati” и др.); журналистически („правител-

ството плава/правителствени плувки”54, „Letta-bis”, „криза на тъмно”55), към кои-

то трябва да се отбележат още иронични псевдолатинизми като „Mattarellum”

и „Porcellum” (с които се визира предишната избирателна система и тази, която

в момента е в сила). Ако политическата реторика на новото време на по-неофи-

циалното, а и пряко ниво приема регионалните диалекти („vaiassa”56, „gabina”57)

или младежките жаргони („Bersani spompo”58), то в по-култивирания и официа-

лен език реториката фрапиращо изобилства с всевъзможни чуждици, от извес-

тното „I care” (пука ми, интересува ме) до „moral suasion” (морално убеждение),

от „question time” (време за въпроси) до „spending review” (разчет на разходите),

показвайки нескрита липса на уважение към италианския език дори в най-инс-

титуционалните места. Като цяло, най-голямата сила (или една от най-големи-

те) изглежда езиково слаба, с повече недостатъци (от други сектори, преди

всичко журналистиката), отколкото с предимства (с ежедневния език). Разкрива

44 От итал. „inciucio”. 45 От итал. „larghe intese”. 46 От итал. „agibilità politica”. 47 Esodato - работник, който е близо до пенсиониране, но се налага да напусне работата си, сключвайки споразумение с компанията си в замяна на финансово обещетение, докато не достигне възрастта за пен-сиониране. 48 В превод на бълг. „петозвезден”. Съставна дума от прилагателното stellato -„звезден” с прибавяне на свръзката penta- „пети”. Произлиза от движението, известно като Movimento 5 Stelle. 49 От итал. „staccare la spina al governo”. 50 От итал. „mettere dei paletti”. 51 От итал. „falchi” e „colombe”. 52 От итал. „pitonesse”. 53 От итал. „rottamazione”. 54 От итал. „il governo galleggia”. 55 От итал. „crisi al buio 56 Vaiassa – значение на бълг.: груба и вулгарна жена от народа, склонна към клюки и свади, скандал-джийка, свададжийка. 57 Gabina – кабина, каюта, остъклено място в различни транспортни средства, малка стя и т.н. 58 Spómpo (v. spompare)– изсмислена дума, която е означава: лишаване от физически или психически енергии, умора.

67

се определена синтактична крехкост и по-нисък лексикален профил, отколкото

в миналото.59 Този нов политически език обаче не е напълно безгласен, пораки

което, все пак, успява и да предложи или дорида наложи един нов езиков мо-

дел, който, за съжаление, не винаги е граждански (il Vaffaday60).

Диагнозата за крехкото и нестабилно здраве на италианската политика

осезаемо се влошава, според мнението на доста авторитетни експерти. Естес-

твено, много е трудно да се направи детайлно и безпогрешно разграничение

между преценката за италианската политическа реторика и самата политика на

италианците. Лингвистичните мнения неизбежно зависят и от политическите.

Впечатлението за подобна, изглеждаща все повече като хроническа слабост, че

езикът на политиката често изглежда, че силно зависи от този на вестниците,

които почти го заместват в публичното говорене, може и да се тълкува хипоте-

тично, или като знак за сила, защото политическият език с именно тези си сти-

листични избори успява да се наложи в общественото мнение и почти да обус-

лавя речника си, според Вероника Пеци. И двете твърдения са верни, но те-

жестта им зависи от по-голямото или по-малкото разстояние, или просто от до-

садата от съвременната политика. Клаудио Форести предупреждава да не се

прави едно цяло всичката тривиализация/баналност на съдържанието и стила

на политическия дискурс и на присъщата му откровеност, които твърде често

изглеждат като характеризиращи това явление. Честността и откровеността са

несъмнено ценности. Спрямо публичната комуникация, откровеността не тряб-

ва да се бърка с вулгарността; нещо, което, от друга страна, се случва много

пъти в телевизионните дебати. Неслучайно и Пиер Карло Мандели напомня, че

политиката е език в действие, винаги в социален и обществен контекст, и за-

това не става въпрос толкова за добър език, колкото за конкретна оперативна 59 Coletti, Vittorio. L’italiano della politica: L’italiano debole del potere forte. Università di Genova, Accademia della Crusca, 23.09.2013. Available from: < http://www.accademiadellacrusca.it/it/tema-del-mese/litaliano-debole-potere-forte>. 60 Il V-Day – абривиетура на Vaffanculo-Day. Този ден е политическа инициатива, проведена на 8 септем-ври 2007 г. в няколко италиански и чуждестранни градове, популяризирана е от комика Бепе Грило с намерението да се събират подписи за представянето на закон за народна инициатива относно критерии-те за кандидатура и допустимост на парламентаристи, случаите на отмяна и отнемане на същото и изме-нението на избирателния закон. Това донякъде е продължение на инициативата „Чист парламент”, която генуезкият комик провежда в своя блог. Избраната дата прави препратка, за да се припомни прокламаци-ята Бадольо от 8 септември 1943г., която предопределя бягството на Виктор Емануел III и изплъзването на нацията през последните години на Втората световна война. Името на събитието се отнася към D-Day на десанта на съюзниците в Нормандия по време на Втората световна война, както и към филма „V per Vendetta” (чийто символ по-късно е взет от логото на „Движението 5 звезди”), на чиито принципи за политическо обновление често се отнася движението „vaffanculo” (вулгарен израз), насочено към лошата политика.

68

ефективност на политическата комуникация. Разбира се, красивият реторичес-

ки стил не включва привилегирована връзка и предпоставка с истината, както и

с етичните ценности, както пише Мандели. За съжаление, няма нищо, което мо-

же да се каже по-добре от лъжата, фалша и невярното. Политиката, освен че

се стреми към ефективността на своята реторика, обръща внимание и на своя-

та изтънченост, произход и урбанизация, което не би ни се сторила погрешно.

Не става въпрос за поставяне на граматика или за етикета на политическо ни-

во, а за ясното осъзнаване на факта, че политиката не разговаря само чрез то-

ва, което прави и казва, но и чрез това как го прави, пък и как го казва. Би-

дейки една силно изложена дейност и дискурс, често дори и преекспонирана, е

добре или полезно да запомним, че в думите, които използва, политиката по-

сочва, възпитава, образова, дава пример или определя някаква основна линия.

Езикът на политиката, именно поради тясната си свързаност - зависимост

от езика на медиите, – винаги произвежда и пуска в обращение нови думи или

модифицирани, а дории и съвършено нови значения на някои стари думи. За

кратко време се наблюдават процесите на раждането или пък на прераждане в

политиката на думи като „лоялисти” (lealisti), „новатори” (innovatori), „управни-

ци/говернисти” (governisti), „посредници/медиатори” (mediatori) и пр., единствено

и само, за да се посочат теченията в PDL, разделени на „ястреби” и „гълъби”.

Понякога новите или обновените думи не са достатъчно или изобщо пра-

вилно урбанизирани, като, например, „железните топки”61 на министър-пред-

седателя, което определение навява мисли, че медиите са, които реално „сла-

гат думи в устата” на политиците и затова този медиен език е много силен.

През последните години ставаме свидетели и на интензивно обедняване

на политическия език, който се колебае между обида, агресия и, в най-честия

случай, търсене на кратки, но ефектни изрази, импровизирани спонтанни алте-

рации, лозунги, плагиатствани от изказванията на задгранични лидери, или на

„формули за медийно предразполагане”. Италия е в явен упадък. ISTAT го пот-

върждава, както го показват и най-разнообразните показатели – от разпростра-

нението на широколентовия достъп до разпределението на богатствата по све-

та, от „изтичането на мозъци” до отрицателния коефициент на раждаемост.62

61 От итал. „palle di ferro” 62 Contri, Alberto. Che degrado il linguaggio politico oggi. Huffpost, 16.03.2017. Available from: <https://www.huffingtonpost.it/alberto-contri/che-degrado-il-linguaggio-politico-oggi_b_15380206.html>.

69

Налице е една модерна и самооформена политическа класа, която твър-

де силно вярва в травмиращите способности на изблиците си в Twitter, както и

в чудодейния потенциал на публикациите във Facebook и на вече не така мо-

дерното заемане на всяко традиционно телевизионно пространство. Тази спе-

цифична дейност е асистирана и от т.нар. spin doctors, за които обаче няма ни-

каква информация за тяхното образование и експертиза по отношение на кому-

никационните науки, които се захващат с неопитните и начинаещи сърфиращи

в необятното море на социалните мрежи и интернет пространството, извънред-

но коварно дори за опитните специалисти. Доверявайки се на лекомислието и

лошата памет на аудиторията, все по-често и все по-масирано се отправят не-

вероятни обещания, използвайки семантично стойностни думи като „достойнст-

во”, „уважение”, „бъдеще”, като в същото време се отрича тяхната действител-

на ценност с демонстрация на поведения, което изобщо не са последователни.

Днес имаме политика на слоганите и лозунгите, или дори, по-точно, каза-

но имаме един консолидиран политически език, изграден от гримаси и шеги,

който се фокусира върху непосредствеността, бързината и лекотата на разби-

ране на съдържанието му. Често съдържанието дори не е достатъчно ясно

обяснено, защото се счита за твърде сложно за разбиране от масите и заради

тази причина все по-често сме свидетели на популистки и банален език, който

не обяснява същностното, защото то се счита за твърде скучно и сложно. Цел-

та на политиката обаче, трябва да бъде именно правенето на едно сложно и

тежко съдържание да бъде достъпно и понятно за масовия човек, така че всеки

да може да го разбере и правилно осъзнае. Този вид политически език, а и

свързаното с него поведение, става особено пагубен за конструктивния диалог

и конфронтацията между интереса и участието в res publica (обществените

дела). Затова е важно да се използва ясен и директен език, който позволява

доставянето на вярна информация, а съобщението да бъде добре предадено

на електората, който може да оцени този език и посредством своя личен вот.

Източници:

Ahmadian, S., Azarshahi, S., Paulhus, D.L. Explaining Donald Trump via communication style: Grandiosity, informality, and dynamism. Pers Individ Dif, 2017, 107: 49–53.

Arendt, Hanna. Lying in Politics, 1972, trad. it. Politica e menzogna, Milano: SugarCo, 1985.

Bakker, B.N., Rooduijn, M., Schumacher, G. The psychological roots of populist voting: Evidence from the United States, the Netherlands and Germany. Eur J Polit Res, 2016, 55: 302–320.

70

Bligh, M.C., Kohles, J.C. The enduring allure of charisma: How Barack Obama won the historic 2008 presiden-tial election. Leadersh Q 2009, 20: 483–492.

Contri, Alberto. Che degrado il linguaggio politico oggi. Huffpost, 16.03.2017. Available from: <https://www.huffingtonpost.it/alberto-contri/che-degrado-il-linguaggio-politico-oggi_b_15380206.html>. Coletti, Vittorio. L’italiano della politica: L’italiano debole del potere forte. Università di Genova, Accademia della Crusca, 23.09.2013. Available from: <http://www.accademiadellacrusca.it/it/tema-del-mese/litaliano-debole-potere-forte>. Сonway, L.G. Does complex or simple rhetoric win elections? An integrative complexity analysis of US presi-dential campaigns. Polit Psychol, 2012, 33: 599–618. D’Agostino, Emilio. Modificazioni del linguaggio politico italiano degli ultimi venti anni. Università di Salerno: Quaderns d’Italia, 2015, 20: 217-236.

D’Agostino, Emilio. Osservazioni sul discorso politico di Silvio Berlusconi. Quaderni di scienza Politica, XI, 2, 2009.

Davies, M. Concept mapping, mind mapping and argument mapping: What are the differences, and do they matter? High Educ, 2011, 62: 279–301.

Epstein, S., Pacini, R., Denes-Raj, V., Heier, H. Individual differences in intuitive-experiential and analytical-rational thinking styles. J Pers Soc Psychol, 1996, 71: 390–405.

Galli dei Paratesi, N. «La lingua di Berlusconi», MicroMega, 2004, 1. Gamon, M. Linguistic correlates of style: Authorship classification with deep linguistic analysis fea-tures. Proceedings of the 20th International Conference on Computational Linguistics (Association for Computa-tional Linguistics, Stroudsburg, PA), 2004, p. 611–617. Garzarelli, Lorenzo. Si e No stanno fallendo, comunque vada il Referendum. Available from: <https://www.yury.it/referendum-costituzionale-comunicazione-linguaggio>.

Gonzaga, G.C., Keltner, D., Londahl, E.A., Smith, M.D. Love and the commitment problem in romantic rela-tions and friendship. J Pers Soc Psychol, 2001, 81: 247–262.

Jacobini, Giuseppe. Nuovo giornalismo, nuova comunicazione, nuove professioni nell’era digitale. RubbettinoService. Lieberson, S. A Matter of Taste: How Names, Fashions, and Culture Change (Yale Univ Press, New Haven, CT, 2000.

Milkis, S.M., Nelson, M. The American Presidency: Origins and Development, 1776-2011, CQ Press, Washington, DC, 2011.

Petty, R.E., Krosnick, J.A., Gross, S., Holtz, R., Miller, N. Attitude certainty. Attitude Strength: Antecedents and Consequences, eds Petty, R.E., Krosnick, J.A. (Erlbaum, Mahwah, NJ), 1995, p. 215–245.

Sloat, Sarah. History, Politics of Science, Psychology & Style. 11 February 2019. Available from: <https://www.inverse.com/article/53195-donald-trump-president-communication-trends>.

Spirling, A. Democratization and linguistic complexity: The effect of franchise extension on parliamentary dis-course, 1832–1915. J Polit, 2016, 78: 120–136.

Тhoemmes, F.J., Conway, L.G. Integrative complexity of 41 US presidents. Polit Psychol, 2007, 28: 193–226.

USA 2016: le 5 parole vincenti della campagna elettorale di Trump. Available from: <http://www.panorama.it/news/esteri/usa-2016-5-parole-vincenti-campagna-elettorale-trump/#gallery0=slide-2> Zagrebelski, G. Sulla lingua del tempo presente. Torino, Einaudi, 2010.

71

ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА, ФИЛМИТЕ И ПРЕХОДЪТ Петя Пачкова

SECOND WORLD WAR, FILMS AND TRANSITION

Petya Pachkova

Summary: An attempt is made to maintain the democratic illusion that television and films under a democratic political regime have only artistic and journalistic truth and no political and ideological orders, that filmmakers and journalists are autonomous and independent of external influences. An analysis is made of a number of films that are an artistic reflection of the main dominant ideas in the ideological space during the transition. Keywords: films, political manipulation, democracy.

Две неща провокираха интереса ми към написването на тази статия.

От една страна, по професионални причини отново разглеждах учебните планове на специалност Политология /Политически науки/ в чужди университе-

ти. И за пореден път стигнах до извода, че в старите демокрации, особено в

САЩ, идеализацията на демокрацията има много по-„човешки” измерения. За

разлика от т.нар. новите демокрации, например в бившите страни от така наре-

чения „социалистически” лагер.

В САЩ като стара демокрация в това отношение има повече демокрация.

В плановете на специалността в американски университети най-спокойно, а ня-

кой може да каже и цинично, си стоят дисциплини като „Политическа манипула-

ция” или „Политика във филмите и телевизията” /например - Държавен универ-

ситет на Охайо/. За разлика от българските университети, в които в учебните

планове по Политология фигурират само научно, невинно и демократично зву-

чащи термини като „Политически маркетинг”, „Предизборна кампания” и др.

под. А това са дисциплини, в които откровено се обучават студентите как да

провеждат предизборна кампания, как да влияят върху електората, което обаче

включва и най-различни методи на манипулация, освен на невинно, откровено

и демократично комуникиране с него.

В България в публичното пространство рядко, а и доста трудно можеш да

чуеш критика спрямо демокрацията като политически режим, защото има сери-

озен риск веднага да те обвинят в симпатии към тоталитарното минало. Докато

в САЩ и другите западни демокрации има не само поддръжници, но и доста

критици на демокрацията като съвременен политически режим. Има и учени,

журналисти и други публични лица, които въпреки, че са ограничавани от поли-

72

тическата и медийна власт, все пак имат доста голямо публично влияние1. Мно-

го истини се казват и в по-прав текст. Като това например, че във филмите и

телевизията има политика или идеология, или, че в политиката става дума не

просто за политическа комуникация, а и за някаква политическа манипулация.

При доминиращото идеализиране на демокрацията, което ни е зашеме-

тило вече 30 години, повечето българи не могат да се отърват от илюзиите си,

или пък от страха да наричат нещата с истинските им имена, или спокойно и

толерантно да слушат онези, които ги назовават с истинските им имена. Това

обаче се отнася и за болшинството от учените, особено тези с публично влия-

ние. Реалността, особено политическата, се представя завоалирано, омекоте-

но, или критицизмът е отнесен към политиците, но не и към демокрацията като

такава. От страх да не би да се допринесе за недоверието към нея по принцип.

Мнозинството от нашите учените и преподавателите все още се опитва

да поддържа демократичната илюзия, че в телевизията и филмите при демок-

ратичен политически режим има само художествена и журналистическа истина

и никакви политически и идеологически поръчки, че филмопроизводителите и

журналистите са автономни и независими от външни влияния. Не може да се

говори в прав текст публично за това, че художествената сфера, както и журна-

листиката, винаги и навсякъде са подчинени на общите закони на обществото,

на интересите на управляващите прослойки от хора и имат функцията, освен

да информират и да манипулират. Затова ми се струва, че в българските уни-

верситети, особено в частните такива, скоро няма да има дисциплини от сорта

на „Политическа манипулация” или „Политика във филмите и телевизията”.

Днес филмите и телевизионните предавания по време на „престъпния ко-

мунистически” режим са обявявани само за манипулация и нищо друго. Акцен-

тира се само върху случаите, когато властта е налагала цензура, спирала е кни-

ги и филми и т.н. Прикрива се обаче фактът, че повечето творци са правели

филмите си с просоциалистическите си внушения и не под заплахата от репре-

сии, а поради вярата си, че участват в „строителството на новото по-справед-

ливо общество”, пък и заради вярата си в основните идеологеми на времето.

Работещите в тази сфера при „социализма” днес са обявявани за жертви

на насилие, сякаш всичките им творби са резултат на принуда. А днешните ин-

1 Например произведенията на Ноам Чомски и Майкъл Мур.

73

телектуалци, които рисуват, правят филми и т.н., са хвалени или сами се опре-

делят като свободни от всякакви идеологически, икономически и политически

ограничения. Това е толкова далеч от истината, че чак ми се струва смешно да

се пише по въпроса. Но явно е необходимо с цел приближаване до истината.

Както при „социализма”, така и днес има железни щампи, с които се съоб-

разяват всички интелектуалци, особено тези, които искат да постигнат кариерни

или дори командни позиции. Колкото повече обаче се стремиш към тези пози-

ции, толкова по-вярно и по-стриктно трябва да се придържаш към щампите. И

обратното - колкото по-малко те вълнуват елитните йерархични позиции, тол-

кова повече си позволяваш да излизаш извън железния коловоз на щампите.

Интелектуалците при „социализма“ бяха научени по пътя на социализа-

цията да вярват в идеологемата за комунистическото общество. В огромното си

болшинство те се надяваха, че участват в построяването на един действително

по-справедлив обществен строй. Вярваха, че режимът на Тодор Живков с всич-

ките му недостатъци или прегрешения спрямо тях, а и изобщо, води развитието

напред към това общество. Имаха достатъчна степен на свобода в рамките на

доминиращата идеология да творят и да се развиват. Затова и преглъщаха ня-

кои ограничения, или дори репресии спрямо тях и техните произведения. Раз-

бира се, интензивността и дълбочината на тази вяра са различни в различните

етапи от развитието на „социализма”. Еволюцията е следната – от огромно не-

доверие в първите години след 1944 г. се преминава към масово доверие до

към средата на 80-те години и след това отново е налице минимизиране на до-

верието, но все пак с доминация на вярата, че се гради това ново общество.

Днешните интелектуалци пък биват възпитавани да вярват, че демокра-

цията е единствено възможния правилен политически режим. И, за да се само-

съхранят, да могат да творят и да се развиват, те допълнително се самонави-

ват, че това е точно така. Защото е много по-лесно да живееш с илюзията, че

обществото, в което живееш, е не само реалното, но и правилното. Така че кри-

тичността им е подчинена на тази фалшива вяра, а и е силно омекотена от нея.

Както интелектуалците при „социализма”, и те доброволно се подчиняват на не

малките им духовни и творчески ограничения, приемайки ги за „нормални”.

По-полезно за българската нация е да стане по-критична към демокра-

цията като политически режим по принцип, освен към тази в България в част-

74

ност, но и да критикува за истинските й „прегрешения” в художествената сфера,

а не за прегрешения по логиката на нихилизма, мазохизма и антикомунизма.

От друга страна, около 9 май 2019 г. гледах някои нови руски филми,

посветени на Втората световна война. Те бяха талантливо и художествено от-

ражение на основните доминиращи идеологеми в руското идеологическо прос-

транство по време на прехода. Но същевременно бяха и завоалирано манипу-

лиране на общественото мнение под формата на изглеждащи на пръв поглед

като неидеологизирани художествени продукти филми.

Всъщност, всеки образ преследваше своя идеологическа цел. Независи-

мо доколко творците на тези филми го осъзнават или не. Не твърдя, че те на-

пълно съзнателно и разбирайки какво правят са създали тези образи. Вероятно

част от художествените дейци са жертва на манипулациите на времето без да

си дават особена сметка за това. А друга част съвсем съзнателно и целенасо-

чено залагат идеологическия смисъл в съответните художествени образи. Пра-

вят се филми и други форми на политическа манипулация, градящи се на исто-

рическата истина, но използвайки я по подходящ (за новата идеология) начин.

За съжаление не съм запомнила точните имена на филмите, върху които

ще се спра по-надолу. Затова ще ги обознача със символични имена.

Първият филм ще го нарека символично „Филм за танка». Може би пуб-

ликата ще го разпознае под истинското му заглавие.

Сюжетът се върти около нов, експериментален руски танк, застанал от

едната страна на мост и опитващ се да предотврати преминаването на немци-

те, които идват от другата страна на моста.

Основни образи:

Командирът на танка, който е готов да умре, но да изпълни служебния си

дълг, да защити родината дори с риск да не изпълни заповедите на началство-

то. Той е символ на всеотдайните, интелигентни и гъвкави руски войни. Нали-

чието на противоречиви заповеди от страна на армейски и партийни началства,

от една страна, е отражение на действителната сложност в първите дни на вой-

ната, когато не се знае кой кой е и какво в действителност се случва, което при-

ближава зрителя до историческата и художествената истина. Но, от друга стра-

на, дава възможност героят допълнително да блесне със способността си да

избере правилната посока.

75

Другият основен образ е този на млад колхозник, който също е обзет от

патриотични чувства и е готов да даде живота си за родината. Той и неговата

приятелка са символи на обикновения руски народ, т.е. символизират неговата

основна роля за победата.

Има също така и един работник от завода, който е произвел танка, а пък

и който също с риск за живота си се опитва да им съдейства.

Образът на учения, който е създал танка, който преодолява отвращение-

то си към убийството /въпреки, че е създал танк!/ и всеотдайно се включва в за-

щита на родината като започва хладнокръвно да убива врага. Символ на пред-

ставата за ролята на учените в Съветския съюз. Учени, които са представители

на руската интелигенция, с огромни заслуги за развитието на страната и пре-

връщането й в една от Великите сили. Учени, които създават най-смъртоносни

оръжия, но в дъното на душата си са изключително миролюбиви, изключителни

врагове на жестокостта.

Всъщност, те са „миролюбиви” не толкова и само заради личните си ха-

рактеристики, а поради основната стратегия на съветската номенклатура в ме-

ждународните отношения – да не е външнополитически агресивна, да съдей-

ства за мирното съвместно съществуване. Това не беше само куха идеологема,

а реална външнополитическа линия2. За разлика от САЩ, например, тази но-

менклатура имаше само една военна интервенция – в Афганистан. Разбира се,

не поради някакво особено свойствено й миролюбие и хуманизъм, а заради

важни икономически, технологични и политически, сдържащи агресията й, при-

чини.

С изброените дотук образи във филма се демонстрира уважение към ос-

новните прослойки на народа – селяни, работници, интелигенция, военни. Ре-

ално, това беше и основната идеологема на номенклатурата по времето на

«социализма» - че няма управляваща класа, а народът управлява – работници-

те с братското селячество и с интелигенцията. Това уважение към тях като ос-

новни носители на заслугата за победата е налице и по време на целия преход.

Народът се обявява за невинен, дори когато е предал някого, дори когато не се

е борил и т.н., за разлика от номенклатурата, обвинявана във всички смъртни

2 Восленски, М., Номенклатура, London, Overseas Publications Interchange Ltd., 1985

76

/действителни или приписани/ грехове, че е допуснала да не бъде подготвена

за началото на войната, че е правила и грешки по време на войната, и т.н.

Ролята на изброените дотук хора се противопоставя на ролята на ръко-

водството на комунистическата партия, сякаш те побеждават хитлеризма въп-

реки престъпния характер на политическото сталиново ръководство, но под ръ-

ководството на безпартийната, национално отговорна армия. Сякаш е възмож-

на армия, армейско ръководство, които не се подчиняват стриктно на управля-

ващата партия и нейното ръководство. Сякаш е възможна армия, не свързана и

не подчинена на държавното ръководство, на неговата идеология и политика.

По тази нелогична логика единственият отрицателен образ на руснак във

филма става представителят на комунистическата партия. Както може да се

очаква, той дава неправилни разпореждания и заради опазването на живота си

е готов да предаде другарите си. Той е единственият образ на предател. Об-

раз, който е отражение на основна идеологема в руското и българското пост-

социалистическо идеологическо пространство. Основна идеологема за това, че

Втората световна война е спечелена от руския народ, а не от руската партийна

и държавна номенклатура, по-скоро дори въпреки нейното зловредно влияние.

Налице е силно, а и необосновано подценяване на ролята на ръководството на

управляващата комунистическа партия, на държавната власт, на Сталин, както

и силно отдалечено от историческата истина надценяване на ролята на народа.

Стремежът е да не се допусне осъзнаването от страна на зрителя, че без

управлението от страна на тази номенклатура, начело със Сталин, нямаше как

руският народ да спечели войната. С всичките й грешки или дори престъпле-

ния, руската номенклатура, в това число партийна и военна, е мозъкът, органи-

заторът на тази велика победа, на която руският народ е само изпълнителят.

Във филма немците са показани с тяхната характерн, типична и реална

жестокост. Но в отделни моменти, техните представители са представени като

хора, способни и на човешки чувства, даже и на благородство – например спо-

собни да да се възхитят на жертвоготовния отпор на руснаците от танка, готови

да се отнесат по не най-жестокия начин спрямо тях.

Може би това по-спокойно, нееднозначно отношение към хитлеристите е

израз на колебанието в отношението на руснаците, както и на руската политика

към днешна Германия. От една страна, продължава да е налице отношението

като към най-жесток враг в миналото, от който руската нация силно е пострада-

77

ла. От друга страна обаче, като към страна, с която днес Русия е жизнено заин-

тересована да си сътрудничи. Нещо подобно на отношението на българите и на

българската политика към петте века до 1878 г. От една страна, се нарича турс-

ко робство, което е практически най-близко до историческата реалност. От дру-

га страна, се правят всячески опити да се обоснове този кошмарен период като

присъствие и др. подобни евфемистични или витиевати термини. Вероятно, за

да не се пречи на развиващите се взаимоизгодни взаимоотношения на Бълга-

рия с днешна Турция, както и заради ред други геополитически съображения.

Другият показателен филм ще нарека „Филм за белогвардееца”.

Основният герой в него е бивш белогвардеец, избягал от лагер след ре-

волюцията по Сталиново време, а и живеещ като човек извън закона, странен

отшелник, или ловец, потънал в дън горите тилилейски.

Когато обаче този човек разбира за началото на войната, в него кипват

патриотични чувства и той пожелава да стане доброволец. Това много пасва на

широко разпространеното отношение към белогвардейците в днешна Русия ка-

то към хора на честта, изпили до дъно чашата на несправедливостта към тях по

време на революцията и Гражданската война. Пасва и на променящото се от-

ношение към царизма. От една страна, за да бъде разкритикуван „комунисти-

ческия” режим и по тази линия достатъчно добре, царският режим се реабили-

тира. Акцентира се на убийството на царското семейство, но не и на престъп-

ленията в политиката на царизма. От друга страна, не този режим не се прави

пълна реабилитация, защото, все пак, днешна Русия е и светска република.

Обвинението към тогавашната комунистическа власт може да се намери

във факта, че на белогвардееца не му се позволява да участва легитимно във

войната, защото „комунистическата” власт не го е реабилитирала, поради което

и той е принуден да се представя под чуждо име. Дори в един момент „прес-

тъпните” комунистически разузнавателни органи го подгонват и арестуват.

А реабилитацията от страна на днешната власт в Русия се състои в това,

че за този белогвардеец се прави специален филм и се предава по телевизия-

та и то в този важен за руската нация момент – около 9 май. Освен това най-

важното е, че във филма този белогвардеец се представя за герой /какъвто в

действителност е бил, защото филмът е по реален случай/. Освен това друг

основен положителен герой във филма от средите на военното командване е

негов другар белогвардеец, успял да оцелее в армията и да се издигне на ко-

78

манден пост и да помогне на белогвардееца въпреки партийната линия. Други-

те основни образи на военни са образите на подозрителните и преследващи

белогвардееца разузнавачи, контролиращи армията съгласно партийна линия.

Историята, в случая бялата емиграция, като героичен резервоар за бъде-

щето, е залегнала и в основата на филма „Колчак" (2008). Монархистът Колчак

бе един от злодеите за официозната съветската идеология. Филмът на режись-

ора Андрей Кравчук обаче го въздига в мъченик. Адмиралът дава живота си за

Русия – във филма той възкръсва и служи за пример на днешните руснаци3. А,

всъщност, както твърде добре се вижда и от двата филма, внушенията са из-

градени върху реални факти и образите на типични руски хора, но така комби-

нирани, а и интерпретирани, че, в крайна сметка, да се получи желаната идео-

логическа интерпретация на събитията, хората или техните взаимоотношения.

Като цяло, руските кинодейци правеха и правят филми, отчетливо герои-

зиращи съветската армия и съветския човек по време на войната, но съвсем не

и на номенклатурата. Все пак, и критиката на сталиновата номенклатура е дос-

та по-мека, отколкото във филмите или другите художествени творби в другите

„социалистически” страни, особено такива като Полша. И това е логично като се

има предвид, че руската политика ревностно иска да опази имиджа на страната

като Велика сила от всякакви петна, в това число дори и чрез смаляване на „ви-

ните” на номенклатурата. А Полша, както преди, така и още повече днес е на-

строена много критично към Съветския съюз поради различни исторически, по-

литически и психологически причини.

Руските филми за войната, обаче, героизират само нейната част от 1941

до 1945 г. Периодът от 1941 до 1945 г. се определя като Велика отечествена

война. Обаче се премълчава и прикрива поведението на Съветския съюз през

периода 1939-1941 г., когато Съветският съюз е близък съюзник на хитлеристка

Германия и участва в преразпределението на различни европейски територии.

Във връзка с честването на 70-годишнината от победата над хитлеризма,

руската киноиндустрия произведе доста патриотични филми, свързани с Втора-

та световна война от 1941 до 1945. И преди разпадането на Съветския съюз, а

3 Монументалният стремеж към величие, https://www.dw.com/bg/%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B6-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%B5/a-6283313

79

и след това, руското кино въобще не посвещава филми на своите агресивни

войни през периода от 1939 г. до 1941 г. Такава е била, например, така нарече-

ната Зимна война срещу Финландия от 30 ноември 1939-а до 12 март 1940 г. По

този начин се прикрива фактът за сътрудничеството между Сталин и Хитлер за

налагане на нов ред в Европа и действията по прекрояване на нейните граници.

„Със своето провокативно на пръв поглед обобщение, направено пред в.

„Комерсант” през 2009-а и частично повторено през 2014-а в интервю за „Ар-

гументи и факти”, знаменитият руски кинорежисьор огласява една истина, която

малцина обаче се осмеляват да признаят. Казаното от него е по адрес на всич-

ки игрални филми за войната – съветски, руски, американски, европейски…

Сокуров припомня, че Червената армия се е състояла от най-различни

хора, но мнозинството били напълно измъчени, убоги, отблъскващи със своята

външност, в което и сами можем да се уверим дори от цензурираните кадри на

съветската кинохроника, както и от снимките на някои военни фотографи.

А откъде са се взели в такъв случай съветските екранни красавци, – пита

се той, - пък също и супермените в най-новите руски военни филми? Не е ли

това една от причините войната да изглежда на днешните зрители като нещо

доста атрактивно, интересно, привлекателно?

Големият руски писател Виктор Астафиев, който е участвал във Втората

световна война – при това като редник – също се отнасял крайно критично към

съветските военни филми, заради техния фалш. Той разкрива в своята най-

силна книга, озаглавена „Проклетите и убитите” (издадена в два тома през 1995

г.) ужасната истина за „великата" победа на Червената армия във Втората све-

товна война. Но дори и да не сте я чели, само ако видите и чуете страшната му

изповед в документалния филм „Виктор Астафьев. Весёлый солдат” повече

няма да вярвате на измислиците в съветските военни филми, а пък и в повече-

то от руските имитации на холивудското кино за войната, снимани напоследък.

Виктор Астафиев винаги е бил твърдо убеден (той почина на 29 ноември

2001 г.), че е престъпно да се романтизира войната (нещо, което правят пове-

чето игрални филми), представяйки я като героична и привлекателна. Защото,

според него, тези, които умишлено лъжат за предишните войни, допринасят за

приближаването на бъдещите войни4.

4 Кастелов Красимир, 12 истински филма за Втората световна война, 08.05.2016, http://drugotokino.bg/content/12-istinski-filma-za-vtorata-svetovna-voina?tid=29

80

В Русия се произвеждат все повече грандиозни исторически филми, кои-

то възвеличават историческото величие на страната. А това се постига най-ве-

че с филми за Втората световна война, както и в по-малка степен с реабилита-

ция на царизма и негови герои. За възраждането на руското военно кино говори

фактът, че в две от надпреварите за „Оскар" за най-добър неанглоезичен филм

в последно време то е представено именно от филми, посветени на Втората

световна война. Това са „Белият тигър" на Карен Шахназаров и „Сталинград" на

Фьодор Бондарчук (синът на световно знаменития Сергей Бондарчук).

Поляците, от своя страна, създават филми като „Катин”, разобличаващи

руската жестокост и несправедливост към тях, забравяйки, че същият Съветски

съюз ги е освободил от фашизма. „Освен руските и съветските военни филми,

занимаващи се предимно с героизацията на Червената армия (от най-ниските

чинове до най-високите) или с възпяването на подвизите на обикновените хора

по време на Великата отечествена война, са създавани и филми, разкриващи

нелицеприятните истини за участието на Съветския съюз във Втората световна

война. Един от тях е „Катин” на големия полски режисьор Анджей Вайда, номи-

ниран за „Оскар” в надпреварата за най-добър неанглоезичен филм. В него се

възкресява полската истина за едно от най-големите съветски военни престъп-

ления, извършено от служители и сътрудници на руското „Гестапо” – НКВД.

През април и май на 1940 г. в гората край Катин близо до Смоленск са избити

21 768 полски граждани, взети като военнопленници след агресията на Съвет-

ския съюз срещу Полша, започнала на 17 септември 1939 г. Жертвите са глав-

но офицери от резерва на полската армия (учени, лекари, артисти, хора с раз-

лични професии, учители, държавни служители). Сред тях бил и бащата на ре-

жисьора на филма5.

Американците, от своя страна, направиха, а и не спират да правят нови

филми, чрез които да възхваляват или преувеличават собственото си участие,

а и да прикриват греховете си към човечеството във Втората световна война.

„Параграф 22” (Catch-22, 1970) на режисьора Майк Никълс като мнозина

са твърде склонни и да подценяват кинематографичните му достойнства, срав-

нявайки го с блестящия роман на Джоузеф Хелър, чиято екранизация филмът

е. Но, според мен, би било доста несправедливо да се отрича режисьорското

5 Кастелов Красимир,12 истински филма за Втората световна война, 08.05.2016, http://drugotokino.bg/content/12-istinski-filma-za-vtorata-svetovna-voina?tid=29

81

майсторство на Майк Никълс, който е съумял да представи чрез изключително

въздействаща гротескно-трагикомична форма същността на американската во-

енщина, проявена още по времето на Втората световна война, а пък и намери-

ла проявление в многобройните агресивни войни, водени от САЩ и до днес.

Антивоенната, даже антипатриотичната (от гледна точка на патриотите-

фанатици) същност на филма е изключително актулна и в наши дни. Учудващо

е как подобен „антиамерикански” филм е могъл въобще да бъде разпростра-

нен в американските киносалони. А това е доказателство за това, че през 70-те

години на миналия век свободата на словото в САЩ наистина е съществувала.

Силно се съмнявам, че сега появата на подобен филм би била възможна»6.

Обикновено в американските филми надделява внушението за решител-

ната и навременна намеса на САЩ във войната. Прикрива се бездействието,

или по-точно несъобразеното с възможностите на страната действие, от 1939

до 1943 г. в подкрепа на нападнатите от Хитлер страни. Скрива се и причината,

заради която след Сталинградската битка се активизират и навлизат сериозно

във войната, заедно с Великобритания, а именно страхът от възможността Съ-

ветския съюз сам да победи Хитлер. Тези внушения са налице и в английските

военни филми, а преди това и в дебелите томове мемоари на Чърчил. Там има

зашеметяващо количество факти и мисли, затрупали истината по този въпрос.

В хитлеристка Германия се създават много филми, пряко свързани с ми-

литаристката политика на страната, имащи и прозрачни пропагандни функции.

Документалистът Рюдигер Зухсланд споделя, че „това са филми, в които

плавно се извършваха преходите между реалността и филмовия разказ, между

мечтите на главните герои и тези на обикновените хора, техните фантазии и

страхове. Тези преходи бяха толкова плавни, че човек почти не ги забелязва и

се пита дали главният герой просто си мечтае, или всичко това е истина. Зри-

телите, излизащи от киното, е трябвало да пренесат видяното на екрана в дей-

ствителността - като един вид продължение на филма с други средства. Те е

трябвало да объркат реалността с фантазиите, действителността с мечтите и

да не виждат разликата”7.

6 Кастелов Красимир, 12 истински филма за Втората световна война, 08.05.2016, http://drugotokino.bg/content/12-istinski-filma-za-vtorata-svetovna-voina?tid=29 7 "Хитлеровият Холивуд" - между пропагандата и разтухата, По времето на националсоциализма в Гер-мания са създадени над хиляда игрални филма. Всички те ли са били с пропагандна цел?, Интервю с до-

82

Днес германците също правят доста филми, чрез които да измият срама

от челото. Те също полагат целенасочени усилия да измият военната си вина.

Поляците, например, са недоволни от германския филм „Нашите майки,

нашите бащи”, изобразяващ тяхната основна съпротивителна организация „Ар-

мия Крайова” като националистическа, антисемитска и антисъветска, при това и

в силно критична светлина. Филмът показва редица сцени с полски партизани,

в чиито действия има необяснима, ужасна жестокост, подлост, антисемитизъм.

Всяка нация обаче се опитва повече или по-малко да представи във фил-

мите войната в свой интерес, т.е. в унисон със своите вътрешнополитически и

външнополитически интереси, идеологеми и проблеми.

Във филмите за Втората световна война в западните филми са налице

основните идеологически интерпретации на историческите събития, от които са

заинтересовани западните европейски страни и САЩ.

Основна идеологема, която повече или по-малко бива застъпена, е свър-

зана най-вече с подценяването на заслугите на съветската държава и съвет-

ската армия и със силното надценяването на тези на западните съюзници.

Друга идеологема е свързана с интерпретацията на мотивите на запад-

ните европейски страни и САЩ за влизане във войната на страната на Съвет-

ския съюз. Те са представени като свързани с някакви общочовешки морални

норми, общоприети морални норми на хората в демократичния свят и други по-

добни митове и легенди. Няма ги обаче верните оценки на техните мотиви, на

техния национален егоизъм, на надеждата им, че Хитлер ще победи Съветския

съюз и така ще отпадне най-големия конкурент на западните държави. Няма я и

правилната оценка на факта, че САЩ и Великобритания се включват с цялата

си мощ едва след Сталинградската битка, когато става ясно, че Съветският съ-

юз започва да отблъсква хитлеристката армия и има опасност да я победи сам.

Дори в такъв качествен филм, като този на Стивън Спилбърг „Списъкът

на Шиндлер” не липсва излишното (от художествена гледна точка) преднаме-

рено идеологическо очерняне на руските войници, което дори е и в пълен раз-

рез с художествената истина, която е пресъздадена, като цяло, в този филм.

кументалиста и автор на филма „Хитлеровият холливуд” Рюдигер Зухсланд, Редактор: Йоахим Кюртен/ DW* / 27 февруари 2017: https://impressio.dir.bg/kino/hitleroviyat-holivud-mezhdu-propagandata-i-raztuhata

83

Подобна идеологическа схема се прилага във филмите на САЩ за афга-

нистанската война, която се представя като спасителна операция за афганис-

танския народ. Мотивите на американците се представят морализаторски, ся-

каш от добри чувства към афганистанския народ те отиват да го освобождават

от руснаците. Така са изобразени сенаторите им, така са представени и обик-

новените им войници-мисионери. Прикриват се геополитическите или икономи-

ческите интереси на американската управляваща класа в тази военна опера-

ция, съвършено умишлено се скрива или премълчава реалното брутално пове-

дение на американските войници. По подобен начин обаче се интерпретират в

американските филми и много други военни агресии, или съвършено непрово-

кирани от нападнатите страни намеси на американската държава по света8.

Трябва да се каже, че от такава интерпретация на минали събития и по-

ведения е заинтересована не само управляващата класа в САЩ, но и повечето

от американските граждани. За да запазят самочувствието си на велика нация,

господар на света, те не са склонни да гледат или чуват истината за жестокост-

та на американската политика, за целите на военните им мисии, за поражения-

та от тях върху другите народи и т.н. Само много малка част от американската

нация са склонни да търсят истината, защото от нея боли и е гузна съвестта.

Същото обаче може да се каже и за германската нация. Едва ли са много

германците, искащи постоянно да живеят с вината за Втората световна война,

още повече когато става дума за тези, които не са участвали в събитията. За-

това биха предпочели във филмите да се интерпретират събитията по-щадящо

за тях и техните предци. Или ако може да се търсят вини и сред другите нации.

В съветските и руските филми за войната руският войник също до извес-

тна степен се идеализира. Той не изнасилва срещнати по пътищата на войната

жени под влияние на естествените си физиологични нужди и логичната омраза

към врага. Не проявява излишната, потресаваща жестокост на немския войник.

Цинична идеологическа манипулация, отговаряща на заглавието „Поли-

тика във филмите и телевизията”.

По времето на тоталитарния политически режим е имало много пряк

цендурен контрол над филмите и телевизионната продукция. Там онези, които

8 Чомски, Ноам, Петата свобода или власт и идеология, С., Агато, 1996

84

излизат извън идеологическата рамка на режима, просто не биват произвежда-

ни, или пък, ако вече по погрешка са произведении, после не виждат бял свят.

В днешна Америка не е много по-различно – може и да бъде допуснато

да се направи нискобюджетен филм извън рамката на доминиращата идеоло-

гия, но след това той по елегантен начин ще бъде изтласкан от киносалоните и

лишен от публика. Няма да има рекламата на „Междузвездни войни” или други

подобни идеологизирани кинопродукции – артефакти на масовата култура. Ще

бъде въртян в маргинални киносалони или в маргинални телевизионни канали

една седмица и след това ще бъде сменен с други, по-верни на идеологическа-

та линия на режима. Това фактически е и демократичният начин за борба с не-

удобните художествени произведения /а пък и не само филми/.

От външен поглед не се вижда на каква цензура са подложени творците в

демократичния политически режим. Тя е прикрита, но съществува. В автобио-

графията на първия голям киноартист – негър в САЩ, Сидни Поатие9 може да

се прочете на какви идеологически репресии е бил жертва. А липсата на сери-

озни негри-актьори със сериозни професионални позиции в американското кино

до 60-70-те години на 20 век говори за това, че има идеологически дискримина-

ционни рамки, в които са се разполагали американските кино-дейци. След дви-

жението за права и свободи тези рамки се разширяват и в днешното американ-

ско кино вече има значително количество кино-звезди с тъмен цвят на кожата.

По същата логика би трябвало да сме по-внимателни в анализа на огра-

ниченията в кинопроизводството в Съветския съюз и да се има предвид еволю-

цията в цензурната дейност, както и фактите за либерализацията на режима.

Като отива в Съветския съюз през 50-те години на 20 век, големият японски ре-

жисьор Акира Куросава сравнява цензурата в японската кинематография около

Втората световна война с тази в Съветския съюз. Уморен от изключителната

цензура в японското кино по време на Втората световна война, той се удивлява

от изключителната творческа свобода на съветските кинодейци10. Явно и той е

гледал с очите на външен човек, на когото съветските кинодейци не са обясня-

вали какви са рамките, в които са могли да си позволят „творческа” свобода.

Когато се анализират дадени периоди от общественото развитие се на-

лага да се отчита и еволюцията на идеологическата цензура. По времето на

9 Поатие, Сидни, Този живот. С., Народна култура, 1982. 10 Куросава, Акира, Нещо като автобиография или потта на жабата. С., Наука и изкуство, 1989.

85

маккартизма в САЩ цензурата е в по-широки рамки и с по-жестоки средства,

след 60-те години – далече по-прикрита и вече осигуряваща малко по-голяма

свобода на творците.

Такава еволюция обаче е характерна и за СССР, а също и за България.

«Първите подстъпи към идеологическата цензура в българското кино за-

почват след 9 септември 1944 година, когато се променя политическата карти-

на на България. В началото културната политика не се изменя радикално. На-

лице е плурализъм на идеи, творчески стилове и приемственост с институциите

и принципите от предходния период.

Цензурата... е най-вече превантивна т.е. съсредоточена в т. нар. пред-

публикационен етап.

До края на 1947 г. БРП (к) се въздържа от открито налагане на своята

идеология, защото се съобразява с положението на България като победена

страна и със съветската тактика на разбирателство със САЩ и Англия. Върху

интелигенцията не се оказва пряк натиск, но тя също дава жертви в репресии-

те, а 105 журналисти и писатели са призовани пред „Народния съд”, обвинени

във „фашистка” пропаганда. По критериите „прогресивен” и „антифашистки” се

провеждат чистки в сферата на образованието, науката и творческите съюзи.

По отношение на киното в България първото нещо, което видимо се про-

меня в киноживота у нас, непосредствено след 9 септември 1944, е репертоар-

ната политика на кината. По време на войната се показват предимно германски,

италиански и унгарски филми, а техните разпространители са принудени да се

ориентират към продукцията на американското и съветското кино. За това до-

принася и натискът на Съюзната контролна комисия по спазването на прими-

рието в България, която следи тази част от културния живот в страната.

Както отбелязах в началото, механизмите за цензуриране, особено в на-

чалото, целят превенция. Да не забравяме, че управляващите все пак се стре-

мят да обединят интелигенцията и зачитат приемствеността в културата, дек-

ларирайки, че социалистическият реализъм не изключва други творчески мето-

ди. Дори начело на новосъздаденото Министерство на пропагандата (от края

на 1945 г. – Министерство на информацията и изкуствата) е не комунист, а „не-

зависимият интелектуалец” Димо Казасов. Важна роля има и материалното

подпомагане. Финансовата подкрепа от държавата позволява да се възобнови

културният живот и да се ангажира интелигенцията с партийната линия. Опози-

86

ционните партии, принудени да действат под постоянен натиск се съсредоточа-

ват над политическите и икономическите проблеми и не изработват ясна пози-

ция по културните процеси, а и нямат материални възможности за стимулиране

на творците. Така, до края на 1947 г. акцентът е върху изграждането на демо-

кратична национална култура. Но тази линия среща възраженията на част от

ръководството на БРП (к), което от 1948 г. взема връх и започва безкомпромис-

но да налага комунистическата идеология. Ликвидирана е частната инициатива

в културната сфера, а Държавният (партийният) монопол в нея се осъществява

от създадения през 1948 г. Комитет за наука, изкуство и култура (КНИК)”11.

До края на „социалистическия» период цензурата е в рамките на домини-

ращата комунистическа идеология, трансформирана и интерпретирана от глед-

на точка на управляващата номенклатура.

След 1989 г. антикомунистическата идеология на управляващите партии

има своето пряко отражение в правените кинопродукции. В отношението към

„социализма” свободата на българските кинотворци /и не само/ е нулева. Въ-

преки че има частна инициатива, недържавно спонсориране и т.н. Значи дейст-

ва законът за социализацията, според който възпитанието на кинодейците е по-

важно от репресиите срещу тях. И то именно така, както и при „социализма”.

В годините на т.нар. преход няма игрален или документален български

филм, в който обект на претворяване да е положителен факт, тенденция, про-

цес и т.н. от времената на „социализма”. Няма и филм, в който главен образ да

е доволен от житието-битието си гражданин на „социалистическа” България.

Ако съдим за този период по българската кинопродукция, излиза, че всички

българи са били или в лагерите в Белене и Ловеч, или са били изселени, или са

били уволнени заради смелите си замисли за филми, пиеси, книги и т.н...

11 Подстъпи към цензурата в българското игрално кино, http://kinoto.bg/bg/articles/balgarsko-kino/podstapi-kam-tsenzurata-v-balgarskoto-igralno-kino

87

ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ИМИДЖ И НЕГОВОТО ТАБУИРАНЕ ПРИ СОЦИАЛИЗМА Максим Мизов

THE POLITICAL IMAGE AND ITS TABOO UNDER SOCIALISM

Maksim Mizov

Abstract: In this study for a first time is set and analyzed the issue of neglecting the political image in the period of socialism in Bulgaria. The author analyzes some of the main causes, conditions and factors that determine the negative attitude to this current topic. The paper explains why, despite ideological monopoly and political censorship, in certain professional circles the terminology and the discourse on image are used, albeit under other names. The reasons, circumstances and mechanisms that made the topic of the role and importance of political images gaining popularity after the collapse of the "old regime" were also explored. Key words: power, ideology, image, market, politics, human nature.

Истината за темата за политическите имиджи налага (във фокуса на на-

учно-теоретическите анализи) обективно и безпристрастно да се разграничат

два исторически периода – един, който е свързан с нейната предистория, и

друг, ангажиран със сегашната й публична биография и специфична експлоа-

тация. Поне досега в българската научна обществоведска книжнина липсва по-

добен сериозен монографичен – персонален или колективен – труд, който да е

посветен директно на въпросите за, или около публично забележимото отсъст-

вие и неексплоатиране на имиджови технологии при социализма. А от подобни

изследвания има необходимост, защото те могат да разкрият, обяснят по какви

причини, заради какви обстоятелства политическият имидж се оказва, макар

и публично неафиширана, persona non grata в официозната теория и практика.

Този щекотлив въпрос, обаче, трябва да се поставя и разглежда в една

много по-широка смислова и интерпретативна рамка, най-малкото защото рес-

трикции или табута спрямо определени имиджови феномени съществуват и в

други исторически епохи, или при други типове общества. Няма и не може да

съществува такова обществено устройство, а още повече и властови режими в

него, които да са абсолютно безразлични и пасивни спрямо възможните или

реално циркулиращите разнообразия на имиджи в тях. Като част от символните

производства, възпроизводства, обмени и консумации на всеки социоум, ими-

джовите феномени неминуемо се оказват съпричастни и съучастни в битките за

властови ресурси в конкретното историческо време и в съответното общество.

Дори само поради тази причина, те вече са предопределени да бъдат амбива-

лентно оценявани и санкционирани от адептите или противниците на Властта.

88

Тази неотменна закономерност или специфика в тяхната генеалогия и феноме-

нология представя имиджовите феномени в доста различна светлина, позиция.

Нещо повече, те обуславят представата за извънредно протяжното присъствие

и влияние на тези особени феномени в мистериите на историческите процеси.

В този контекст днес, например, в много имиджелогически трудове или в такива

от сферата на маркетинга, мениджмънта, пиара, рекламата и др. под. нерядко

се срещат тези и примери, според които имиджът притежава огромна исто-

рическа биография, започваща далече назад в дълбините на историята, а и че

с имиджмейкинг като теоретически и практико-приложен феномен се занимава-

ли мъдреци и проницателни властници от отдавна отминали, напълно забраве-

ни и непознати на съвременните хора исторически епохи, цивилизации, типове

общества и култури, като се започне от Сун Дзъ, мине се през велики антични

гръцки и римски философи, без да се пропусне колосалният принос на Николо

Макиавели и т.н. Според подобни възгледи 60-70-те години на ХХ век и САЩ не

са истинската рождена дата и родното място на имиджовите феномени и проб-

леми, защото за такива би следвало да се приемат и легитимират други – пре-

дишни времена и далечни страни. Обаче, е твърде спорно (в чисто теоретико-

методологически план) дали едно явление може да бъде отъждествявано с ня-

кое друго, което външно донякъде му прилича или поне може да изглежда

сходно с първото, като при това и двете носят съвършено различни названия.

В подобни теоретически дискурси винаги има немалко проблемни, аргу-

ментативни и интерпретативни „детонатори”, които могат при дадени ситуации

или питания да „взривят” дефилиращите и парадиращите в тях становища за

огромната продължителност и властност на имиджовите феномени в публичния

и частния живот на хората. Защото при тях „на ход”, а и с господстващ властови

статус е прастарият философски „трик”, според който едно и също съдържание

може да битува в най-различни форми, респ. да носи всевъзможни имена. Но

на запознатите с потайностите на историята на философията са отдавна и

добре известни терзанията на мислителите-номиналисти относно това кое дава

право и основание на различни неща да носят еднакви имена или – обратното,

– еднакви неща да притежават различни названия. В нашия случай този казус

се възражда тук и сега с питането: възможно ли е два социокултурни феноме-

на, подвизаващи се в съвсем различни, а пък и несвързани помежду си истори-

чески времена или обществени бития, да бъдат смятани за тъждествени по

89

своите смисли и предназначения, още повече, ако термините, с които те са из-

вестни в своето време и общество, са несъответстващи си. А подобни разши-

рени тълкувания дават възможности прекалено много феномени, битуващи в

различните епохи, общества, цивилизации и култури, да се смятат и за еднакви.

В битността и битийността им на жизнено важни (в дадени ситуации или

контексти) символни феномени, имиджите, в т.ч. и най-вече политическите им

разновидности, не са безинтересни или дезангажиращи по презумпция участ-

ващите в политиката играчи. Още повече, че имиджовите феномени са своеоб-

разни показатели и практически въплъщения на определени статуси, а и влас-

тови патоси на конкретни смислово-ценностни конфигурации или констелации,

които означават и регулират доста неща в различни модалности на практиката.

Няма как, примерно, в една историческа епоха или пък в общество, в които ре-

лигията и църковността притежават емблематични, а пък освен това и властово

мощни имиджови ерупции към различните общности, изграждащи социалната

пирамида, изцяло безусловно, безпроблемно и безнаказано да се допускат, но

още повече и да се толерират атеистичните имиджи. Това е така, защото ими-

джите са органична част от арсеналите/репертоарите на определени символни

конструкции, които могат да се допускат и толерират, или – обратно – да се ог-

раничават, стигматизират, репресират и безпощадно елиминират от властите.

В този деликатен, пък и обикновено съвършено умишлено премълчаван,

прикриван и преднамерено и системно неразработван от имиджолозите кон-

текст, може да се сподели още, че фактически табуирането на имиджовата

проблематика по принцип и в конкретно взет случай винаги се явява и своеоб-

разно продължение, инерционна последица, особен символен завет от прежни

времена, обществени нрави, които в настоящето обаче битуват под прикрития.

В България до 1989 г. терминологията и дискурсивността, ангажирани с

проблема за имиджа, са теоретически относително непознати, а и практически

неизползваеми в масови мащаби. За подобно особено или дори предубедено

отношение съществуват известни, при това доста сериозни причини и основа-

ния, които обаче не се коментират гласно и в масовидно консумирани дускурси.

В официално допусканата през социалистическия период идеологическа и по-

литическа терминология, лексика и фразеология за това понятие няма отреде-

но впечатляващо, още по-малко пък първостепенно място или особено значима

роля в позитивен аспект, въпреки че още през 80-те години на ХХ век то може

90

понякога, макар и доста рядко, да се срещне и в тогавашната научна теория и

лексика, без, обаче, да се извежда като твърде значим и самостоятелен обект-

предмет на методологическо и практико-приложно изследване. Преобладава-

щата част от тези редки позовавания, анализи на политическия имидж са свър-

зани най-вече с критиката на буржоазната идеология, преди всичко с манипула-

тивните й технологии, от една страна, или пък, от друга страна, с тяхното кап-

сулирано, но и палиативно използване в съответни професионално дефинира-

ни и инкрустирани терминологии, дискурсивни и наративни практики, които оба-

че не рефлектират огледално в идеологическата, политическата терминология.

В известен смисъл, това прекалено специфично – резервирано, негатив-

но и дори дискриминационно – отношение към темата се обуславя поне от три

основни групи причини, всяка от които притежава своя „територия на действие”.

Всяка една от визираните три групи причини обаче в реалната практика

може да функционира както самостоятелно, така и в определена комбинация с

някоя друга, или пък и с останалите две, като това може да се осъществява

както по публично видими, така и по незабележими, или публично неоповесте-

ни начини. Единствено достатъчно внимателният и комплексен анализ на цир-

кулацията в публичното време-пространство-битие на конкретна група от тези

причини може да предостави съответните доводи, а и някакви аргументи относ-

но това в какъв режим тя фактически, реално действа в ситуацията – дали ав-

тономно и автентично, или в комбинация, а и по превратен начин на изявата си.

Първата група причини е директно или косвено свързана с базисната за

господстващата комунистическа идеология парадигма, че Политиката не бива

да се разглежда и анализира в контекста на пазарните ценности, норми,

принципи и технологии. Според доминиращата в периода на социалистическо-

то развитие идеологическа визия, Политиката е или поне трябва да бъде нещо

изключително важно и дори съдбовно, което по никакъв повод и начин не бива

да се свежда и още по-малко сравнява с пазарните начала или отношения. Из-

веждането на преден план на връзките и зависимостта на Идеологията и Поли-

тиката от пазарната конюнктура неизбежно (ще) дискредитира, омаловажава

или буквално символно „развенчава” значението им. Това обаче прави запад-

ната идеология, заради което вече деликатната проблематика за политическия

имидж попада в зоната на острата критичност, пренебрегване или елиминиране

от страна на силно идеологизираната научна теория в онзи исторически етап.

91

Според подразбиращите се парадигми и митове на официозната идеоло-

гия в социалистическото общество, Политиката не бива да се комодифицира,

защото всеки стремеж или опит за опазаряване на нейния облик, статус и патос

неизбежно отвеждат до много сериозни покушения, извращения и опозоряване

на нейната социална, но и най-вече морална функция. В случая е твърде важно

доминиращото предубеждение и тоталният негативизъм към пазарното овещ-

няване и парично остойностяване на всевъзможни неща или ценности, които

(според господстващата идеология) са безценни, респ. и парично неизмерими.

Попадайки в лапите или прегръдките на Постмодерността, обаче, Запа-

дът е принуден да се сбогува с просвещенските си илюзии за непреходни или

безценни феномени. Нещо повече, постмодерната рационалност, с която днес

твърде много се ангажират, включително и в сферата на политико-идеологи-

ческата менталност и прагматика, описва и интерпретира Просвещението, а и

неговите „сакрални” продукти като де/конструкции на умосъзерцателни, телео-

логически инспирирани, оползотворени феномени, нямащи обективен произход

и статус в публичното/личното време-пространство-битие. И не случайно пост-

модернистите разглеждат човешкия Разум като особен, на всичко отгоре и пре-

калено могъщ инструмент за тотализация на попадналите в неговия обсег не-

ща, а имиджите няма как – поне в началното си ембрионално, а и в крайната си

фаза на потребление – да не са обвързани и с подобни „тоталитарни” щения,

намерения, усилия и разнородни дела. Такъв манталитет и маниер на иконог-

рафия и тълкувание обуславят изопачено, превратно изображение и третиране

на същността, ролята и значението на субектите/обектите, в т.ч. и относно ге-

незиса, природата и функционалните ефекти на уж свободния пазар в контекс-

та на неговите връзки с, влияния над и зависимости от имиджовите технологии.

Пазарният фундаментализъм в нашата историческа съвременност и все-

кидневна житейска практика разпростира навред своите пипала и безгранични

щения, в т.ч. в сферата на Духовността, която преди това е гледала с резерви

към опазаряването. Не бива да забравяме факта, че в много от могъщите днес

религии пазарното се сравнява със и уподобява на сатанинското, профанното,

несакралното и недопустимото. Същевременно в днешните условия, когато Па-

зарът е всемогъщ и считан за неотменим, се оказва, че няма такива ценности,

които да не могат да бъдат пазарно остойностени, калкулирани, рекламирани и

разпродавани в съответствие с конюнктурния патос, а резервираният, универ-

92

сален, безсмъртен или вековечен статус на някои безценни културни феномени

се слага на пазарния тезгях като и се сдобива със съответна цена или стойност.

Такива идеи, генерални заключения, процеси и тенденции обаче не могат

да бъдат принципиално възприети и последователно отстоявани от комунисти-

ческата идеология и съответстващата й политическа практика, тъй като те би-

ват публично описвани и като носители, или дори като единствени защитници

на универсалните човешки ценности; естествено, неизменно и винаги в компа-

нията, или под знаменателя на класово фаворизираните ценности, или норми.

Комунистическата идеология не допуска, а и нещо повече – стигматизира

и репресира всеки стремеж, или опит реално или инструментално нарочени

като чужди, враждебни на нейния смислово-ценностен етос феномени да бъдат

свободно циркулиращи, но пък и мащабно влияещи в обществената практика. А

по своето естество или предназначение имиджите се оказват тъкмо подобни

опасни феномени, с които трябва да се борави много внимателно, прецизно, а

пък и ефективно. Чрез тях могат да (и реално) се имплантират чужди ценности,

идеали и властови технологии, които (явно или задкулисно; на момента или с

отложен срок) могат да ерозират и даже да торпилират установените, но и из-

годните за властващите елити смислово-цен-ностни констелации в конкретно

взета жизнена сфера, или в цялостния живот на социума. Затова и те следва

да се поставят в зоната на мрака, или в света на мълчанието, когато се поставя

въпросът за тяхната локализация, пък и битийност в публичните терминологии.

Същевременно, икономиката и особено търговията на социалистическите

държави на международните пазари, колкото и формално да са подвластни на

господстващите в тях идеологемни и политически табута, не могат винаги, неп-

ременно, тотално, безусловно и безпрекословно да се подчиняват на сизифов-

ското бреме на тези клишета. Ориентацията и участието в международните па-

зари обуславят и катализират опознаване, приобщаване, пряко или косвено

усвояване на модерните и валидни за тях технологии. Присъствието и ангажи-

ментите на родни – икономически и търговски – експерти или представители не

изключва, а – обратното, – изисква опознаването, но и овладяването на езика

на новите технологии, на революциите и пробивите в редица пазарни сектори.

Ако българската държава успява да се издигне в първата тридесетица

(на оценявани по комплексни индикатори) страни, това безспорно в немалка

степен се дължи и на нейните впечатляващи успехи и в сферата на експортно-

93

ориентираната й икономика и търговия. В тези сфери обаче е практически не-

възможно пълно игнориране или елиминиране на реалностите, успехите и вли-

янието на иновативните за онова историческо време революции, технологии в

сферата на мениджмънта, маркетинга, рекламата и имижовото експониране.

На задграничните пазари българските специалисти и продукти не могат

да се етикират и прононсират с терминология, която е архаична и невалидна за

мащабно изменените категориални порядъци и дискурсивни практики в другите

страни – те неизбежно трябва да влязат „в крак” и с новите им терминологии.

Съвсем разбираемо и очаквано е проучените и използваните от родната

икономика и търговия чужди технологии от подобен калибър да не се подвиза-

ват обаче във вътрешно-стопанския или в обществено-политическия ни живот с

техните автентични названия, а да действат, както пише народният класик, под

„вънкашност чужда и с име ново”, най-малкото заради внимателното следене и

масираната цензура на промените и иновациите в сферата на допустимата и

приемлива от Властта терминология, дискурсност. Затова в социалистическите

(икономически и търговски, далеч повече в политико-идеологическите) дискурси

от онова историческо време и обществено битие няма да срещнем понятия ка-

то имидж, брандинг, PR, коучинг, менедмънт, маркетинг и пр., макар значителна

част от тях – по разбираема целесъобразност, – да се представят като вариан-

ти на икономическата, или на търговската реклама. В тесно-професионални

или в експертни среди тези понятия, обаче, имат своето „гражданство”, макар и

със силно ограничени прерогативи, а оттам и възможности за масова употреба.

Колкото повече наближаваме към финала или фиаското на реалния со-

циализъм обаче, толкова по-често и по-отчетливо ще срещаме в лексиката на

различни сфери и дейности наличието, ролята, значението и влиянието на по-

добна, уж напълно забранена терминология. А това се дължи на „засмукването”

на нашата историчност и всекидневност от мощните турбуленции на неолибе-

рално конструираната и прокарвана глобализация. С настъпването на Голяма-

та промяна, с неограниченото, светкавично нахлуване и господство на пазарни-

те принципи, ценности, императиви, а и технологии след 10.ХV.1989 г. табутата

пред имиджовата терминология и дискурсивност вече окончателно изчезват.

Преди да настъпи това историческо време и обществено битие, обаче,

идеологемно прокрамираният и системно, неотклонно прокарваният централи-

зирано-планов модел на икономическото ни развитие не бива да оставя никак-

94

во място или значима роля за авантюрите, стихиите и пакостите на Конюнкту-

рата, която (винаги и навсякъде) се нуждае и от своите, достатъчно публично

атрактивни, магнетични, съблазнителни, а пък и ефективно манипулиращи съз-

нанието и поведението на хората, феномени, в т.ч. от реалности или оръжия,

каквито могат да бъдат и реално се оказват различните имиджови технологии.

Предубеждението към и органичната непоносимост на централизирано-

планираното народно стопанство към пазарните издевателства/вакханалии има

обаче и една друга, съща така особено важна страна, която пак се отнася до

„имунната несъвместимост” между пазара и политиката в контекста на господс-

тващите комунистически идеологически принципи, ценности, норми, практики.

Според комунистическия идеологически „катехизис” Политиката е или би

трябвало да бъде високо отговорно, благородно призвание, висш дълг и безко-

ристно служение в името и за благото на обществото, на неговите колективи и

едва най-накрая на отделната личност. Този иманентен и интимен ригоризъм

обаче влиза в пълен разрез или в предопределен разрив с прокламираното от

и осъществяването чрез имиджовите технологии, които залагат генерално на

индивидуалните предпочитания, вкусове, симпатии и нагласи, а пък и, разбира

се, чрез тяхното перфидно обработване в сферата на масовата психика или на

дадени групови съзнания. Заради тези й фундаментални характеристики допус-

тимата и изискуемата от авторитарно-партократичните режими Политика няма,

а и не бива да има каквито и да се връзки и зависимости с Пазара, с неговите

ценности, норми, фундаментални принципи вкусове, технологии и практики. В

този контекст теоретиците и експертите, причисляващи се към господстващата

по времето на социализма идеология, имат достатъчно разнородни примери, а

пък и аргументи по линия на критиката на съвременната им западна буржоазна

идеологическа палитра. По тази причина са твърде важни няколко обстоятелст-

ва, които обикновено не се или принципно не бива да се пропускат от критиците

на западната буржоазна идеология. Първото от тях е, че началните стъпки или

пробиви на темата за имиджа в европейския и американския Запад са директно

свързани с комерсиалната пазарна реклама на различни стоки и услуги от вре-

мето на 60-те години на ХХ век, в т.ч. с мощно навлизащата и мащабно рекла-

мираната поп и рок-музика, най-вече с атрактивното представяне на шоу-спек-

таклите и на музикалните звезди в този (възходящ за развития Запад) период.

Не бива да се изпуска от внимание знаменателният факт, че именно това е ис-

95

торическото време на бързото нахлуване и перспективното господство на об-

ществото-спектакъл, за което пръв пише Ги Дебор, и в което симулациите се

оказват особено значими.1 Това общество-спектакъл е тотално комодифицира-

но, в него всичко има или би трябвало да притежава своята пазарна стойност и

съответен функционален ефект. На тази пазарна основа изгряват и се оказват

особено нужни, ценни и полезни всевъзможните имиджови стратегии и тактики,

визии и инструментариуми. Доста години по-късно, отново друг забележителен

френски мислител – Даниел Бенсаид, – ще предложи и наложи в научните сре-

ди, а и практики оригиналната си версия за пазарния фетишизъм като особен

тип спектакъл, въздействащ по изумителен и мащабен начин.2 А е повече от

очевидно или подразбиращо се, че в сценографията, режисурата и изпълнени-

ето на творческия замисъл в такъв невероятен публичен спектакъл мястото и

ролята на имижите са не само предварително и стабилно резервирани, но и

прекалено високо и дълготрайно субординирани. Театрализацията на ембле-

матични за държавността и гражданското общество сфери, като икономиката,

политиката и културата, не ограничава, нито елиминира, а – тъкмо напротив –

предполага и даже катализира инвазията, разпространението и господството на

имиджите. Това е неизбежно и валидно за всички страни, цивилизации и култу-

ри в индустриалната, още повече в тази на постиндустриалната епоха, в която

символното е предопределено да триумфира. От тази желязна закономерност

не могат да избягат дори социалистическите държави и общества, тъй като не

могат да съществуват в свят, в които да са тотално изолирани, а и ликвидирани

влиянията или въздействията на техните преки (или косвени) съперници. Дали

се признават или не реалните присъствия и мащабните ефекти на имиджовите

феномени от господстващата комунистическа теория и практика, нерядко е без

никакво значение, особено когато в отвъдния или алтернативния свят те вече

са реалност и мощно властово оръжие. След като Пазарът неистово се нуждае

от постоянно, несекващо, все по-увеличаващо параметрите си и впечатляващо

масовите аудитории шоу, то в неговата драматургия, сценография, режисура,

суфлиране и отиграване няма как да няма специално отредени, пък и солидно

резервирани роли за имиждовите феномени и инструменти в живота на общес-

твата. Тази неизбежна (донякъде естествено провокирана, донякъде изкуствено

1 Виж подр. Ги Дебор Общество спектакля. М., Логос, 2000. 2 Виж подр.: Бенсаид, Д. Спектакль как высшая стадия товарного фетишизма. М., ИОМ, 2012

96

форсирана) инвазия на имиджовата терминология, дискурсивност и технология

успява за прекалено кратко историческо време да дифузира, да се разпростра-

ни в твърде много жизнени сфери. Динамично ескалиращата актуалност и впе-

чатляващата популярност, а пък и безспорната утилитарност на имиджовата

проблематика съвсем закономерно, а и все по-трайно привличат вниманието и

професионалната ангажираност на все повече научни изследователски екипи,

експериментално-приложни звена или на авторитетни експертни колегии. Това

неизбежно превръща имиджовите проблеми и феномени от чисто икономичес-

ки в социални, културни, политически, идеологически предизвикателства, които

властите не могат да пренебрегват, омаловажават, скриват или премълчават. А

именно тогава (в бурните 60-70-те години на ХХ век) на книжния пазар в запад-

ните държави един след друг започват да се появяват и теоретични бестселъ-

ри, които, обаче, предизвикват нееднозначни оценки и пораждат много сериоз-

на дискусионна вълна сред учените и експертите, а след тях вече в идеологи-

чески и партийно-политически среди. Кенет Болдуин е пионерът, който в извън-

редно нашумялата (не само по онова, но и в следващите исторически времена)

си творба „Имиджът: познание за живота и обществото” прокарва впечатлява-

ща пъртина за имиджовата тема в научно-практическите търсения или дискурси

на икономиката и политиката. В популярната си книга той лансира и обосновава

идеята си, че имиджът е фундаментален ключ към разгадаването на енигмите

или мистериите на обществото и човешкото поведение; че той може да се из-

ползва като база на когнитивните структури, чрез които е възможно целенасо-

чено и контролирано програмиране, а и дискретно манипулиране на жизнените

ориентации, вкусове, нагласи и реакции на човешките същества, заради което

напълно или съвършено основателно си заслужава и проучването му да се осъ-

ществява в самостоятелна, но и мултидисциплинарна наука – имиджология.

В случая виждаме как един банално присъстващ и с ескалиращо нараст-

ващ публичен статус пазарен феномен се превръща в неотвратима провока-

ция, а същевременно и в особена „взривоопасна” територия, в която научното

познание трябва да навлезе, пък и да завладее колкото може по-бързо, а и по-

цялостно, ако не иска да изостане от иновативните пробиви в практиката.

По същото това бурно и противоречиво историческо време на хоризонта

се появяват и немалко трудове, които буквално скандализират не само научна-

та, а и цялата американска, оттам вече и световната общественост – поне тази

97

на учените и експертите, работещи в тази или сходни области. Такава, напри-

мер, е и публикуваната през 1969 г. капитална монографична творба на Джо

МакГиннес „Как продаваха президента в 1968”, в които неприкрито се апелира

за максимално бързо внедряване и оптимално, ефективно използване на тех-

нологии, чрез които политическите дейци могат да се представят и натрапват

на масовите потребители както най-различни видове търговски стоки и услуги.

70-те години са знаменателното време, в което постмодернизмът мощно

нахлува и жъне една след друга мащабни победи в различни жизнени сфери и

типове дейности. Това е и времето, когато традиционните негативистични ико-

нографии, а и тълкувания за тъмните, или порочните страни на политиката дос-

та радикално променят своя фасон, тъй като в публичен оборот вече навлизат

съвсем друг тип алюзии и аналогии за тях. Профаниращото сравнение на поли-

тиката с прах за пране или с битови дейности няма предишните впечатляващи

и оставили много дълга историческа следа във времето след себе си аналози.

Сега обаче, във времето и стихията на постмодернистката менталност и мета-

форика, са напълно възможни, желани и реални подобни съпоставяния, срав-

нения и замени на сакралните иконографии и трактовки на политиката с нейни-

те одиозни банални образи. За масовата публика, за всекидневните и лесно

манипулируеми социални вкусове, такива подмени са вече не само практически

възможни, но и твърде силно психично влияещи, поради което тяхната спеку-

лативна и манипулативна природа добива високи котировки. В един свят, който

на базата на пазарните отношения става все по-обвързан и взаимно зависим,

няма как фаворизираните в лидиращите държави, общества и култури имиджо-

ви феномени да не се разпространят твърде бързо по всички посоки и в целия

свят. Не са нужни десетилетия или години, а често дори сам месеци, или сед-

мици, за да може даден бестселър да бъде преведен и за него да се заговори,

а лансираните в него идеи да се пласират и другаде. Така вече проблемът или

темата за имиджите неизбежно прехвърля границите на отделни страни, об-

щества и култури, превръщайки се в „разменна монета” и дискурсивен похват

за учени, експерти, или обикновени хора от най-различни краища на планетата.

Преди МакГиннес, обаче, Ръсел Ривз е (може би) първият сериозен екс-

перт и теоретик, който директно предлага – специално за изборната кампания

за президент на САЩ на Айзенхауер през 1956 г., в която е и активен участик, –

оптимално да се използват методите на комерсиалната търговска реклама и

98

гъвкавите техники на мениджмънта, за да може чрез техните „екстри” и услуги

образът на кандидата за президент да се „опакова” и поднесе по начини, който

да привличат вниманието и вота на гласоподавателите. Както и при някои други

такива иноватори, славещи се с разкрепостено мислене и с неординерен език,

една пласирана от Ривз фраза успява да разбуни духовете и предизвиква дос-

та остри дискусии за този сорт нестандартни предложения. В случая иде реч за

шокиращата експертното, но импониращата на масовото съзнание в онзи етап

аналогия на Ривз между бъдещия президент и успешно рекламирана консер-

ва.3 По онова време, а и след него, на пазарните тържища се лансират, прок-

ламират и други нестандартни сравнения на политическите фигури и дейности:

например, с праха за пране, или пък с други битови, домакински артикули, кои-

то се ползват доста мащабно. Такива, исторически непознати или недопустими

до този момент, аналогии влизат или в предизвикателните, или дори шокира-

щите заглавия на подобни трудове, или се оказват част от техните повествова-

ния, а и (къде афиширани, къде завоалирани) послания. Нещо повече, оттогава

насетне и чак до наши дни в материята на политическия мениджмънт и марке-

тинг се загнездват, а и придобиват едва ли не неоспоримо и вечно гражданство

примери, в които политическите процеси и събития започват да се представят и

интерпретират като своеобразни олицетворение или въплъщения на пазарните

реалии. След като всичко може да бъде атрактивно сравнено или уподобено с

пазарните феноменологии, пък и титулувано с присъщата за пазара терминоло-

гия, проблемите сякаш вече трябва да се решават по-бързо и по-лесно. За наг-

ледност, за по-лесно ментално усвояване, такива примери следва да бъдат и

доста близки до ежедневието на простосмъртните хора – сиреч да са битово

релевантни, което знаменателно обстоятелство пък вече и съвсем закономерно

дава „cart blanshe” (a и гаранции) на аналогиите и съпоставките на Политиката с

битовите реалности и нрави, респ. и с битово потребяваните стоки, или услуги.

Фундаменталният прийом и инструмент на постмодерната рефлексия –

иронията – също се превръща в много удобна територия, но и в чудесно, мно-

гоцелево и масово поразяващо оръжие за особено символно деконструиране;

още по-точно казано, за развенчаване на всякакви феномени в обществената, в

т.ч. политическата практика. Непоносимостта на постмодернизма към всякакви

3 Срав.: Коханенко, А. Имидж рекламных персонажей. Ростов на Дону, Феникс, 2004, с. 7.

99

универсализми и есенциализми също дава своите огромни исторически прино-

си към ускоряването и умножаването на конюнктурното производство, дистри-

буция, реклама, пласмент и консумация на всевъзможни символни феномени.

Именно пазарът е онова специфично време-пространство, в което могат най-

динамично, а и най-безцеремонно да се извършват такива внедрявания на съв-

сем нови и модифицирани съобразно конюнктурата, или на „развенчаване” на

остарели, ненужни феномени, като освен това и опредметяването, овещнява-

нето или остойностяването на всичко в неговите разширяващи се предели се

извършват чрез особено битовизиране дори и на сакралните преди феномени.

Тази пазарна битовизация и подобно свеждане на историчността до ов-

секидневяване на политическите феномени обаче не кореспондират изобщо на

комунистическата догматика, за която Политиката следва да се описва и тълку-

ва в коренно други ценностни проекции. В немалко отношения тази догматика

остава предана, а и непоколебима към редица важни Просвещенски ценности и

идеали, имащи непреходно и безценно предназначение. За нея истинската ду-

ховност, добродетелност и възвишеност на човешкия дух нямат, а и не могат

да имат изобщо каквато да е цена, още по-малко пък пазарно остойностяване.

Защото, ако бъдат подложени на маркетизация, тези феномени и ценности гу-

бят историческия си смисъл и хуманната си значимост за прогреса и величието

на човешкия разум. От метафизичните и догматични ценностно-интерпретатив-

ни „небеса” на комунистическата идеология, такива интелектуални волунтариз-

ми изглеждат ако не отблъскващо вулгарни, то поне органично несъвместими с

рекламираното и налаганото от комунистическата нравственост публично бла-

гоприличие, с изискуемите добри нрави и обности в или за обществения живот.

За тази догматика звучат не само парадоксално, а дори абсурдно сравненията

между политическата отговорност и изискваната гражданска ангажираност на

социалистическия човек с пазарната шумотевица, конюнктурщина, спекулатив-

ност, манипулативност и суета. Свеждането на висшите духовни ценности до

битови вещи или уподобяването им с предмети за масова, всекидневна упот-

реба е предизвикателство, което следва незабавно да бъде публично разобли-

чено, адекватно санкционирано от властимащите в обществото. По тази, чисто

идеологическа причина съвсем целенасочено и неотстъпно трябва да се произ-

веждат, възпроизвеждат, дистрибутират, рекламират и пласират, а впоследст-

вие и да се консумират всевъзможни предразсъдъци и предубеждения, част от

100

които „затръшват вратите под носа” на имиджовите казуси или оферти както в

сферата на икономиката, така и още повече в тази на политиката в социалисти-

ческата държава, а и в нейното (силно идеологизирано) гражданско общество.

Това неотрадно състояние на имиджовата тематика, но и терминология е

съвършено различно и противоположно на онова, което е присъщо за развити-

те западни общества, в които въпросната терминология и проблематика нахлу-

ват неимоверно бързо, започват да господстват лексно и трайно, добиват граж-

дански статут и не раждат никакви ментални и терминологични проблеми. Няма

как да бъде иначе, след като в тях господството на Пазара е вече неоспоримо.

Друг, не по-малко емблематичен за онези бурни исторически десетиле-

тия, американски учен – Д. Бурстин, също лансира подобни идеи, доводи и ар-

гументи, които по аналогичен начин не срещат еднозначна, безрезервна мощна

подкрепа. В книгата си „Имиджът, или Какво стана с американската мечта”, той

използва темата за присъствието, ролята и значението на имиджовите въпроси

и шансове, за да разкрие някои умишлено премълчавани или тъмни страни на

тогавашните реалности, нрави. А в другата си, също нашумяла, творба „Имидж.

Пътеводител по псевдосъбитията в Америка”, той съвършено неприкрито отс-

тоява тезата, че е крайно време доказалите се в различни пазарни ниши техно-

логии за манипулация на масовата психика и консумативното съзнание на тога-

вашните потребители да се трансферират и в областта на политическите от-

ношения, реалности, нрави и дейности, да станат и там легитимни технологии.

В такава, ескалиращо интригуваща читателското внимание и размишле-

ние, посока депозира своите теоретически визии и аргументи и С. Ивен, който,

обаче, прехвърля темата за наложителността имиджовите технологии да се из-

ползват и за политически цели в друга и не по-малко значима област – тази на

масовата култура. Подобен ход не е изненадващ, още повече като се има и

предвид, че 60-70-те години на ХХ век са времето, в което започва триумфал-

ният ход на масовата култура в национален и световен план. В предизвикалата

също не по-малко бурни творчески и публични дискусии негова книга „Всепог-

лъщащите имиджи: политиката на стил в съвременната култура”, той напълно

откровено лансира становището си, а пък и излага аргументите си, според кои-

то пазарната реклама е, а и не може да не бъде в основата на съвременната

политическа култура, заради което оттук насетне вече и политическият живот

може/трябва да се съобразява с пазарния брендинг. Впрочем, това е и истори-

101

ческото време на бурното формиране и утвърждаване на консуматорското

общество в западния свят, както на динамичното разпространение на неговите

модалности в целия свят. А консумативната психика и потребителският начин

на живот не могат да съществуват нормално, нито да се развиват перспективно

и експоненциално в публичния/частния живот на хората без наличието, ролята

на мострите, услугите на имиджовото презентиране и на манипулирането му.

Фрапиращо безцеремонна, при това още в заглавието на своя нашумял

труд, е Полла Берд – „Продай себе си. Тактика за усъвършенстване на вашия

имидж”4. Опазаряването на политиката и меркантилизацията на политическите

визии и практики закономерно и неотстъпно отварят царски друмища и осигу-

ряват необятни територии за инвазиите на имиджовите технологии. Те се прев-

ръщат в неимоверно мощни исторически тенденции, които с шеметна скорост

се разпространяват и налагат в започналото в онова време да се глобализира

световно пространство. За това огромна историческа заслуга, обаче, има и друг

основен играч в този период - постмодерната рефлексивност, която тотално

рекламира и залага на символните интриги и авантюри, на спекулациите с и

манипулациите на човешкото съзнание и поведение чрез атрактивни и недос-

татъчно осъзнати комбинаторики на различни знакови феномени, а и чрез до-

миниращата власт на разнородни и многолики лингвистични игри, или проекти.

Проблемите и колизиите, които евентуално или задължително ще настъ-

пят при нашествието, или господството на пазарните принципи и ценности, спо-

ред ортодоксалните защитници на господстващата комунистическа идеология и

съответстващия й политически режим, са, че комодификацията на политичес-

ките феномени неизбежно (ще) постави последните в крайно неизгодна и дори

в рискова позиция. Безусловното, безцеремонното, безнаказаното и безпреце-

дентното въвеждане на пазарното начало в „свещената обител” на политиката

неотвратимо води и до неизбежна десакрализация на политическите феноме-

ни, обикновено представяни на публиката в социалистическите държави и об-

щества по доста инструментален начин. Няма как да бъде и другояче, след ка-

то в смислово-ценностния ключ на комодификацията Политиката (ще) трябва

неминуемо да се свежда до или оприличава с обикновено търгашество, с

одиозната далавера, с до болка банално познатата на всеки обикновен човек и

4 Берд, П. Продай себя. Тактика совершенствования вашего имиджа. Минск, Амалфея, 2004.

102

редови гражданин покупко-продажба на съответни стоки и услуги, в чиито изоб-

ражения, или въплъщения трябва да се инкорпорират и властовите ресурси.

Комунистическата идеология, като рожба на европейската култура и нау-

ка, носи в своята утроба много идеи и идеали на Просвещението, или на епоха-

та на Модерността, които фанатично вярват в силата на Разума и в неотврати-

мостта на Прогреса, в триумфа на Хуманизма и неоспоримото достойнство на

Човека (като род, вид и индивид). Колкото и странно да изглежда, или да звучи,

но трагедията на европейския комунистически проект се развихря и завършва

едновременно с бурното нашествие и господството на Постмодерността; т.е. с

конвулсиите или агониите на Модерността в източно- и централно-европей-ски-

те социалистически държави, с трансформирането им „по калъпите” на неоли-

бералната и постмодерно орнаментирана квази- или пък дори постдемокрация.

Както показват последващите историческите събития, реалности, нрави и

драми, посткомунизмът се оказва другото лице на постдемокрацията или, по-

точно, на отсъстващата либерална демокрация; на времето и действителност-

та, в които Пазарът – някога, преди векове създаден и легитимиран от Демок-

рацията и Политиката, – вече няма потребност нито от едната, нито от другата,

поради което тези два феномена изпадат неизбежно в тежка немилост. Неслу-

чайно днес едва ли не всекидневно на книжния пазар се появяват всевъзможни

творби, директно посветени на кризите, гърчовете, колапсите, агониите и дори-

на края на демокрацията, на меланхолията на демокрацията, или на гибелта на

политиката. За справка можем да вземем – дори и само фрапиращо, огледално

изглеждащите по своите заглавия – популярни бестселъри на твърде нашуме-

лите, а и солидно цитираните в нашата съвременност мислители като Ален Ба-

диу, Жан-Мари Гуно, Паскал Брюкнер и Жан Рансиер5. Въпреки това мястото, а

още повече и ролята на имиждовата тематика остават солидно резервирани.

Може да изглежда парадоксално, но темата за имиджа експоненциално

покачва рейтинга си, в противовес на този на въпроса за легитимността на по-

литиката и суверенитета на държавата. А това е част от дискретния или от пък-

ления сценарий на неолибералната глобализация, в и за която делегитимации-

те на политиката, класическия либерализъм, демокрацията, националната, но

5 Виж подр.: Бадью, А. Метаполитика: можно ли мыслить политику. М., Логос, 2005, Гуно, Ж.-М. Краят на демокрацията. С., ИК Христо Ботев, 1997; Брюкнер, П. Меланхолията на демокрацията. Как да живе-ем без врагове. С., Любомъдрие, 1997, Рансьер, Ж. На краю политического. М., Праксис, 2006.

103

най-вече на социалната държава вървят успоредно с неудържимо галопиращо-

то и повсеместното рекламиране, а и на тоталното експлоатиране на имиджа.

За изгряващата през 60-те години на ХХ-я век епоха на Постмодерността

обаче, Просвещенските идеали са вече напълно безпочвени, несъстоятелни,

тотално дискредитирани, крайно опасни и гибелно вредни за Пазара, а още по-

вече за неоспоримото му господството в публичния и частния живот на хората.

Неотвратимите пробиви и мащабните разпространения на постмодерни-

те идеи и технологии за властване в държавите и обществата с комунистически

режими се оказват пагубни за дълготрайното табуиране и елиминиране на ими-

джовите феномени. Рано или късно, леко или трудно, последните са предопре-

делени да нахлуват, да се разпространяват и да властват в тези бивши страни.

Дори и от гледна точка на отдавна познатото клише в политическата тео-

рия или практика, че „политиката е изкуство на възможното”, имиджът става

неимоверно проблематичен и дори непредсказуемо опасен, защото е свързан

със желанията, с моментните капризи и конюнктурно обусловените щения, а не

със сякаш априорно, универсално, неотстъпчиво изваяния и общовалиден мо-

рален ригоризъм. За ортодоксалните, още повече за догматизираните комунис-

тически умове и души, Политиката не следва да се представя и анализира като

изкуство на възможното, понеже тя е по-скоро задължение, висша от-говорност,

благородно призвание, съзнателно отдаване и последователно отстояван дълг,

а не меркантилно опортюнистическо съобразяване с или семпло конформистко

приспособяване към нуждите, особеностите или непрозрачните сценарии на уж

безконтролно изменчивата конюнктура, и с неотвратимите стихии на събитията.

Както виждаме и разбираме, между Политиката като желание и тази като за-

дължение се формира известна несъгласуваност, разномислие или даже сери-

озно противостояние. Едва забележимите някога пукнатини между тях сега ве-

че се превръщат в непрестанно разтварящи се, но и застрашителни пропасти.

Това обстоятелство притежава и своята ревниво пазена тайна: ако Просвеще-

нието залага на деонтологията, Постмодерността играе ва банк с хедонизация-

та на всички сфери. Ригоризмът или императивността на Политиката вече не

могат да привлекат и насърчат гражданите, понеже, за да бъдат съблазнени от

политическите феноменологии в постмодерните времена и нрави, хората съз-

нателно, неосъзнато и дори подсъзнателно вече желаят да бъдат солидно, пък

и атрактивно изкушени с нейните удоволствия или облаги. Обаче, тъкмо подоб-

104

на „смяна на караула” във водещите парадигми – трансгресията от дължимо

към желано – обуславя необходимостта от и триумфалния поход на имиджите.

Това (по своему) се отразява върху терминологията и дискурсивността,

пряко свързани с имиджа. Иконографията, а и трактовката на постулираната от

комунистическите догми политика не бива да са поле, нито средство за необ-

ременено от нищо изкуство на възможностите. Те следва да са арена, оръжие и

гарант за задължителната реализация на Идеала. Не желанията, а потребност-

та, интересите, ценността, а и мисията на Комунистическия идеал са в основа-

та на Политиката като историческа дължимост от хуманно естество – поне та-

кива са официозните идеологически постулати и програмно-политически визии.

В сферата на имиджовата иконография и технология съдържанието, мяс-

тото и ролята на Дължимостта обаче са не само символно и практически доста

силно ограничени, а даже са твърде забележимо компрометирани или дори все

по-осезаемо изчезващи от вниманието и интересите на консуматора, ако, раз-

бира се, не вземем под внимание наложителното съобразяване с изискванията

и „кода” на използваните в дадения момент, или в съответен казус технологии.

Затова публично неартикулирано, иносказателно или дори само подразбиращо

се, ескпоненциалното движение на имиджовата терминология и дискурсивност

в новото – постмодерното, но и неолиберално доминираното – публично време-

пространство-битие вече е солидно идеологически ограничавано и политически

контролирано, при това и по всевъзможни, но и непознати досега начини. Съ-

щевременно обаче, то е идеологически форсирано и допълнително аргументи-

рано чрез посредничеството на перверзната идеологема (или митологема) за

постмодерното време и общество като историческа епохалност и социум, в кои-

то е очевадно, неминуемо деидеологизирането на нещата от живота на хората.

Както обаче много скоро се разбира, теорията за деидеологизацията се оказва

смокинов лист или измамното було, под които много удобно и гарантирано, уют-

но се настаняват и перспективно се мултиплицират добре познати идеологии,

които не само, че нямат предразсъдъци или опасения от имиджите, но дори се

нуждаят фатално от техните атрактивни екстри и гарантиращи печалби услуги.

За подозрителността или мнителността към опазарените версии на поли-

тиката от значение е и друга – също публично неартикулирана и некоментирана

– опозиция. Тя се отнася до диалектиката между абстрактното и конкрет-

ното. Философията много отдавна е предложила, а и натрупала „Хеопсова пи-

105

рамида” от теоретически визии и разнородни аргументариуми относно взаимо-

зависимостите (или конфронтациите) между абстрактното и конкретното. В чис-

то политически контекст, обаче, от едната страна, се намират абстрактните или

формалните постулати за това що е или какво може/трябва да бъде Полити-

ката, но и, от друга страна, се оказват конкретните й модификации, или въп-

лъщения, обикновено разбирани – и теоретически, и политически – като реална

политика, която по своето истинско, дълбинно, или иманентно естество, а и по

своите специфики, функции и феноменологии вече твърде много се отличава

от абстрактно-формалните опции, или визии за това какво тя следва да бъде.

Имиджовите феномени обаче са и доста опасни, понеже те много ориги-

нално и умело могат да (а и реално-практически) си „играят” с всевъзможни ти-

пове абстракции, на които обаче неизменно придават доста конкретен изглед.

Подобни комбинации, ако не винаги, то в повечето случаи са крайно нежелани,

даже рискови или потенциално смъртоносни, особено за застиналите идеоло-

гически догми и клишета, а и за съобразяващите и ръководещите се от тях по-

литически особи – лица или елити, в т.нар. затворени общества, които са ан-

типоди на пазарно рекламираните и утвърждавани в новите глобални реалнос-

ти „свободни, отворени общества”. Всепозволеността, на която често разчи-

тат имиджовите феномени, дискретно и атрактивно бракосъчатаващи в себе си

иначе съвсем чужди и несъвместими предмети, се оказва твърде застрашител-

на за желания и съграден (като по конец) порядък, за когото комунистическата

догматика искрено копнее, нито жали средства да го въплъти в живота. Тази

особена всепозволеност ражда и легитимира своя имиджова деонтология, ко-

ято е органично несъвместима с идеологемната деонтология на комунистиче-

ските догми. Това, какво може (или трябва), според имиджовата деонтология

обикновено, или често си конфронтира с анонсираното, или с изискваното от

деонтологията на въпросните догми. Затова императивността на опазарения

имидж или деонтологията на несъвместимите, пък и враждебни по своите „ка-

тегорични императиви” на явно догматизираната идеологемност и политическа

стереотипност все повече, очевидно, драматично и динамично-противоречиво

се разминават и ескалиращо се конфронтират, пък и влизат в смъртни схватки.

В подобни – зрими или невидими, но практически реални – сблъсъци

имиджите са тези феномени, или фактори, които не само печелят, но и които си

106

осигуряват светли бъднини, заедно с триумфалното шествие на неолиберална-

та глобализация, а пък и с тоталната маркетизация на всички жизнени сфери.

Пазарният фундаментализъм, сравняван от някои – селективно, а и инс-

трументално популярни в нашето време, – автори и с тоталитаризма, или даже

с фашизма, осигурява доста ведри хоризонти, вдигнати бариери или зелени

светофари за исторически пришествия и възшествия на имиджовите феномени.

Втората основна група причини или основания за подозрително, мни-

телно, отрицателно, стигматично и репресивно отношение към фаворизираната

на запад тема за имиджа се отнася до морално-етическите измерения на не-

говата функционалност и феноменология. Тя донякъде се припокрива с извест-

на част от споделеното и за другите видове социални, и морални деонтологии.

Социалистическият нравствен „катехизис” неотвратимо изисква от човека

да се представя в публичния и частния си живот такъв, какъвто е и, още пове-

че, такъв, какъвто той следва да бъде в унисон с господстващите в общество-

то морални критерии, ценности и норми. Този императивен морален статус или

етос, обаче, е в пълен дисонанс с прокламираното или възможното според ими-

джовата терминология и технология, които залагат на желаното и приятното.

За имиджовата интенция и инвенция не е толкова важно, нито е много

полезно какъв точно реално трябва да бъде, а е приоритетно значимо какъв

може, или какъв би желал, какви удоволствия и какви изгоди би могъл да пре-

достави имиджовият феномен на своя консуматор, пък и екзалтиран почитател.

Дори незапознатите с потайностите на етиката обикновени хора отлично

знаят, че между съществуващото, желаното, възможното и дължимото има

не само големи разлики, а понякога дори огромни или непреодолими пропасти.

Моралният етос изисква да се отстояват дадени ценностно-нормативни

мнения или позиции независимо и въпреки обстоятелства, или дори когато те

не се харесват на околните, заради което понякога на техния субект се налага –

успешно, или несполучливо – да убеждава другите в тяхната основателност, но

и полезност. Не случайно още Блез Паскал подчертава, че съществуват два

основни начина на въздействие на хората – чрез убеждение или чрез това да

(им) се понравиш, като обикновено вторият е неизмеримо по-ефективен, а и по-

сигурен в сравнение с първия. На този специфичен прийом залагат имиджмей-

кърите, които не се стремят или опитват да убеждават, а да внушават, привли-

107

чат, съблазняват, изкушават и магнетично да обвързват публиката с специално

обработен, но пък и силно впечатляващ човешката психика, или дейност, обект.

Споменах вече, че еволюцията на имиджовите терминологии и техноло-

гии „върви в крак” с настъплението и господството на Постмодерността, в реал-

ностите, нравите, арсеналите и репертоарите на която се извършва радикална

промяна или замяна – на първостепенното място и роля на Етиката се оказва и

започва да господства Естетиката. Имиджовите феномени генетически, а пък и

функционално са далеч по-близки и сродни с естетическото, но, заедно с това,

много по-чужди, несъвместими с морално-етическото. Затова и те са органично

зависими от формата, при това много повече отколкото от съдържанието. Ди-

зайнът, тунингът и опаковката, придружавани от съответни впечатляващи или

съблазняващи вербални конструкции, рекламиращи конкретния продукт, реал-

но са най-важните за имиджите. Защото формата, външността и привидността

могат да прикрият доста неща от съдържанието, инструментално да отклонят

вниманието от реалните качества и от опасните ефекти на рекламираната вещ.

Тази дискретна закономерност обаче си пробива лесно, бързо и трайно път в

териториите на политическата менталност, сензитивност и прагматика, в които

вече е много по-важно, ценно и полезно как изглежда, а не какво реално се

крие под повърхността на тази привлекателна, макар и фалшива, нагледност.

Политиката от самото начало на историческото си присъствие и влияние

се е тормозела от това как може да прикрие истинските си намерения и задку-

лисните си сценарии, без оглед на избора на средствата, на естеството на жер-

твите за постигане на целите си. А имиджовите феномени любезно й предлагат

и гарантират ефективни и ефектни идеи и оръдия. На тази база политическото

имиджмейкърство много малко се интересува от нравствените скрупули, обаче

се съобразява винаги и навсякъде с естетическите и естетизираните настрое-

ния, публични нагласи, масови критерии или стереотипи в конкретни ситуации.

Повече от очевадно е, че между харесването и убеждаването може и

често, реално се издигат трудно превземаеми крепостни стени, и че се отварят

големи пропасти в смислово или ценностно-нормативно отношение. Първото

винаги се отнася предимно до естетизираните впечатления, удоволствия и за-

нимания, докато второто до морализираното убеждаване в правотата и фатал-

ната нужда от признаването, а и стриктното следване на някакъв значим дълг.

108

Първото залага на емоционално декорираното впечатление, докато вто-

рото се ангажира с приоритетната роля и значимост на рационалното обмисля-

не и преценяване на факта. За дълбинната същност на имиджа, обаче, прека-

леното замисляне и прецизното, а пък и комплексното оценяване на всички „за”

или „против” винаги е много опасно, а и нежелано. За сметка на това обаче, ха-

ресването, базирано на емоционално „напарфюмирани” впечатления, винаги е

от огромно значение, а е и желано нещо, и то от най-висока категория. Първото

изисква определена дълбочина, второто – повърхностно, но приятно хлъзгане.

Според ортодоксалната марксистко-ленинска етика обществено-полезна-

та и хуманистичната дейност в която да е жизнена сфера не бива да има мер-

кантилни фундаменти или комерсиални ефекти върху психиката, съзнанието,

поведението и битието на човека. Тя не бива еднозначно, нито априорно да се

обвързва и със самоцелно преследване на успех, което, според възприетите и

толерирани нравствени критерии и порядки, трябва да се възприема и оценява

като излишна, социално-нежелана и дори опасна, а и вредна поведенска изява.

В тази деликатна смислово-ценностна плоскост обаче, западно-прокламирани-

ят имижд се оказва прекалено много, а и сериозни „ахилесови пети”, защото той

изначално и фатално не само, че не елиминира меркантилизма, утилитаризма

и комерсиализма, но и – точно обратното, – всячески, системно, неотменно, а и

непрестанно ги вкарва в своите игри, сценарии и непрозрачни феноменологии.

Съгласно марксисткия нравствено-етически „катехизис”, морално е само

онова деяние, което е отражение или продукт на безкористно отношение към

хората и социума, докато имиджа, независимо от неговите разновидности, ви-

наги преследва някаква изгода или определен успех в конкретна жизнена сфе-

ра, който е и ситуативно/перспективно значим. Имиджът винаги и навсякъде е

органично чужд на метафизиката на универсалните или на общочовешките цен-

ности, защото е „по плът, душа и сърце” инструментален и практичен, т.е. ръко-

воден или галванизиран от някакви моментни, или близко перспективни ползи.

Много ясно и категорично това залагане „ва банк” на успеха в преследва-

нето на ползата от употребата на имиджови технологии може да се види, проу-

мее от бестселъра на Лиллиан Браун – една от най-големите легенди на аме-

риканското имиджмейкърство. Тя е била в най-близкото обкръжение на петима

американски президенти – Кенеди, Джонсън, Никсън, Форд и Картър, като им е

предлагала своите висококачествени и атрактивни, без съмнение скъпо запла-

109

тени експертни услуги. Самото заглавие на нейната книга („Имиджът – път към

успеха”) е достатъчно красноречив, но и показателен за онова, какво именно се

влага, или пък цели чрез имиджовите технологии.6 Впрочем, едва ли може да

се намери и труд в огромната имиджологическа литература, в който терминът

„успех” да липсва, или пък да се ползва изцяло със статут на persona non grata.

Успехът е блянът, розовата мечта, сияйното бъдеще, разковничето на имиджа.

Достолепно придвижваща се по същата интересна тематична алея – тази

за имиджовото „тунинговане” на човешкото тяло, за дизайнерското шлифоване

на публичните маниери, за перфекционисткото взиране в и ангажиране преди

всичко с публично толерирания (в конкретно време, място и обкръжение) ети-

кет, но не и с дълбоко моралните параметри на отношението и комуникацията

с другите – познати или непознати – хора, и пр., – британската специалистка по

мениджмът, PR, реклама и имидж Филиппа Дейвис също гарантира, че използ-

ването на подобни аксесоари, или репертоари гарантира сигурно, а пък и в най-

висока степен кариерното движение на техните ползватели и превръщането им

в персонажи, които предизвикват възхищение, дори завист със своите успехи.7

С други думи казано, кариерният „асансьор” има дискретно вграден „оптически

прибор”, който не пропуска индивиди или институции, притежаващи ирелевант-

но отношения и действия смяпо имиджовите феномени, изисквания, практики.

А в жизнени сфери, каквато е и Политиката, в които кариерата се превръща във

фикс-идея, във фатално необходим инструмент за социална мобилност и при-

ватизиране на властови ресурси, Имиджът се оказва абсолютно задължителен

Навсякъде в необозримо голямата пирамида от всевъзможни писания за

имиджа и неговите ефекти, гарантиращи сигурни и блестящи публични успехи

на онзи, който е способен да се възползва от екстрите и услугите на имиджови-

те технологии, в полезрението на читателя неизбежно попада темата за изис-

куемия (или референтния) етикет, и никъде последният не се обвързва с те-

мата за неговата морална същност и стойност. И това не е случайно, а напълно

закономерно и логично, тъй като Пазарът винаги гледа на кръв Нравствеността,

не желае да има каквото и да е общо с нея, или прави всичко необходимо или

възможно, за да може тя да бъде изтласкана, или недопусната в конкретно взе-

тия случай, или по принцип в неговите отечествени територии, а и господства.

6 Виж подр.: Браун, Л. Имидж – путь к успеху. СПб., Питер, 2001. 7 Виж подр.: Дэвис, Ф. Создай себе имидж. Минск, 1998.

110

Единственият вариант или компромис Нравствеността да се допусне и да

изяви себе си в такива – опазарени – ситуации, е тя да бъде явно или незабе-

лежимо подменена, при това съвършено целенасочено, инструментално, спе-

кулативно или манипулативно, с Менторството, или пък с фалшивото Нраво-

учителство, което се съобразява и подчинява отново на външната форма, а

не на вътрешното съдържание на това, което се изисква, преследва чрез тях.

Именно тази коварна, перфидна или даже перверзна операция може да

се забележи твърде осезаемо в тъканта на публичните интервенции и впечат-

ляващи „гастроли” на политическия имидж, който (най-вече) в своите вербални

изпълнения отделя твърде голямо внимание на менторския тон и нравоучител-

ските маниери в контактуването с хората. Тези „дребни щрихи в цялостния пор-

трет” на политико-имиджовите технологии обаче въобще не пренебрегват, ома-

ловажават или не елиминират кардиналната цел, която е предварително комо-

дифицирана и, съответно, инкрустирана, за да прикрие своите фалшификации.

Пазарният модус на експлоатацията на всемъзможните имидж-техноло-

гии се свежда винаги и преди всичко до това как по-добре, по-бързо, по-точно,

по-атрактивно, по-ефективно и по-гарантирано субектът може да се продаде в

конкретно взета (явно или дискретно опазарена) ситуации, или как (трябва) да

„пробие” (или да остане) в определена пазарна (в т.ч. и политическа) ниша. Из-

годата, ползата и печалбата са вечните пътеводни звезди както за първород-

ния имиджмейкинг в сферата на икономическите, търговските реалности и нра-

ви, но така също и в областта на окупираните, поставените под неговата юрис-

дикция политически условия или порядки на съвременното – постмодерно, а и

неолиберално конструирано, но и инструметнално „форматирано” – общество.

Защото вече са публична тайна както политизацията на икономиката, така съ-

що и икономизацията на политиката, независимо от или въпреки факта дали

това се върши явно, или завоалирано. А подобен стил на отношение към оце-

няването на характеристиките или особеностите на даден социален субект ве-

че определено влиза в тежък дисонанс с нравствените ригоризми, а и с деонто-

логичните телеологии, практики на силно догматизирания комунистически етос.

Съблазнителните оферти на имиджмейкърите, обаче, не се отнасят само

до отделни лица, но и до надиндивидуални субекти; например, до фирми, ком-

пании, тръстове, концерни, транснационални корпорации или дори до нивото на

отделни държави или общества, а и на международни емблеватични структури.

111

При тях също култът към успеха е фатално зависим от прецизната селекция и

ефективното прилагане на имиджови технологии. Не случайно в нашето съвре-

мие, известната в средите на американския мениджмънт Барбара (Бобби) Джо-

ан Джи е категорична, че с посредничеството на умели и навременни имиджови

прийоми всяка фирма може да добие такъв публичен вид, че хората да й при-

дават стойност за милиони долари8, дори когато тя не струва толкова. В този

случай пак се срещаме, но и сблъскваме с неотвратимия за имиджовите фено-

менологии въпрос за разликите между истинските и фалшивите стойности.

Дори такъв безспорен „ас” в сферата на маркетинга и мениджмънта като

Ф. Котлер директно, откровено, без всякакви уговорки и условности твърди, че

имиджът е неимоверно важно публично възприятие и благоприятно оценяване

на конкретна фирма, или на нейните продукти, стоки и услуги от страна на об-

ществото, респ. на определени консуматорски слоеве, поради което и успехите

в градежа на благоприятен, но и атрактивен имидж зависят твърде съществено

от естеството и мащаба на старанията или усилията на фирмата своевременно

да изгради и предложи на обществеността изменената си индивидуалност, а и

променената дислокация на нейните производи.9 А заедно с К. Келлер, Котлер

отстоява и становището, че една от основните съставящи величини за постига-

нето на солидни успехи в борбите за аудитории и финансови средства, или за

впечатляващи печалби, са уникалният, ала и позитивен имидж, защото именно

той формира, пък и гарантира солидна репутация в очите на обществеността.10

Дълбокият смислово-ценностен „сондаж” от морално-етическо естество,

обаче, на подобна теза може да разкрие изненадващото наличие, а и действие

(под повърхността на видимото) на елементи и даже на масиви на симулация-

та, конюнктурщината, хамелеонството и комформизма, които обаче винаги

– кога изкусно, кога нескопосано – се прикриват, или поне евфемистично назо-

вават в рамките на пазарните, комодифицираните публични дискурси/наративи.

Стандартният маниер в подобни – несъмнено одиозни, дори рискови за пазар-

ния или тотално опазарения дух – ситуации е, вместо автентичните им назва-

ния, „в оборот” да се пуснат всевъзможни елементарни, въздействащи (на ма-

совата или персоналната психика) клишета от типа на съобразяване, подчиня-

8 Виж подр.: Джи, Б. Имидж фирмы. Планирование. Формирование. Продвижение. СПб., Питер, 2000. 9 Срав.: Котлер, Ф. Основы маркетинга. М., Прогресс, 1998, с. 23. 10 Срав.: Котлер, Ф., К. Келлер Маркетинг. Мениджмънт. Экспресс-курс, 3-е изд., СПб., Питер, с. 20.

112

ване на модните тенденции, на „истинска” демонстрация на съвременно отно-

шение към (натрапчиво афишираните) ценности чрез имиджовото експониране.

Имиджът (в т.ч. и особено политическите му модификации) винаги и нав-

сякъде поставя човека в качеството му не на висша, а на инструментална цен-

ност; не като свръх-ценност, а като суровина, инструмент и оръдие, които са

потребни за реализацията на други цели. В смислово-ценностното пространст-

во и битие на политическия имижд няма резервирано място, нито главна роля

за Кантовия императив, според който трябва да същуствева реципрочност в

човешките отношения, и това, което единият не желае да му се случи, да не го

причинява съзнателно на другия. В имиджовата феноменология, обаче, „изра-

ботването”, „пързалянето” или каквито и още термини от обикновения разгово-

рен език да се използват, за да се фиксират спекулативно-манипулативната

същност и функционалност на имиджовите влияния, не гарантират (по никакъв

начин) хуманно, равнопоставено, пък и равноправно отношение между хората.

Моралният контекст на имиджовите феномени обаче е генетично и орга-

нично свързан не само с неговото инструментално разконспириране и предна-

мерено обсъждане от външна страна, т.е. от позицията на хората или инсти-

туциите, които имат определено намерение или желание, или пък вече са за-

почнали (по някакъв начин, в определена форма, степен) да коментират и оце-

няват наличието или липсата, а и влиянието,ефектите на имиджовите мостри в

поведението на конкретни – свои, или противникови – политически персонажи.

Освен тази специфична или дискретна гледна точка, обективният научен

анализ е длъжне да визира, а пък и да интерпретира и вътрешната страна –

онази, която органично е свързана с персоналното отношение, или действие на

политиците към собствения им имиджов арсенал и репертоар в дадени казуси.

В публичните си изяви или даже в затворен, доверителен кръг немалко

политици се стремят и опитват да внушат или, ако може, да убедят своите –

моментни, или дълготрайни – опоненти, събеседници, или партньори, че изоб-

що не се интересуват, нито пък че имат намерения да полагат каквито и да са

усилия, а и солидни грижи, за да се обзаведат с благоприятен публичен имидж.

В подобни казуси морално-етическият анализ може единствено да търси

и да открива редица сериозни, основателни причини, поводи, подбуди или мо-

тиви за публичното или доверително-междуличностното поведение на такива

властници, а така също да го анализира, или интерпретира от нравствен ъгъл.

113

Не само е възможно, а и обществено-политическата практика го доказва,

че има такива политици, които са готови, склонни и способни да заемат такава

позиция заради една дискретна и публично неогласявана тяхна душевна коли-

зия – те знаят, че или нямат никакъв имидж, или пък че притежават такъв, но

той не е онзи, който те неистово желаят, но и който им е жизнено, дори фатал-

но необходим, за да могат много по-добре да реализират своите планове, и пр.

В случая става въпрос за осъвременено въплъщение на сюжета от зна-

менитата френска приказка за лисицата и гроздето, като в ролята на лисица-

та са този вид политически особи, които, не притежавайки или бидейки неспо-

собни да си осигурят толкова силно желания от тях публичен имидж, тръбят на

всеослушание, че последният е незначителен, „вятър работа”, и че на тях не им

е изобщо до прибягване до такива средства и прийоми, за да се докажат, и пр.

От друг зрителен ъгъл, обаче, заемането на такава квази-морална, или

по-точно морализаторска позиция би могло да се третира и по съвсем друг на-

чин, а именно, че тази линия на поведение е тактическа и целяща да представи

нейния субект в благоприятна морална светлина; в смисъл, че той наистина не

се интересува, че е над баналната и неотменна за политиката врява или суета,

свързани с наличието, или – обратно, – с липсата на имиджови атрибути и пр.

Но също така може да се лансира хипотетично и друга алтернативна версия, а

именно, че публичната демонстрация на такова отношение към имиджа е дели-

катен маньовър или перфиден начин на политика временно, или дълготрайно

да заблуди моментния си събеседник, или конкретна публика, че стои над тези

неща, или че дори не му е нужен такъв имидж; или че има достатъчно собстве-

ни сили, за да се справи с предизвикателствата и изпитанията на обстоятелст-

вата, без при това да прибягва до услугите, или екстрите на имиджмейкъри, PR-

специалисти, политически маркетолози, или специалисти по политическа рек-

лама, политически мениджмънт, или HR-технологии. Явно, има и други вариан-

ти на дешифриране и тълкуване на подобен сорт вербални изяви на такива по-

литици, които обаче няма смисъл тук да анализираме детайлно, изчерпателно.

При всяко положение обаче, независимо от или въпреки немаловажния

факт, че винаги и навсякъде може да се намерят политици, които прекалено,

гръмогласно, умишлено, инструментално, публично и непрестанно критикуват,

или даже изцяло отричат необходимостта, а и полезността от имиджово „тунин-

говане” на тяхната собствена кариера и професионална биография, трябва да

114

се знае, че реално не съществува такъв (особено съвременен) политик, който

изобщо да не се интересува от възможностите да формира, или да усъвър-

шенства своя имидж; да бъде абсолютно безчувствен към съблазните и изку-

шенията, които имиджмейкъри от всякакъв сорт му „сервират” прекалено често.

Имиджът, а още повече политическият му вариант, който е неимоверно

дълбоко и плътно свързан с, а и по най-различни начини обслужващ Властта,

която, както е публично известно, е изцяло скарана с Нравствеността, е специ-

фичен хронотоп на целево, умело, но и атрактивно въвеждане в заблуждение.

Този коварен похват е органично и тотално несъвместим с прокламираното от

марксистката етика символ-верую, според което Моралът трябва да бъде те-

ритория на свобода, равенство, справедливост, солидарност и братство между

хората. В териториите на политическия имидж обаче за последните социално-

значими ценности липсват не само предварително резервирани парцели, нито

първостепенни роли, защото имиджът дискретно, неоповестено, целенасочено

и неотстъпно преследва и дискретно, по свои начини, със свои средства опре-

делени социални неравенства, пък и не гарантира справедливо отношение или

действие, не предполага толкова жадувания, или изисквания солидарен патос.

Той винаги е себично, егоцентрично и егоистично скроен, но и ангажиран, за

разлика от марксистките етически образци, повеляващи и изискващи от субекта

да мисли и действа преди всичко в името, а и за благото на другите и социума.

Това е неизбежен, фатален ценностно-нормативен разрив, който не може

да се избегне по никакъв начин, най-малкото с услугите на имиджовите техники.

Комодифицираният – явно или тайно – имидж винаги и навсякъде, където

гастролира, рекламира, пък и гарантира на първо място, с първостепенно зна-

чение притежанието, а не отдаването, което е цел, деонтологичен импера-

тив на морално-етическите инвенции, в т.ч. и комунистически. Собственичес-

кият инстинкт, подпалван и разгарян от имиджовите съблазни е в пълен ди-

сонанс, непреодолим разрив с алтруистичния патос на комунистическия морал.

В този осъдителен и разоличителен контекст политическият (както всеки

останал) имидж не е, а и не може по никакъв начин да бъде алтруистично ори-

ентиран и истински, реално просоциално ангажиран, но пък, за сметка на това,

е пределно и то всеотдайно отдаден на мисията да бъде ефективен инструмент

за масово впечатляване или поразяване, т.е. подчиняване на дискретно прик-

ритите (в органиката) му телеологии, интереси и ползи. В това е и неговата об-

115

вързаност и клетва до гроб с Властта, които може да не се афишират директно

и цялостно в имиджово публично демонстрираните телеологии/феноменологии.

Напълно очаквано и разбираемо е, че морално-етическата версия няма

как да не „катастрофира челно” с пазарната версия за мястото, ролята и значе-

нието на имиджа. В първата неизбежно или задължително се залага на такива

доводи, или аргументи, които нямат особено значение, нито място във втората.

Като всеки останал и политическият имидж деликатно и публично неопо-

вестено (винаги и навсякъде) застава на страната на меркантилизма, ути-

литаризма и прагматизма, зачерквайки с този фатален избор историческата

еволюция на и безмилостната теоретическа баталия в Етиката, където корела-

циите на Моралното с Ползата/Изгодата имат точно определени, несъвместими

и дори враждебни конотации и роли; разбира се, с изключение на утилитарист-

ки формираните и „форматираните” етически концепции, доктрини или теории,

в които преследването, постигането на съответни ползи са приоритетните цели.

Политическият имидж, като всеки останал имидж, е и органично дълбоко

чужд към всякакъв идеализъм и романтизъм, които винаги се градят на осно-

вата на категорично пренебрежение и отрицание на ползата от или печалбата в

човешките взаимоотношения, обноски. Там и тогава, където и когато нахлуват,

а още повече и господстват Прагматизмът, Меркантилността, Утилитаризмът и

Печалбарството, няма никакво място, нито достойна роля за Безкористността,

Идеализма, Романтизма и Себеотдаването в името или за благото на ближни и

непознати човешки същества. В този крайно деликатен и теоретически умиш-

лено наразработван аспект е доста проблематично лансирането, а и съмнител-

но аргументирането на статуса на романтични типове имиджи, макар и такива

своеообразни оксиморони да съществуват в отделни имиджови класификации.

Имиджовите публични експозиции, а и безуговоръчното рекламиране на

романтични техни феномени, обаче, са неизменно свързани с и изцяло зависи-

ми от желанията или уменията да се придава, т.е. симулира външен вид, или

атрактивна форма на нещо в битността му на „романтичен” феномен, макар в

действителност то изобщо да не е такова по истинската си природа, но и мисия.

Третата основна група причини или основания за подозрително, нега-

тивно, или дискриминационно отношение към темата за политическите имиджи

по времето на социализма се базира на отчетливата доминация на социологи-

заторския ракурс в анализирането и тълкуванието на различни типове социал-

116

ни феномени, сред които попадат тези за имиджа. Известно е, че господства-

щата през този исторически период теоретическа парадигма отдава безспорен

примат на социалното спрямо биологичното начало в човешката същност.

В известна степен, това е официално прокарван, макар и дискретно, публично

неоповестяван, ревизионизъм на автентичната марксистка идея, но и предста-

вян, обаче, като неотклонно следване и дори творческо развитие на марксизма.

Фундаменталната Марксова идея, че човешката личност е сложна и кон-

кретно-исторически променяща се съвкупност от разнородни и многолико проя-

вяващи се типове отношения, сред които попадат както тези от чисто социален,

така и онези (от зрим или невидим с просто око) биологически произход, но съ-

що и тези, които се отнасят до психичната субстанция на човешката природа,

се цитира и интерпретира многократно, а и от най-разнообразни гледни точки.

Маркс-Енгелсовата философия, антропология или социология обаче (в

антентичния, а не в умишлено, спекулативно и манипулативно представения им

вид) никъде и никога не пренебрегват, омаловажават или елиминират тотално

наличието, ролята и значението на биологическите фактори в социалната при-

рода, в публичните, или в частните изяви на човешкото същество в различните

сфери на обществото. За сметка на това, обаче, догматизираната и инструмен-

тализираната от техните овластени наследници идеология тихомълком и често

доста завоалирано сериозно ревизира, или пък догматизира тези им постулати.

Известно е, че (в теоретически аспект) според марксизма мистерията на

човешката природа, респективно личност се въплъщава от сложното био-психо-

социално човешко същество, в чиято цялостна същност, обаче, доминацията

принадлежи на нейните социални компоненти без, разбира се, другите – био-

логичните и психичните – елементи да се подценяват или въобще да не се за-

читат. Именно този, извънредно важен постулат обаче дискретно и неогласено

се омаловажава или съвършено преднамерено и инструментално се отстраня-

ва във визията на господстващата през ХХ век партийно-политическа комунис-

тическа идеология, според чиито парадигми, а и главни митологеми фундамен-

тално важните и най-съдбовно значимите са социалните елементи в/за човека.

Нещо повече, догматизираната комунистическа идеология задължително

и неотстъпно акцентира преди всичко на съзнателното отношение и действие

на човека, съответно афишира нескрита подозрителност, а даже и враждебност

към несъзнателното или подсъзнаталното, в чиито територии обаче имиджът

117

се чувства твърде удобно, свойски, по домашному. Догматичният идеологичес-

ки ригоризъм фатално се нуждае и фаворизира ясното съзнание, дезавуирайки

или пренебрегвайки, а дори и всячески санкционирайки другите оферти на чо-

вешката психика, свързани със сферата на подсъзнателното, безсъзнателното.

Тъй като имиджът, според тогавашните (по времето на социализма) ико-

нографии и трактовки на западната теоретическа и практико-приложна мисъл, е

продукт на една особена тройка дадености в човешката личност, той не бива да

има явно място в полето и ангажиментите на толерираната от властта идеоло-

гия, а и социална практика. Това донякъде е огледална, симетрична реакция на

Запада, в чиито дискурси и наративи имиджовите феномени също не бива ди-

ректно, очевадно или натрапчиво да се обвързват с конюнктурно доминиращи-

те идеологически опции, визии, проекти, или сценарии. Не е случаен фактът на

очевидното снижаване и сливане на имиджовия смислов статус и патос до рав-

нищата на всекидневното съзнание и масовата психика; до онова, което вълну-

ва обикновения житейски разсъдък на редовия гражданин в днешното общест-

во, а не до покачване и афиширане на връзките и зависимостите на имиджовия

смислов статус и патос с високите нива на идеологическата теория и практика.

Нравственият или политическият разум не е любимата, нито свещената

територия за житейските проявления, невероятните чудотворства на имиджите.

Последните винаги се нуждаят от „гражданство в отечествените територии” на

житейския разсъдък, който е препълнен с всевъзможни предразсъдъци и пре-

дубеждения, с многолики и разнородни стереотипи и траферети, винаги желани

и потребни да бъдът селектирани, употребени за цели на имиджовите проекти.

Затова, вместо съзнанието, имиджовите феномени предпочитат и разчитат на

психиката, на недостатъчно осъзнатото или дори на подсъзнателното в човека.

На Запад рекламирането и фаворизирането на имиджовите феномени се

върши в контекста на дискретното или елегантното прокарване на толерирани

социални ценности, които обичайно публично се афишират като демократични,

модерни, съвременни. Това е официално прокламираният и педантично нат-

рапваният смислово-аксиалният „гланц”, под който обаче се скриват, прокарват

ценностите, нормите и принципите на капиталистическото общество, на негова-

та морална система. Затова и в имиджовите визии на западния свят най-често

става дума за предимно биологическите или психологическите предпоставки

на човешката личност и индивидуалност, които могат/трябва да бъдат инстру-

118

ментално коригирани и оптимално (целево) експлоатирани за конструирането и

популяризацията на необходимия имидж на даден социален субект – най-вече

на конкретна о(без)властена личност от съответен етаж на обществената пи-

рамида или в политическата йерархия. Западната научна мисъл не подценява

или игнорира напълно социалните, или психичните особености на подложената

на имиджемейкърски манипулации особа, или индивидуалност, но приоритетно

ги редуцира и пренастройва „на вълните” на публично желаните, очакваните им

изображения, които следва да предизвикат и даже солидно да гарантират оп-

ределен тип желани, окачвани отношения и реакции към реалната си същност.

Публичният вид, нагледът, формата и ефектът на впечатляване и на симпатия

са в дъното на всички имиджмейкърски спекулации и манипулации с човешка-

та природа. Щом капиталистическото общество, пък и толерираният от него уж

свободен пазар се интересуват живо, да не кажем фатално от видимостта, при-

видността на онова, което се предлага и търгува, имиджовите визии и техноло-

гии се базират на формалното, външното и забележимото, които могат (в опре-

делени казуси, или ситуации) да прикриват умело вътрешното, т.е. автентични-

те (съдържателни и функционални) характеристики на рекламирания продукт.

Тук, обаче, е нужен анализ и на един премълчаван въпрос в съвременна-

та имиджологическа литература. Той се отнася до любопитният и некоментиран

от имиджолозите факт на съвпаденията на възхода на имиджовата терминоло-

гия и дискурсивност с възкресението и обновлението (в нови одежди) на социо-

биологизаторските теории, концепции или доктрини в постмодерния ни свят.

Нещо повече, имиджът е, вероятно, най-красноречивият феномен, а така

също и безусловен пример за изумително експлоатиране, а и съобразяване с,

от една страна, неоспоримо генетически зададените в човешката природа за-

ложби и предопределения; но и, от друга, за възприемането и ефективното ма-

нипулиране на тази „природа” в битността й на „чист лист”, върху когото ими-

джмейкърите могат да напишат различни вдъхновяващи текстове и истории.11

Стандартно положение, например, в пазарната деонтология или фено-

менология е да се представят едни и същи (по функционалните си качества)

продукти, които обаче да бъдат по съвсем различен начин имиджово, т.е атрак-

11 За тези две „дадености”, макар и не в имиджов ракурс и дискурс виж подр.: Пинкер, Ст. Чистый лист. Природа человека. Кто и почему отказывается признавать ее сегодна. М., Альпина нон-фикшн, 2018.

119

тивно опаковани и съответно неистово рекламирани, но също и пласирани на

много различни, понякога даже и на умопомрачителни различаващи се цени.

Отнасящото се за пазарно търсените/предлаганите вещи и услуги може с

почти същия, или понякога даже и с по-голям успех да се използва и в сферата

на имиджовото „тунинговане”, а и пласиране на желаните от публиката типажи.

Достатъчно внимателният прочит, но и анализ на имиджовите продукти

винаги оставят впечатления и убеждения за акцентиране на формата, по-малко

на съдържанието. Тази закономерност пулсира и в практиката, и в теорията за

имиджовите феномени. В подобни теоретически визии социалните характерис-

тики на ориентираната или ангажираната с властовите ресурси и „игри” персона

твърде често силно се „биологизират”, като нейните социални характеристики

са представят и по съответни инструментални начини. Става дума за това, че в

имиджовия контекст е изключително важно как такива характеристики публично

следва да изглеждат, а не толкова какво вътрешно съдържание те притежават.

Вече стана дума и за това, че деликатната и дискретната, но пък, заедно

с това, и силно впечатляващата естетизация на дадени (важни в конкретния

момент или случай) биологични, или социални характеристики на имиджовия

обект на манипулиране не вървят „ръка за ръка” с неговите морални качества.

Това е предварително конструирана, но и преднамерено осъществена опера-

ция с атрибутите на имиджово „обработвания” индивид, която неизбежно се

базира и на това каква цена се заплаща, а пък и какъв ефект се преследва с

тези дизайнерски интервенции спрямо отделни свойства, признаци на „обекта”.

В известен смисъл за подобни спекулации или манипулации с реалния

облик на човешката природа твърде подхождат и популярните слова на Карл

Маркс за богаташа, който чрез парите си може да си купи и прекрасна външ-

ност, въпреки че е грозен. Това фактически предлагат имиджовите оферти, а и

технологии – срещу съответно заплащане или по друг начин, визията на дадена

личност да бъде така изобретателно обработена, впечатляващо тунингована,

че да предизвика и гарантира очаквани успехи. Не случайно и в пъстрата, но и

шумна свита на имиджово-ангажираните технологии се включват мениджмън-

тът, маркетингът, PR, рекламата, брендингът и пр. инструментариуми, чрез кои-

то „фасадата” на подложената на „терапиите” им персона ще стане друга.

От друга страна, както се вижда и от току-що казаното, в този много съ-

ществен контекст попадат и съответните телеологически селектирани изкуст-

120

вени операции, чрез които индивидуалността на конкретната личност трябва

да бъде така специфично „обработена” или „инкрустирана” с определени външ-

ни атрибути, че да придобие максимално социално-приемлив, а и, на всичко

отгоре, твърде впечатляващ и печеливш публичен „дизайн”. Защото показ-

ността, впечатляващата демонстрация на привидно съществуващите качества,

свойства и атрибути на имиджово „инкрустираната” персона реално са и най-

важното; онова, което е крайната цел в цялата феноменология на всеки имидж.

Заслужава си да обърнем специално внимание, но и да поразмишляваме

над знаменателния факт, че в огромната част от имиджовите визии, теории и

концепции се акцентира най-вече на индивидуалността, а не на личността на

обекта, който следва да се обработи чрез тях. Дори и там, където (все пак) се

споменава за личността, по-задълбоченият прочит или анализ на казаното (или

написаното) ще открие, че става дума за перфидна замяна, в която на мястото

на индивидуалността спекулативно, но и манипулативно се поставя личността.

Публично лансираният и рекламиран имиджов профил на обработената

личност прикрива цялостното й личностно своеобразие, но целенасочено, инс-

трументално акцентира на отделни индивидуални черти, нерядко представяни

като впечатляващи „личностни” особености на имиджово тунингования обект.

За атрактивността, ефектността и ефективността на всеки имидж от значение е

какъв образ той лансира и налага на сергиите, в бутиците на политическия па-

зар, а не какво иманентно съдържание се спотайва зад публичната му фасада.

Тези две „ахилесови пети” няма как да не привлекат към себе си остро

критичните или неприкрито отрицателните оценки на доминиращата теоретич-

на мисъл в социалистическото общество. В духовната йерархия на последното

са дълбоко възприети, но и безусловно фаворизирани представите за субдоми-

нантната роля и значимост на биологическото спрямо социалното, което,

според господстващата и особено догматизиранага, неследваща автентичната

мисъл на класиците на марксизма, идеология, се възприема и за висша форма

на материята. В този инструментален ракурс добронамереността и „отворени-

те двери” пред крайно деликатната или пък взривоопасната тема за имиджа се

оказват опасен теоретически грях, тъй като позволяват забележимо нахлува-

не на биологизаторски мотиви и аргументи, които принципно не бива да бъдат

толерирани, а още по-малко и равнопоставени със социологизаторските такива.

121

Същевременно, по линия на другата причина – изкуствената обработ-

ка, преднамереното дизайнерство или инструменталното атрактивното „тунин-

говане” на външността, маниерите на поведение и т.н., на политически вече ан-

гажираната, или пък на стремяща се към съответна властова кариера персона,

– също не бива да се правят компромиси, или отстъпки. Защото и те също мо-

гат да означават само едно – съобразяване с конюнктурния развой на дадена

обществено-историческа ситуация, но и доста морално-непочтено, имитативно

„разкрасяване” на личността на въпросната персона, и то с чисто утилитарни

подбуди. А това е осъдително от гледна точка на господстващата политическа

идеология и публично отстояваните от нея нравствени принципи и норми.

На елемента „изкуственост” или „имитативност” се обръща особено вни-

мание в речника на Уебстър, където прямо, директно и буквално се споменава,

че „имиджът е изкуствена имитация и приподнасяне на външната форма на ня-

какъв обект, или лице. Той се явява мислена представа за човека, стоката или

института, целенасочено формираща се в масовото съзнание с помощта на

PR, рекламата, или пропагандата”12. Няма нужда от никакви други тълкувания!

За ортодоксалната, а още повече и инструментално догматизираната ко-

мунистическа идеология е не само теоретически неприемливо, а даже и прак-

тически недопустимо, опасно или вредно вкарването в публичен оборот на бур-

жоазните логики и техники за манипулативно кокетиране на претендентите и

заелите съответни политически санове личности с масовата публика. Не че

практически такова отношение или поведенчески прийоми липсват в обществе-

но-политическата практика на социалистическото общество, но те целенасоче-

но и инструментално се представят и интерпретират в по-друго смислово-цен-

ностно измерение, свързано, примерно, с уважително или коректно отношение

към личността на другия, или на социалната маса, участваща в някое събитие.

Според официозния и господстващ в социалистическото общество пар-

тийно-политически морал възприемането на такива спекулативни логики или

манипулативни практики може да се окаже (публично неафиширано и некомен-

тирано) фатално за немалко от пребиваващите „по върховете” на държавната,

обществената и партийната йерархия персони, които нямат необходимия за ви-

сокия им статус имидж, нито пък могат лесно и бързо да се сдобият с него, или

12 Большой толковый словарь русского языка / Сост. и гл. ред. С. Кузнецов, СПб., 1998, с. 40.

122

де се „преформатират” в атрактивен имиджов стил. Защото излизането или

кратко-, или по-дълготрайното задържане на определени – по-високи, или по-

ниски – властови позиции на претендиращи, или даже на вече ангажирани със

значими властови функции партократи, или технократи (в държавното управле-

ние) не бива да се обвързва с техните възможности, желания и способности да

се възползват от имидж-процедури, а и с други, много по-съществени техни

(лични, професионални, морални и други) характеристики, които не се нуждаят,

или доста трудно, а донякъде и силно ограничено се влияят от приложението и

на съответните ефектни имиджови технологии, а и манипулации. Това разби-

ране цари във властовите институции и то няма достойна нему конкуренция.

Такава партийно-политическа и силно идеологизирана деонтология не

значи, че в условията на социалистическото общество и политическата й инф-

раструктура липсват всякакви реалности или възможности дадени лица, или

групи да се придвижват по стълбицата на властовата йерархия благодарение

на своите забележителни, а и впечатляващи по-горестоящите от тях „фактори”,

качества, предимства и достойнства. В случая иде реч не само, а и далеч не

толкова за определени природно-биологически дадени или наследени качест-

ва, колкото за социални характеристики, които изискват и конкретно и солидно

ангажиране за тяхното формиране, утвърждаване, шлифоване и ефектно, а пък

и ефикасно представяне пред сетивата, мислите и оценките на „факторите”.

Нещо повече, изобщо не е казано, че наличието на подобни специфични

характеристики може да отговаря адекватно на истинското им присъствие в, а и

влияние върху личностния облик на оценяваните персони, че дори е възможно

да се създават напълно изкуствено привидни или силно превратни, манипула-

тивни впечатления за притежанието на такива качества от оценявания субект.

Не случайно в обществено-политическата и конфиденциалната партийна

история на социалистическото обществено развитие има немалко случаи, при

които висшестоящите фактори изразяват – по-рядко публично, по-често в дове-

рителна среда – своите огромни и неприятни изненади, или даже разочарова-

ния от последващите открития за липси на такива характеристики у лица, на

които те са се предоверили, или на които са декретирали благоволението си. А

такива казуси са още по-изненадващи и шокиращи за външните хора, които от

пресата, междуличностните и други коментари научават нещо повече за такива

неочаквани рокади по върховете, когато до преди дни публично фаворизирани

123

властови фигури сякаш внезапно биват „изметени” от коридорите на властта,

без гражданите да могат да си обяснят прецизно или в детайли защо и как пер-

сони, които до вчера са се радвали на много положителен имидж, днес вече се

декорарирани с крайно неочаквани, силно негативни имиджови характеристики.

Много от „любимците” на партийните вождове от социалистическия пери-

од се оказват нерядко именно такива персонажи, които успяват (твърде умело)

да привлекат вниманието, симпатията, доверието на патроните си благодаре-

ние на „талантите” си да се представят в точното време, на точното място и по

точния начин на ръководителите си, без обаче да притежават онзи истински

капацитет на знания и способности, които те умело разиграват. В такива ситуа-

ции прийомите, впечатляващи началствата, се оказват сходни с имиджови тех-

ники, които се прилагат в някои ситуации, но без да са етикирани по този начин.

Независимо или въпреки съществуващите ограничения, пречки и табута

спрямо имиджовата терминология, дискурсивност, а и технология, и по времето

на социализма немалко от имиджовите елементи и прийоми се използват доста

пълноценно в сферата на политическия живот. Това обикновено става при едно

важно условие – тези елементи и прийоми да не се наричат с истинските им

имена – такива, каквито те се използват в западната имиджология, – а да се

назовават другояче, а и да се вкарват под семантичния знаменател на общест-

вено-допустимата политическа култура. По този начин имиджови компоненти

и похвати биват внедрени и безпроблемно употребявани в обществено-полити-

ческата практика като важни изисквания, например, към стила и начина на пуб-

лично говорене и държане, на разрешената или нежеланата проксемика, жести-

кулация, мимика, към валидизираните корелации между идеологически позво-

леното и модно рекламираното в дадения период и пр. Стилът на обличане, на

публичния изказ или на изискваното, според господстващите ценности и норми,

невербално поведение в разни видове ситуации, маниерите на социалната ко-

муникация с представители на хоризонталните/вертикалните равнища в общес-

твената пирамида, усетът и способността на властовата персона да се съобра-

зява с обществените нагласи и социалните настроения в конкретния момент и

казус, умението на такива личности бързо и адекватно да схващат какво се, или

не се харесва на публиката, и пр., се оказват задължителни елементи и изиску-

еми поведенчески прийоми от цялостната структура на идеологически толери-

раната от комунистическия режим политическа култура. Реално, голяма част от

124

имиджовата технология се прилага в обществената практика, но без да се ети-

кира с терминологията, а пък и с дискурсивността, които са валидни за Запада.

С настъпването на Голямата промяна (след 10.ХІ.1989 г.) тези ограниче-

ния, пречки и табута биват скоростно дезавуирани, стигматизирани и отхвърле-

ни. Това е естествено и закономерно, тъй като в този случай за пореден път се

репродуцира вечната логика и технология за всеки преходен период, в който

господстващата в предишното време или общество политическа култура бива

публично дискредитирана, стигматизирана, а и безпощадно ликвидирана. Ус-

поредно със символното развенчаване и властово детрониране, с практическо-

то игнориране и прокуждане на старата политическа култура, в новите общест-

вено-политически реалности и нрави започва много динамично инфилтриране,

но и публично легитимиране на западните имиджови терминологии и техноло-

гии, които в твърде много отношения преди това са били съвсем целенасочено

и инструментално забранени, или са замествани от арсеналите и репертоарите

на общовалидната (т.е. идеологически фаворизираната) политическа култура.

За толерирания от господстващата и догматизирана идеология умишле-

ното и меркантилното преиначаване на реалната същност на човешката лич-

ност и индивидуалност по абстрактни или конкретни; принципни или неоснова-

телни; конюнктурни, или утилитарни причини, подбуди, мотиви и съображения е

задължително и нравствено строго осъдимо, защото влиза в пълен разрез с

формалните постулати на Кодекса на строителя на комунизма, категорично

изискващ от социалистическата/комунистическата личност поведенчески да се

изявява в своето публично или частно време-пространство-битие по съвърше-

но автентичен, но не по превратен, маскиран, утилитарно съобразен и спекула-

тивно инструментален, а и манипулативно-заблуждаващ начин пред публиката.

С настъпването на т.нар. демократичен преход трите основни групи при-

чини, обуславящи табуирането на имиджовите дискурси в обществената прак-

тика, се „снемат от въоръжение”, защото вече са идеологически, политически и

културално стигматизирани, репресирани и дори елиминирани като съществени

парадигми на управляващите – държавата, а и гражданското общество – елити.

Квази-демократичният преход неочаквано за много хора вдига бариерите

пред мощното и безнаказано нахлуване и господство на пазарните принципи,

ценности и технологии, при това в техните най-отвратителни образи и въплъ-

щения. Неизбежно следствие от тоталната комодификация на всички жизнени

125

сфери е Политиката скоростно, а и потресаващо за моралните граждани да се

превърне от някогашната идеологически фаворизирана и морализаторско-иде-

ализирана визия за призвание и благороден, всеотдаен дълг в служба на об-

ществото в очевидно, отблъскващо, вулгарно опазарено и брутално опозорено

занаятчийство, в конюнктурно преферирана – не заради моралните, а поради

меркантилните и утилитарните й „екстри” – професия, към която главоломно се

устремяват, а и чиито обители се стремят да превземат всевъзможни социални

типажи, огромната част от които в старото общество не са били въобразими,

практически допускани до властови постове. Само за броени дни или седмици,

още в „зората на демократичния преход”, битките за превземане и удържане на

политически статуси се превръщат в очевадно безскрупулни, безпощадни или

потресаващо аморални баталии, които не признават никакви, но, за сметка на

това, погазват и прегазват всичките нравствени принципи, ценности, или норми.

Без да е формално, законово легитимиран, политическият пазар става

реалност, а с него безпрепятствено и безнаказано започват да навлизат и да се

утвърждават и съвсем нови властови техники, които в предишното общество и

при стария политически режим са били практически непознати за гражданите, а

и идеологически табуирани. Скоростно формиращите и мащабно развиващите

се потребности от съвременни, модерни – политико-маркетингови, мениджмън-

тови, брендингови, рекламни, имиджмейкърски, коучингови и пр. – обучения се

превръщат – за начинащите, а и за бързо адаптиращите се към новите условия

и нрави по-рутинирани политици – не само в естествена реалност, но и в неп-

реодолима императивност за техните (професионално-управленчески) кариери.

Първоначално, задоволяването на едва-едва зараждащите се потреб-

ности от такава високо-квалифицирана помощ се извършва от гастролиращи в

страната ни чуждестранни – главно западно-европейски и американски – фон-

дации, имиджмейкърски, маркетингови и мениджмънтови фирми. Подобни екс-

три и услуги се считат (по онова време) за твърде скъпи или недостъпни за ог-

ромния наплив на кадри от възродените стари, или новопоявилите се полити-

чески партии. Много бързо политическият ни пазар се оказва бойно поле и ог-

ромна територия за (уж) свободна конкуренция между вече предоставящи таки-

ва специфични, модерни услуги български фирми. От стоки и услуги „лукс”,

имиджмейкърските, маркетинговите и мениджмънтовите обучения се превръ-

щат в незаобиколим фактор, дори в императивност, която трябва да се зачита.

126

За доста кратко време ръководствата на политическите партии, особено

на тези, които са представени в Народното събрание и различните държавни

власти, осъзнават, че селекцията и растежът на техните кадри следва да се

обвържат здраво, а и трайно с такива специални обучения. Затова в сферата

на политическото образование на партийните функционери от различни нива

на организационно-кадровата йерархия много бързо и мащабно навлизат тема-

тики, но и тренинги, с които се цели придобиването на съвременни знания, пък

и умения в сферата на въпросните феномени от страна на партийните кадри.

Така реално, на практика, се формират и утвърждават два основни кана-

ла за осъществяване на такива обучения, в т.ч. и по имиджмейкинг, разбира се,

в контекста на общата проблематика, която се предлага на обучаемите функ-

ционери в съответни модули или панели. От една страна, външни специализи-

рани фирми и фондации, занимаващи се с такави дейност, щедро и натрапчиво

предлагат услугите си на партийните ръководства или дори се опитват да се

превърнат в здраво абонирани за продължително време обучителни структури.

От друга страна, политическите ръководства целево отделят все повече

ресурси за подготовката и квалификацията на собствени кадри, които вече и на

по-ниска цена могат да провеждат такива обучения, семинари, тренинги и пр.;

още повече, че се разчита на тяхната лоялност, а и конфиденциалност спрямо

особеностите и възможностите на обучаваните функционери. Веднъж влезли в

оборот, доказали своята полза, такива специализирани обучения се превръщат

в стандартни, дори задължителни за еволюцията на партийното образование.

Така някогашните табута за имиджовите феномени стават избледняващ спомен

за тези, които в старото общество са се занимавали с аналогичен тип въпроси.

Някогашните представи за изискуемата доминация на духовното над ма-

териалното, на идеализма над прозаичния утилитаризъм или грубия прагмати-

зъм при новите обществени реалности, условия и нрави вече са съвсем оче-

видно символно развенчани и безпардонно изпратени на бунищата на история-

та, или пък в каторгата на забравата. Предишните идеологически залози, толе-

риращи вътрешната и пренебрегващи външната красота на човешките индиви-

ди губят своите котировки в практиката. И, вместо тях, на гребена на вълната

на историческата и всекидневно-житейската конюнктура се въздигат, а и задъл-

го остават залозите, свързани с перверзната експлоатация на всички човешки –

социални, психични и биологически – дадености, които могат по някакъв начин,

127

в определена степен и форма да послужат за кариерния алпинизъм на техния

субект, за неговото облагодетелстване във и чрез властта, в т.ч. и имиджовите.

Не е случаен фактът за бързата и радикална промяна във външния об-

лик, в облеклото, в лустросаните за показ обноски към висшестоящи персони,

които домораслите и самозвани демократични политици усвояват без стесне-

ние. Не закъсняват публичните скандали и коментарии на възмутени и огорчени

граждани, наблюдаващи с потрес как за броени седмици, месеци статуса и па-

тоса на новоизлюпените демократични политици и управници рязко се променя,

макар нерядко това да е съпроводено с критично, пълно спадане на имиджа им.

В безпощадните сражения за властовите ресурси всичко е позволено, а

някогашните морални принципи за синхрон между целта и средствата за пости-

гането й са изхвърлени на боклука на историята, във вехтошарските кошове на

конюнктурно стимулираното безогледно, арогантно или цинично безпаметство.

За ерозията, дискредитацията и дори пълното унищожение на някогаш-

ните морални, или морализаторски визии за същността на политиката и общес-

твеното призвание на властниците определена роля, или заслуга имат не само

новопоявяващи се политически кадри, а също и онези, които в миналото са би-

ли част от партийната и държавната номенклатура, но в годините на злополуч-

ния демократичен преход са станали ренегати, или пък са преминали в бизнес

средите, където вече са загубили напълно моралните си устои и добродетели,

с които в социалистическото общество, или в старото време са били познати.

Новите исторически реалности, а и политически, или силно политизирани

нрави отварят ведри и широки хоризонти за меркантилното и манипулативното

експлоатиране на всички човешки свойства, качества и признаци, а и за тяхната

имитация. Ръстът, външната осанка и позата, жестикулациите, мимиките, об-

леклото и маниерите в публичните комуникации все повече се превръщат от

чисто формален и теоретичен в реално-практически, ефектно и ефективно цир-

кулиращ в обществените практики капитал, който трябва да се пази ревниво и

задължително да се увеличава, ако субектът им иска „да остане в играта”. Тези

радикални промени неизбежно проправят царски друмища и осигуряват светли

бъднини за пришествието или отреждат неочаквано високи позиции на ими-

джовите проблеми, а и техники в тотално изменения политически живот. Затова

вече нищо не може да ограничи или възпре триумфалният поход на имиджите,

които от нещо пожелателно, все повече се пръвръщат в нещо задължително.

128

ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОЧИТИ НА КОНЦЕПТА „ГРИЖА”:

ОЧАКВАНИЯ И РЕАЛНОСТИ НА БЪЛГАРСКА ПОЧВА

Татяна Батулева

POLITICAL READINGS OF THE CONCEPT OF CARE: EXPECTATIONS AND

REALITIES ON „BULGARIAN SOIL"

Tatyana Batuleva

Abstract: The article is an attempt to analyze the different readings of the concept of "care." Some of them seek additional justification for its relational structure and contextuality. Others define the boundaries between care and content-related terms or attempt to justify its own normativity. The French feminist philosopher Sandra Logier considers the ethics of care as a "political weapon" and "revolution." In the Bulgarian context, the political resources of care as a con-cept, enabling transformation into a framework for balancing relations with the other, are not on the agenda. The difficult, but perhaps not entirely impossible institutionalization of care (as turning the attention to vulnerability as a universal fate shared by the human race, on the one hand, and to its various specific forms, on the other) would enhance horizontal relationships in society, contributing to its solidarity. Key Words: care; political readings of care; vulnerability, empowerment; Bulgarian transi-tion.

Годините, които ни делят от публикуването на „Различният глас” на Керъл

Гили-гън свидетелстват за задълбочаване и развитие на феминистките интер-

претации на етиката на грижата. Заложените в нея многопосочни оптики се рад-

ват на нови, обогатени прочити, акцентиращи една или друга особеност: някои

от тях търсят допълнителна аргументация за нейната релационна структура и

контекстуалност; други дефинират границите между грижата и близки по съдър-

жание термини; трети правят опит за обосноваване на нейна собствена норма-

тивност, неин теоретичен „бекграунд”. Насочвайки вниманието си към уязви-

мостта като всеобщо споделена от човешкия род участ, от една страна, и към

различните й конкретни форми, от друга, те изграждат визия за един полива-

лентен, предполагащ различни тълкувания концепт. В несигурния свят на гло-

балното мрежово общество тези, в основната си част феминистки, прочити са

повече от актуални. Тяхна обща черта е, че надхвърлят границите на етическия

размисъл и предлагат нов поглед към политическото.

Една от представителките на етиката на грижата, Джоан Тронто, прави

опит да превърне грижата в многообещаваща категория, визираща усъвършен-

стване на политическото пространство. Тя приема, че „споделената уязвимост”

129

на човешките същества е нещо универсално. Никой не може да бъде напълно

неуязвим, освен това съществуват групи особено уязвими хора като децата,

възрастните, инвалидите. Ситуацията на жените, ролята им на изтласкания

друг, ги прави чувствителни към тази тематика. Уязвимостта води до това, че

човек винаги се намира в някаква свързана с определена грижа ситуация: той

или дава, или приема грижи; или е загрижен за нещо абстрактно, или полага

грижи за нещо конкретно. Тя прави опит за лансиране на своя политическа

стратегия, в чийто център поставя ценностите на грижата, в които включва пре-

венцията, отговорността и състраданието, но настоява те да бъдат освободени

от контекста на „женскостта”, защото грижата е присъща на човешкия род дей-

ност и на практика включва всички1. По-късно в свои интервюта американската

авторка още веднъж показва своята ориентация към една политическа фило-

софия, в която грижата играе централна роля. В него откриваме два пласта:

критичен и конструктивен. Тронто насочва критиката си към „неолибералния

хаос”, в чиито условия хората стават все по-малко солидарни. Нуждаем се от

социална сигурност много повече, отколкото от ръст на производството, казва

тя; от работни места свързани с полагане на грижи; толкова сме се вторачили в

икономиката, че всеки труд, който е по-различен, ни се струва изпразнен от съ-

държание, а именно това е истинския живот, „реалната категория, в която хора-

та стават самите себе си, правят морални преценки, живеят!”. Според нея една

от заслугите на етиката на грижата е, че е разкрила необходимостта от преос-

мисляне на справедливостта: „трябва да изхождаме не от всички тези хора, ко-

ито нямат достатъчно пари и които разглеждаме като отговорни за това, че не

са в състояние да се грижат за себе си, а от онези, които имат прекалено много

привилегии и чрез тях принуждават всички останали да се грижат за неща, с

които те не искат да се занимават. Погледната по този начин, несправедли-

востта изглежда много по-различно. Ето, това е перспективата на грижата”2. А

всяко общество има своя, исторически формирана представа за грижа, своя

ценностна скала. Значи би трябвало да се създаде една демократична поли-

тическа теория на грижата. Тронто стига и по-далече, като се опитва да про-

1 Tronto, J. Care as a Basis for Radical Political Judgments.

2 Tronto, Interview on August 4th, 2009; Cаring about ethics of care: a new dimension 2011-40519-1-рв; също 27.09.2018.

130

тивопостави обществото на риска, дефинирано от нея като „мъжко”, на общест-

вото на грижата („женско”), нещо, което й коства серия от основателни обвине-

ния в редукционистки и есенциалистки подход. Но онова, което, независимо от

всичко, прави теорията на Тронто актуална, е, че тя превръща „грижата” във

фокус, който успешно открива перспективи и към етическото, и към политичес-

кото. Тя, според нея, трябва да заеме достойно място в човешкия живот, но за

това е необходим „политически императив”, който да я валоризира и да проме-

ни формата на институциите като функция на тази валоризация.

Този подход е особено характерен за френските прочити на грижата. Сан-

дра Ложие, един „френски глас” в полето на етиката на грижата, я разглежда ка-

то теория, откриваща ни света на „носещата безпокойство странност на всеки-

дневното”, на реалности, които системно са подценявани – нещо, което феми-

нистката авторка обяснява с това, че те са свързани с женското, домашното,

частното; затова философията, имайки претенции за обективност и истинност,

традиционно ги пренебрегва3. От тук и социалното, и моралното девалоризира-

не на предоставящите и предоставяните грижи. Напротив, според Ложие зало-

жените в етиката на грижата ресурси ни правят чувствителни към детайлите,

които играят важна роля в преживените ситуации. Тук ще обърнем внимание на

един факт, който има значение за политическите импликации на грижата и роля-

та й в обновлението на политическото: грижата не трябва да бъде редуцирана

до обгрижване на слабите, жертвите, хората в неравностойно положение; да се

възприема по модела на дейността на жертвоготовните майки или като изкриве-

на версия на снизхождението и благотворителността. По думите на Ложие гри-

жата не е с християнски произход, защото в своите политически проекции тя за-

лага необходимостта от равнопоставеност между отдаващ и приемащ. Тази

особеност на грижата е важна с оглед избраната от нас перспектива, засягаща

възможностите й за реално, практическо присъствие в български контекст.

Сандра Ложие разглежда етиката на грижата като „политическо оръжие”.

Нещо повече: тя не се колебае да я дефинира като „революция”. Защо? Обяс-

нението й е, че моралната философия е станала сляпа и безчувствена; не отчи-

та, че нашите всекидневни решения също носят своя трагизъм, че също изиск-

ват внимание, съпричастност, въвлеченост. А етиката на грижата е именно път 3 Laugier. «Le care comme critique et comme féminisme»,Travail, genre et sociétés, 2011/2, n° 26: 183-188. DOI : 10.3917/tgs.026.0183.

131

към всекидневното, конкретното, не-нормативното; тя интегрира мотивациите,

релациите, близостта, афективните аспекти на общуването – всичко онова,

което остава извън обсега на внимание на етиките на справедливостта. В своя

лекция Ложие анализира отношението между грижа и справедливост – „подхо-

дът на грижата не е противоположен на подхода на справедливостта, казва тя,

а напротив, грижата е справедливост плюс, справедливост в повече, защото

безпристрастният подход също може да е несправедлив”4. Според Патрисия

Паперман етиката на грижата въвежда нещо коренно различно в моралната фи-

лософия; в качеството си на разрив с доминиращата традиция, тя показва, че

етиката на справедливостта не може да покрие напълно областта на морала;

освен това, въпреки че валоризира грижата за другите, тази отворена към кон-

кретните детайли грижа не противоречи на грижата за себе си5.

Приносът на френските феминистки към теоретичното обогатяване на

етиката на грижата има свое приложение и в нейните практически проекции, мо-

тивирани от заложената в нея „приложност”. Предпоставката в случая е, че, без

политика на грижата етиката на грижата е обречена на маргинализация. Откри-

тите от грижата политически писти са многобройни, но реализацията им под

формата на „проект за общество на благосъстоянието” не е толкова лесна. При-

мер за това е възникналата през 2012 г. във Франция полемика, когато секре-

тарката на Френската социалистическа партия Мартин Обри използва термина

„care” в своя реч: в повечето случаи с цел запазване на смисловото богатство,

което носи на английски, терминът „care” не се превежда на френски. Според

Cambridge Dictionnary „to care” е често използван в английския език глагол, с

който се означава действието да пазиш нещо или някого и да отговаряш на не-

говите нужди. На английски терминът означава както нагласата, така и дейнос-

тите, които имплицират помощ, която една личност оказва на друга. Но да се

върнем на Мартин Обри и опита й да интегрира „грижата” (понятие, което Гили-

гън превръща в пълноценен философски концепт) във френския политически

дискурс, който среща сериозни критики, както от страна на политическите й про-

тивници отдясно, така и от страна на феминистките. Ако първите очевидно са

4 https://www.canal-ecare:éthique.genre.et.société u.tv/video/universite.bordeaux.segalen.dcam/ca.ethique.genre. 5 Paperman. Éthique du care. Un changement de regard sur la vulnérabilité, Gérontologie et société, 2010/2, vol. 33 / n. 133, p. 51-61. DOI : 10.3917/gs.133.0051.

132

отговор на атаките срещу неолибералната парадигма, феминистките не прие-

мат политическата редукция и инструментализация на термина: за тях обвър-

зването му с контексти, предполагащи болести и зависимости, води до неговото

изкривяване.

Според Жан-Мишел Шасиш, вкаран в политическия дискурс, „концептът

напълно променя аргументативния си контекст и се обвързва с логика, коренно

различна от тази, която преследва интегрирането му в академичния дискурс.

Изводът на Шасиш е, че резултатът от политизацията на грижата във френски

контекст е изчезването на нейното феминистко измерение. По-добна позиция

заема и Сандра Ложие: „Няма нужда да се политизира грижата, тя вече е поли-

тически концепт”6, пише тя. В резултат на отправените към Мартин Обри упре-

ци понятието постепенно изчезва от предизборната кампания и политическия

дискурс и бива заменено с термини като „общество на благосъстоянието”, „ре-

ално равенство”, „персонализиране на публичните услуги”.

Шасиш заключава, че този фалстарт на термина води до минимизиране

на влиянието на грижата в социалистическия проект, до изчезването й от от со-

циалистическия изказ, с което и ефективният потенциал за социална трансфор-

мация, заложен в понятието, остава нереа-лизиран7. Като цяло френските

представителки на етиката на грижата (Ложие, Паперман) задълбочават линия-

та за развитие на дискурсите на справедливостта и грижата като две различни,

но еднакво необходими ориентации. Подходът на грижата не е противоположен

на подхода на справедливостта, напротив, грижата е справедливост плюс, за-

щото с изискването си за безпристрастност справедливостта също може да до-

веде до несправедливи решения.

Когато говори за рецепцията на етиките на грижата във Франция, Ошкорн

пише, че тяхното политическо битие на френска почва е силно зависимо от кон-

текста: това според него обяснява факта, че академичната и политическата ре-

цепция на грижата бележат значително отстояние една от друга. Ако в своето

академично битие рецепцията на грижата е под формата на феминистка етика,

която е опозиция на универсалисткия феминизъм, в политически контекст тя е

опит за отговор, който социалистите дават на Big society на Дейвид Камерън в

6 Laugier. Yes, We care! Mediapart, 21.6.2010. 7 Chahsiche. De l'éthique du care à la société du soin: la politisation du care au Parti socialiste, Raisons politiques, 2014/4 (56), p. 87-104. DOI : 10.3917/rai.056.0087.

133

Англия и концептуална подкрепа на понятието „реално равенство”. Според Ош-

корн тази ситуация е ярък пример за това как рецепцията на даден автор или

концепт е силно зависима от целите, структуриращи контекста на неговия при-

ем8. Друго тълкуване на преноса на етиката на грижата на френска почва дава

Сандра Ложие. Тя разглежда теоретизирането на грижата като възможност за

преодоляване на крайностите на деконструктивистката парадигма, която за-

плашва да вкара феминизма в „задънена улица”; от друга страна, следваният

от етиката на грижата подход може да се разглежда като начин за париране на

американските феминистки теории, прекалено много залагащи на джендърните

пролиферации.

Каква, обаче, е ситуацията у нас?

Изследване на Стоян Ставру показва, че в Закона за детето терминът

„грижа” и производните й се срещат 34 пъти, а думата помощ – 101 пъти. Бъл-

гарският учен разглежда помощта като единичен акт на надмощие, а грижата –

като непрекъснато безпокойство. Той откроява същностните разлики между

дейностите по полагане на грижа, оказване на помощ и предоставяне на услуга

и обосновава необходимостта от различен подход при тяхното правно регули-

ране. Ситуацията на българска почва е такава, че терминът „грижа” едно-вре-

менно присъства и отсъства от реториката на водещите политически партии.

Т.е., употребата му е в един прекалено абстрактен или прекалено конкретен

контекст, най-вече в рамките на отношението предоставящ грижи-приемащ гри-

жи или в по-общия смисъл на „загриженост за”, загриженост, чиято практическа

реализация често остава в рамките на декларираното. Бегъл преглед на поли-

тическите програми на БСП и ГЕРБ показва, че в тях терминът присъства в

своето традиционно значение на грижа за по-слабите – пенсионерите, майките

на деца с особени нужди, хората в неравностойно положение, малцинствата:

далече от схващането му на понятие, отразяващо общата, присъща на всички

уязвимост. Политическите ресурси на грижата като концепт, предоставящ въз-

можност за институционализиране и превръщане в рамка, осигуряваща баланс

на релациите с другия, не са на дневен ред. И това е независимо от позициони-

рането на съответната партия в лявото или в дясното пространство. Ако неоли-

бералната реторика съзнателно отхвърля възможността за институционализи- 8 Hauchecorne, Le „professeur Rawls” et le „Nobel des pauvres”. La politisation différenciée des théories de la justice de John Rawls et d'Amartya Sen.

134

ране на грижата, което традиционно се възприема като нарушаване доминаци-

ята на неолибералния модел, защо не по-различна е ситуацията в левия спек-

тър на политическото? Трудното, но може би не съвсем невъзможно институ-

ционализиране на грижата би засилило хоризонталните релации в обществото,

би допринесло за неговата солидарност. Защо например стратегиите за интег-

риране на малцинствата не организират своята реторика около грижата в каче-

ството й на поливалентен, осигуряващ равнопоставеност концепт, вместо да

налагат императивни термини като „овластяване” и „позитивна дискримина-

ция”. Свързаните с грижата термини биха допринесли за консолидиране на ед-

но разединено общество, докато овластяването и позитивната дискриминация,

под маската на възстановяване на някакво нарушено равновесие, всъщност до-

пълнително задълбочават разделението, опитвайки се да наложат нов тип не-

равностойни отношения, но с обратен знак. „Овластяването” изхожда от инте-

ресите само на едната страна, от нейната справедливост, от нейната истина.

Освен това частичното институционализиране на грижата би премахнало дева-

лозирирането на свързаните с нея хора и дейности, би станало път към едно

по-солидарно и балансирано общество, в който всеки отдава и приема грижи,

без извличане на дивиденти от позицията на жертва – ситуация, описана от

Бодрияр като „нов виктимален ред”, в който всичко се организира около фру-

стрирания субект; политическата коректност дава предимство на тези, които

тържествено заявяват своята липса, своя дефицит и търсят обезщетение за

тях, а другите имат значение, само доколкото съдействат за признаването на

този факт. Но ако позицията на Бодрияр може да бъде упрекната в нехуман-

ност, подходът на етиката на грижата е както хуманен, така и хармонизиращ. В

него заявената уязвимост намира друга форма на практическа актуализация,

не се превръща в насилие на малцинството, а в политически и критичен потен-

циал за обновление на обществото и интегриране на всички негови слоеве, а

политическите употреби на грижата правят възможен балансът между уязви-

мост и свобода, зависимост и независимост.

Литература: Hunyadi, M. «L’approche contextualiste en morale. Mise au point en dix points», Revue d'éthique et de théologie morale, 2015/2 (n° 284), p. 39-52. DOI : 10.3917/retm.284.0039. Ст. Ставру Етични и правни граници на съвременните медицински грижи –

135

Care Ethics: The Four Key Claims (Stephanie Collins. This paper condenses chapters 2 to 5 of: Stephanie Collins, The Core of Care Ethics (Basingstoke: Palgrave Macmillan, 2015). Tronto, Interview on August 4th, 2009; Cаring about ethics of care: a new dimension 20111-40519-1-рв; също вж.27.09.2018. Laugier S., «Le care comme critique et comme féminisme»,Travail, genre et sociétés, 2011/2 (n° 26), p. 183-188. DOI : 10.3917/tgs.026.0183. https://www.canal-lecare:éthique.genre.et.société u.tv/video/universite_bordeaux_segalen_dcam/le_care_ethique_genre_et_societe.5874. Paperman P., «Éthique du care. Un changement de regard sur la vulnérabilité»,Gérontologie et société, 2010/2 (vol. 33 / n° 133), p. 51-61. DOI : 10.3917/gs.133.0051. Chahsiche J.-M., «De l'«éthique du care» à la «société du soin»: la politisation du care au Parti socialiste», Raisons politiques, 2014/4 (N° 56), p. 87-104. DOI : 10.3917/rai.056.0087. “Yes, We care!”, Mediapart, Laugier, 21juin 2010; Еthicsofcare.org.Interview.with.Sandra.Laugier; Laugier S., «Le care comme critique et comme féminisme»,Travail, genre et sociétés, 2011/2 (n° 26), p. 183-188. DOI : 10.3917/tgs.026.0183. https://www.canal-lecare:éthique,genreetsociétéu.tv/video/universite_bordeaux_segalen_dcam/le_care_ethique_genre_et_societe.5874.

136

ДУАЛНОТО ОБРАЗОВАНИЕ – ПРЕДПОСТАВКА ЗА УСПЕХ Гергина Шипочка

DUAL EDUCATION – A PREREQUISITE FOR SUCCESS

Gergina Shipochka

Abstract: The present article focuses on secondary education and in particular the impact of dual education on the development of the individual. Students' interest in vocational education is diminishing, and increasingly, university graduates practice jobs that do not require higher education. The revival of vocational education and the easier transition from school to work could be achieved through dual training. Dual education is a good example of meeting both the needs of students as well as the needs of the market. Key words: dual education, vocational education, labor market, PISA.

Образованието е ключов елемент в развитието на всеки индивид. Но то е

и основен инструмент. Затова ще си позволя на цитирам словата на Есхил

„Мъдър е не тоя, който знае много, а тоя, чиито знания са полезни”.

Бихме ли могли да бъдем такива, каквито сме, без него?!

Не, защото образованието ни превръща от индивиди в личности. Това,

което личността знае и успява да направи със знанието, е гарант за успешно

интегриране и качествен начин на живот през целия жизнен цикъл. Именно об-

разованието е смисълът, крайната цел, първото стъпало към благополучието и

личната удовлетвореност. По тази причина то е първоизточник, а и причина за

всички по-нататъшни наши успехи или провали.

Образованието е в центъра на успешния живот. В днешното модерно об-

щество, базирано на новите технологии и непрекъснато променящата се среда,

в която днешното ново се превръща в утрешния ден във вече остаряло, обра-

зованието се превръща в най-ценните ресурси. Ако, например, преди 50 години

в индустриалното общество е било достатъчно образованието да даде профе-

сия за целия живот, сега това вече е невъзможност. Именно поради тази при-

чина непрекъснато се говори за учене през целия живот. Непроменяйки и нео-

съзнавайки тази тенденция рискуваме да отпаднем от интеграция в общество-

то. Защото днешният неимоверно сложен и динамичен свят все повече ни изп-

равя пред предизвикателства, на които можем да отговорим единствено с уме-

ния, креативност и мислене „извън кутията”.

Образованието, само по себе си, не е индивидуална цел, а и обществе-

на. То е не само персонално, а и публично благо, от което зависи просперите-

137

тът на държавата, прогресът на обществото и благоденствието на народа. За-

това благодарение на него, заедно с заложените цели, методи, идейна насоче-

ност, се изгражда пътя, по който върви цялото общество и същевременно с то-

ва се превръща в мерило за нивото, до което е стигнала общността.

Качественото образование, знанията и уменията натрупани по време на

обучението са съществени предпоставки за намиране на подходяща работа и

реализиране на по-висок доход, а съответно и на по-качествен начин на живот.

Но, за да бъде възможно това, обаче, до голяма степен зависи от това дали

натрупаните знания и умения отговарят на съвременната среда и изискванията

на пазара на труда. В този ред на мисли, безработицата и коефициентът на

заетост са индикатори за качеството на образователната система. Икономика-

та, базирана на знанието, се нуждае от личности, притежаващи умения на ви-

соко ниво, с непресъхващо желание за усъвършенстване и придобиване на но-

ви знания. Тези умения са „научими” т.е. зависи от личността и мотивацията й.

Съвременното общество не търпи изоставане. Глобалният свят се отъж-

дествява със схващането за световна икономика. Връзките и зависимостите

между образованието и бизнеса са теоретически и практически безспорни. Пог-

решно е да се мисли в посока на изключването на професии и изучаването на

специалности, които не се търсят на пазара на труда. Затова напоследък стана

толкова „модерно” да бъдеш програмист, именно заради високото заплащане и

непрестанното търсене от страна на международни компании. Но утрешния ден

има огромна нужда и от иновации, а не само от програмисти. В този ред на мис-

ли, бих искала да наблегна на факта, че не би могло да има развитие във всяка

една сфера без научни постижения, както и че бизнесът не би се ползвал с

улесненията на днешния ден без да е имало учени, които могат да ги създадат.

В тази връзка не бива да се разглежда „едното без другото”, защото както паза-

рът на труда се нуждае от високо квалифицирана работна ръка и тесни специа-

листи, така той има потребност и от всевъзможни нововъведения и иновация,

които обаче са създадени благодарение на научния потенциал на личността.

В България средното образование е разделено на общо средно и профе-

сионално. По данни на НСИ, делът на завършилите средно образование е най-

висок през 2017 г. – 26,556, а през 2018 г. той спада на 26,482. Статистиката за

безработицата сред тях, също е висока. През 2017 г. безработните, завършили

138

средно образование, са 40 700, а през 2018 г. – 34 200. Поглед към актуалното

състояние на училищното образование извежда няколко основни проблеми:1

• системата е ориентирана към запаметяване и не провокира само-

стоятелен начин на мислене. Все още българското образование е изградено

върху модела учителят да дава знания и упражнява власт, а ученикът да ги

получава и да се подчинява;

• в системата за вътрешно оценяване се използват традиционни и

недостатъчно ефективни методи. Няма национална система за външно оце-

няване, а резултатите на учениците от различните випуски са несъпос-

тавими заради честите промени в законодателната рамка. Това води до и

липсата на реална оценка, както за учениците, така и за учителите;

• наблюдава се висок процент на деца в задължителна училищна въз-

раст, които не са част от системата на образованието или са отпаднали

от нея. Най-голям е делът сред ромското население, което затруднява тях-

ната интеграция. За учебната 2017/2018 г., по данни на НСИ, 21 805 ученици

са я напуснали;

• авторитетът към учителя липсва. Причината можем да потър-

сим и в настъпили през 90-те години проблеми – общата криза на ценности-

те и регулативните системи и отсъствието на пряка връзка между образо-

ваността и успеха в живота. На българския учител му липсва мотивация и

самочувствие;

• изкуственото поддържане на голям брой училища води до неефек-

тивност на разходите и допълнително забавя процеса на инвестиции в по-

вишаване на качеството на образованието. Много от училищата не отразя-

ват нуждите на пазара в съответния регион, обучават се специалисти по

професии и профили, които не осигуряват възможност за по-нататъшната

им реализация. Съотношението учител/ученици в България е по-високо от

средното за Европейския съюз. Големият брой преподаватели в системата

е съчетан и с недостиг на специалисти по някои учебни предмети и най-вече

по чужди езици и компютърно обучение;

• системата е силно централизирана. Обществото възприема об-

разователната система като нещо, което се развива независимо, въпреки 1 Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитаните и под-

готовка (2006-2015 г.).

139

техните потребности и желания. Централизираният подход не дава въз-

можност за провеждане на регионална образователна политика, която да

отчита демографските, социално-икономическите и други характеристики

на всеки регион и отделна община. Моделът на управление не позволява сис-

темата да се развива с енергията на обществото, коригирана от обще-

ствените представи за правилност, справедливост, моралност, но това е

двустранен проблем, защото изглежда, че обществото не се интересува от

функционирането й;

• системата на финансиране също не подобрява качеството на об-

разование. Финансирането на различните нива от нея се случва по различен

начин. От една страна, държавата следва да гарантира правото на обра-

зование на всеки гражданин като му осигури минимално необходимите сред-

ства за покриване на нуждите му, а, от друга, принципът на икономическата

ефективност предполага да се влагат повече средства там, където има оп-

тимизирана мрежа, където са налице необходимите материални, организа-

ционни и методически условия за провеждане на качествен учебен и въз-

питателен процес.

Финансирането е един от най-сериозните проблеми в сферата на обра-

зованието в България. Разглеждайки по-детайлно начините за финансиране, се

наблюдава използването на разходно-покривния принцип. За сектора „образо-

вание” няма дефинирани цели, на основата на които да се формулират отдел-

ни програми със самостоятелни бюджети. Това води и до липсата на контрол

върху начина на изразходване и минимизиране на отговорността на браншова-

та администрация като разпоредител с бюджетни средства и липсата на проз-

рачност. Като последица, системата на финансиране размива отговорността

между участниците в нея, освен това механизмите на разпределение на сред-

ствата са непрозрачни и се създават възможности за корупция. От друга страна

значителната бюрокрация блокира усилията за институционално партньорство

между различните публични субекти за практически действия към подобряване.

Финансовите ресурси се разпределят на основата на заявени потребности и

прогноза за бюджетни приходи на базата на предходната година2. Издръжката

се определя от МОН, съгласувано с Министерството на финансите. Отделят се 2 Преглед на публичните разходи: Образование – състояние, проблеми и възможности. Министерство

на финансите, с. 30.

140

и бюджетни средства за работна заплата за персонала, капиталовложенията,

субсидиране на научни изследвания в областта на образование и квалифика-

ция за учителите и директорите.

Например, средствата за държавните училища се отпускат от министер-

ството, към което се отнася училището. То решава колко такива да бъдат от-

пуснати, като обаче няма регламентирани критерии. Затова се наблюдават се

случаи, при които на някои училища могат да бъдат отпуснати няколкократно

повече средства за издръжка на един ученик, сравнение с други. Това естест-

вено нарушава принципа на хоризонтална справедливост, а резултатът е нат-

рупването на неразплатени разходи от страна на някои училища, занижаване

на качеството на обучение в тях и отдръпването на учениците3.

Действащият модел на управление и финансиране запазва ниските стан-

дарти за масовите училища и дефицита на предлагане на качествени образо-

вателни услуги. При това положение, държавата не е в състояние да осигури

равен достъп до качествена услуга в сферата на образованието – най-ниските

стандарти се регистрират в училищата в бедните райони, а високите стандарти са

достъпни основно за родители с високи икономически възможности.

Равният достъп до образование също е основна тема, поради което и по-

пада в изследването на PISA. Образователните системи определят като своя

цел развитието на способностите на всички ученици, независимо от техния се-

меен и социален произход. В действителност обаче, както показват резултатите

на PISA, в много държави социално-икономическият статус на учениците има

решаващо влияние върху тяхната образователна подготовка и възможностите

за обучение и образование.

Дефиницията на PISA за равен достъп до образование включва осигуря-

ване на еднакви възможности за качествено образование на всички, независи-

мо от техния пол, произход, социално-икономически или културен статус. Ра-

венството означава премахването на препятствията и ограниченията, които не

позволяват на учениците да развият пълноценно способностите си и да разгъ-

нат потенциала си. Ето защо проблемът за равенството в образованието е мно-

го важна предпоставка за социалната справедливост и общественото включва-

не. Ако съдим по резултатите на различни изследвания, в това число и PISA,

3 Пак там

141

равенството в образованието не е толкова проблем на самата образователна

система, колкото на икономическото състояние на държавата4.

Резултатите на PISA от 2018, както и тези от 2015 г. показват, че високите

постижения и равенството не са взаимно изключващи се характеристики на об-

разователните системи. Например, в много държави, учениците в които имат

среден резултат по природни науки по-висок от средния за ОИСР, влиянието на

социално-икономическите фактори е доста по-слабо от средното за ОИСР. От

една страна, това обикновено са държави с висок среден резултат, но, от друга,

делът на учениците с резултати под второ равнище от скалата е по-нисък от

средния показател за ОИСР. С други думи, това са образователни системи, ко-

ито осигуряват високо ниво на подготовка на учениците и гарантират равен

достъп до качествено образование, независимо от социално-икономическия

профил на учениците.5 Семейната среда също е един от факторите, които

оказват силно влияние върху образователните постижения на учениците.

По отношение на образователната среда и достъпа до училище, анали-

зите показват, че резултатите на учениците са в пряка зависимост от вида на

училищната подготовка.

Табл. 1. Резултатите според вида училище на България

Оценявана об-ласт

Гимназиална непрофилирана (ср. резултат в точ-

ки)

Гимназиална профилирана (ср. резултат в точ-

ки)

Гимназиална професионална (ср. резултат в точ-

ки)

2012 2015 2012 2015 2012 2015

Математика 399 400 475 482 416 416

Четене 394 370 489 485 403 398

Природни науки 404 397 488 491 421 416

От таблица 1, можем да изведем следните изводи:

• резултатите на учениците от непрофилирани гимназии са по-ниски и в

трите области от средния резултат на всички ученици;

• резултатите от профилираните гимназии са по-високи сравнение със сред-

ните на българските ученици; 4 Център за контрол и оценка на качеството на училищното образование, Резултати от участието на

България в Програмата за международно оценяване на учениците, София, 2016. 5 Пак там

142

• резултатите от професионалните гимназии са по-ниски сравнение със

средните за страната.

Ако разгледаме резултатите и по нива, се установява, че от непрофили-

раните гимназии 57% от учениците са под второ ниво и само 1% – 5 и 6 ниво. В

профилираните гимназии 20% са под второ ниво и 5% достигат 5 и 6. 48% от

учениците, обучаващи се в професионални гимназии, са под 48%, а на 5 и 6 ни-

во само 1%. Следователно, резултатите показват разминаване между качест-

вото на образованието и в различните типове училища.

Изследването на PISA 2018 отново засвидетелства неравенство между

качеството. България е една от страните с най-голяма разлика в резултатите по

четене между отделните училища – 54,7%. Друга съществена тенденция е, че

учениците с неблагоприятен социално-икономически статус най-често са кон-

центрирани в училища, в които нямат съученици с високи образователни пос-

тижения. Заедно с различното качество на образование, това се превръща в

предпоставка за голямата разлика в резултатите на отделните групи ученици. В

България представянето на учениците от най-горния и най-долния квартил на

индекса на икономически, социален и културен статус намалява, не заради на-

маляването на разликата в качеството на образованието, а заради намалява-

нето на постиженията на учениците с висок социално-икономически статус. Не

можем да не отчетем това като изключително тревожна тенденция.

Изследването на PISA 2018 открои и други два основни проблема – висок

дял на учениците с резултат под критичния и нисък дял на учениците с висок

резултат. Тези резултати показват доколко училищната система успява да се

справи с предизвикателствата, при толкова висок дял на ученици с резултат

под второ ниво. Показател за положителна тенденция в развитието на образо-

вателната система е с колко се намалява дела на учениците, които не са дос-

тигнали ниво 2. В България се наблюдава тенденция за увеличаване и по трите

измервани индикатори, което засвидетелства за пропуските в образованието.

Изборът на професия, отношението към учебните предмети и това те да

бъдат научавани зависи и от мотивацията на учениците. От съвременното учи-

лище се очаква да формира не само необходимите познания и умения, но и

необходимост за ефективна реализация и интерес. Затова през 2015 г. PISA

измерва и мотивацията на учениците за изучаване на природни науки, посред-

143

ством въпросници на базата на тяхната самооценка. Въпросът, който е зада-

ден, е „Какво очаквате да работите, когато стане на 30 години?” Учениците

следва да отговорят в свободен текст. По-голямата част от тях, при това от

всички изследвани държави, се ориентират към професии, които не се основа-

ват на природните науки. През 2018 PISA измерва процента на учениците, кои-

то очакват да работят като ИКТ специалисти на 30 годишна възраст. Процентът

на българските ученици, които очакват да работят като програмисти, е един от

най-високите – 9.9%, при средно за държавите от ОИСР 4.1%.

Ахнел Гуриа, генерален секретар на ОИСР, при представянето на док-

лада в Париж заяви: „Без подходящо образование младите хора ще преживя-

ват в периферията на обществото, неспособни да се справят с предизвикател-

ствата на заетостта в един бъдещ свят и неравенството ще продължи да се

увеличава”.

Докато от учениците в гимназиите се очаква да продължат своето обра-

зование в системата на висшето, то професионалното образование е ориенти-

рано директно към бизнеса. Благодарение на него се изгражда пряка връзка

между учениците и пазара на труда. Положителните ефекти за кадрите, при-

добили професионално образование, са по-висока заетост и заплащане, а в съ-

щото време бизнесът се възползва от по-високата производителност на труда и

по-ефективното управление. Държавата се ползва от ниски социални разходи и

по-високи данъчни приходи. Вземайки всичко това предвид, се стига и до по-

развита икономика, по-високи доходи и по-значим икономически растеж.

През 2014 г., по поръчка на МОН, са извършени анализи, целящи да ус-

тановяват ефективността на училищата в различни секторни мрежи на профе-

сионалното образование. Изводите, на база на изследването, които могат да

бъдат направени, са6 :

• голяма част от професионалните училища не могат да се справят с фор-

мирането и задържането на висококвалифицирани учители;

• наблюдава се разлика и различна степен на достъп на учениците до инфор-

мация, свързана с обучението и практиките;

• училищната среда е оценена ниско – материално-техническата база, соци-

ално-битовите условия, сигурността, дисциплина в училище. Наблюдава се тенденция

6 МОН, проект „Управление за ефективно професионално образование”, 2014.

144

на големи различия по училища, което затвърждава мнението, че средата оказва

влияние;

• по-голямата част от училищата получават негативна оценка по отноше-

ние на организацията на учебния процес. Данните показват, че учителите оценяват

дори и по-ниско в сравнение с учениците, организацията;

• партньорство между училищата и бизнеса при организиране на стажове и

други съвместни инициативи изпитва сериозни затруднения;

• налице е и ниска удовлетвореност на учениците от придобитата профе-

сионална квалификация;

• социологическото проучване сред работодателите за удовлетворението на

бизнеса от подготовката на кадри в професионалните гимназия показва, че завър-

шилите покриват изискванията за изпълнение на задачите си, но се нуждаят от до-

пълнително наставничество на работното място;

• завършилите средно професионално образование, въпреки несъвършенства-

та на системата, се реализират по-добре от завършилите само средно.

На практика, обаче, интересът на учениците към професионалното обра-

зование намалява – ако през 2014 г. за страна са се обучавали 21 529 ученика,

то през 2018 г. те вече са 17 987. Разглеждани по професионално направление

най-голям спад има при Икономика и управление от 4666 до 3357, Хранително

вкусова лека промишленост от 2395 през 2014 г. до 1691 през 2018 г., при Сел-

ското стопанство наблюдаваме 2353 на фона на 1870 през 2018 г.7

Снижаването на качеството в професионалните гимназии води до глад за

специалисти. Част от работните места, неизискващи висше образование, започ-

ват да се заемат от висшисти, докато тези със средното образование остават

на социални помощи от държавата8. Предимствата и ползите от професионал-

ното образование са безспорни, но секторът остава недостатъчно привлекате-

лен от учениците. Тенденцията за търсене на специалисти в тези области и

липсата на интерес от страна на учениците за изучаването им, донякъде можем

да обясним и със слабите резултати, които учениците показват още в училище,

за което свидетелства и изследването на PISA.

7 https://www2.mon.bg/AdminRD/mon/html/rep.asp?rep=10&year=2018 8 Професионално образование и заетост – предимства, слабости, възможности, опасности, Институт за пазарна икономика, септември 2015 г.

145

В същата година е извършено национално представително изследване и

от Агенцията по заетостта, което показва, че 12.2% от работодателите желаят

да разкрият нови работни места, а 40% от тях се нуждаят от специалисти със

средно професионално образование. Най-търсените професии са строителни

работници, металурзи, машиностроителни и занаятчии. Данните на Евростат

също показват, че през 2014 г. средно за Европейския съюз 7.4% от предприя-

тията в индустрията определят недостатъчно работна сила. В България делът

на тези предприятия обаче е 15.2%, което е два пъти по-високо от този в ЕС, а

и я нарежда на четвърто място по най-голяма необходимост от работна ръка,

след Унгария, Великобритания и Полша.

Данните от НСИ също показват намаляващия интерес към професионал-

ното образование. И тук, делът на безработните остава висок – за 2017 г., те са

59,400 хил., а за 2018 – 50,800, което показва известен напредък в реализация-

та. От една страна, наблюдаваме доста нисък интерес към него, а, от друга,

имаме и висока безработица. Това се дължи на9:

• рязко намаляване на броя на учениците в сферата на професионалното

образование. Този проблем е до голяма степен демографски и засяга почти всички

сектори на образователната система;

• наличие на отпадащи ученици от професионалните училища и на такива,

завършващи с ниска квалификация. И двете групи са силно податливи на дългосрочна

безработица;

• ниска ефективност на системата. Не се използват възможностите за обе-

диняване на училища и оптимизиране на училищната мрежа. Критериите за опти-

мизиране все още са неясни и недостатъчно обвързани с усилията, полагани в общо-

образователните училища;

• трудности при оценка на качеството на системата. Националната аген-

ция за професионално образование не осигурява постигане на качество в повечето на-

правления на професионалното образование. Не съществува единна система за из-

мерване и оценка на състоянието на професионалното образование. Системата за

оценяване на завършващите ученици в момента не дава възможност да се оцени в

перспектива развитието на професионалното образование в България и да се сравни с

това на ЕС; 9 Преглед на публичните разходи: Образованието – състояние, проблеми и възможности, Министерст-

во на Финансите, Дирекция „Бюджет”, отдел „Микроикономически анализи”.

146

• липса на балансираност в програмите за обучение. Общообразователните

предмети най-често се преподават в първите години от обучението, оставяйки пос-

ледните години на професионална подготовка.

Реформата към настоящия момент постига незадоволителни резултати,

като причините за това са комплексни. Те следва да се търсят не само в недос-

татъчното икономическо развитие на страната. Прилагането на реформата

изисква включване на квалифицирани служители от съответните институции в

областта на образованието и науката, които да я доведат до край. Необходимо

е много тясно сътрудничество между Министерство на образованието и науката

и Министерство на труда и социалната политика. Институционалният капацитет

би могъл да бъде засилен и с помощта на различни инструменти и програми

(например от страна на ЕС, Световна банка и др.). Основната причина за неус-

пехите сега е липсата на воля на всички управленски равнища за цялостно ре-

формиране на системата с цел постигане на качествено професионално обра-

зование, което да е съобразено с изискванията на съвременния трудов па-

зар10.

Преходът на България към пазарна икономика бе труден и осеян с реди-

ца политически реформи, през повечето време извършени на парче. Общест-

вото трудно успява да се нагоди към предизвикателствата на идващия ден. За-

криването на някои промишлени сектори, силното ограничаване на производст-

вото на други, забавянето на чуждестранните инвестиции доведе до ниска до-

бавена стойност. Преобладаващата част от фирмите в България са малки и

средни предприятия, които или са ниско технологични, или работят в сферата

на услугите като повечето от тях не търсят специалисти с академично образо-

вание. Тъкмо поради това и безработицата започна да се превръща в устойчи-

во явление, а най-острият проблем от години е младежката безработица.

Именно затова дуалното образование е един много добър начин да се отговори

на нуждите на пазара, както и да се задоволят потребностите на учениците.

Въвеждането на дуалното образование е успешен пример за професио-

нална подготовка и реализация. Дуалната система е такъв специфичен модел

за професионално обучение, който включва практическо усвояване на профе-

сии чрез работа. Неговите предимства са, че, от една страна, чрез този модел

10 Пак там.

147

се решава проблема с липсата на стаж за бъдещия служител, а пък и, от друга

страна, фирмите си спестяват разходи и време за обучение. Професионалното

обучение е насочено към завършване на образователна програма или програ-

ма за обучение в системата на формалното образование. Системата се редува

с практическо обучение на работно място и теоретично обучение в образова-

телната институция или център за обучение.

Дуалното образование позволява натрупване на практически опит още по

време на обучението, като младежите в повечето случай получават и съотве-

тен доход за това. Много от тях след завършване на образованието си продъл-

жат да работят във фирмата, в която преди това са се обучавали.

В световен мащаб е направено изследване за ефекта, които има профе-

сионалното образование върху пазара на труда и дуалното образование. Зат-

върждава се изводът, че дуалната система действително предоставя по-голяма

възможност на учениците за по-лек преход от училище към работната среда.

След кризата през 2008 г., много европейски страни въвеждаха този мо-

дел. Затова и в тях, а и позовавайки се на техния опит, днес наблюдаваме по-

ниска безработица в сравнение със страните, които не практикуват подобен тип

образование. Най-добрият и успешно въведен модел за дуално образование е

в Германия и Австрия. Безработицата сред младежите в двете страни е и най-

ниска. Около 66% от завършилите в Германия избират дуалното обучение като

предпоставка за успешна реализация на пазара на труда. След приключване на

стажа, се издават сертификати, които са високи ценени. Тенденцията е, че по-

вечето младежите избират да продължат да работят на пълен работен ден при

същия работодател, след завършване на образованието. Средното месечно

възнаграждение е 680 евро, а продължителността между две и три години и по-

ловина. Системата е отворена и за чужденци. Финансовите средства се осигу-

ряват от федералното правителство.

Но как в действителност работи тази система?

Трябва да отбележим, че практическата част при нея се осъществява в

съответната фирма, като отделно от това се посещават часове в професионал-

но училище. Изградени са ясни регулации по отношение на продължителност-

та, плана, изпита, договор, в който се посочва начална и крайна дата на стажа,

148

както и възнаграждението. Институциите, отговорни за осъществяването и ре-

гулирането на дуалното образование, са три11:

• Федералното правителство, което определя професиите, както и изисква-

нията за обучението и изпитите;

• провинциите съставят учебния план;

• индустрията подготвя предложения за създаване на нови или за промяна на

съществуващите професии, като номинира и експерти, а и преговаря за финансовите

средства и осигурява практическите обучение.

Наблюдава се завършен процес, в който държавата, заедно с бизнеса –

ръка за ръка, регулира целия процес. Важен фактор за успешна реализация на

дуалното система е координацията между учебната дейност и правителството.

В България през 2014 г. бе добавен чл. 5, ал. 4 в Закона за професио-

налното образование и обучение, който дефинира дуалното образование. Спо-

ред него, то представлява „форма на партньорство между професионално учи-

лище, професионална гимназия, професионален колеж или център за профе-

сионално обучение и един, или няколко работодатели, която включва: практи-

ческо обучение в реална работна среда и обучение в професионално училище,

професионална гимназия, колеж или център за професионално обучение.”12

Извършено бе и анкетно проучване за потребностите, готовността и на-

гласите за въвеждането на дуално обучение от Центъра за развитие на човеш-

ките ресурси, финансирани с подкрепата на Европейската комисия13. Изводите

от него са:

• тенденцията за разминаване между търсенето и предлагане на квалифи-

кация на пазара на труда се задълбоча. Установено е, че има над 200 професии, в

които бизнесът изпитва определен недостиг на квалифицирана работна ръка. Сек-

торите с подобен сериозен проблем най-вече в сферата на строителството, химията,

металургията, машиностроенето, информационните технологии, транспорта,

11 Цонева, Е. Дуалното образование – възможност за успешна трудова реализация. Международна юбилейна

научна конференция Социалните науки и развитието на обществото – теоретични и практически измере-ния 50 години Катедра „История, Философия, Социология”. 30-31.10.2015. Свищов. Стр. 355-357

12 Закон за професионалното образование и обучение. 13 Виж повече на https://ec.europa.eu/programmes/proxy/alfresco-

webscripts/api/node/content/workspace/SpacesStore/a6febe97-40b9-42b5-b5bb-4f189e60be78/model%20do.pdf, последно посетен на 20 октомври 2019.

149

хранително-вкусовата и питейната промишленост, мебелната промишленост, тър-

говия, туризъма;

• тенденцията за разминаване между уменията, които пазарът търси, и ка-

чественото на практическа и теоретична подготовка на завършилите също се за-

дълбочава. Работодателите посочват, че на младите специалисти им липсват основ-

ни умения като трудова и технологична дисциплина – 47,3%, отговорност и анга-

жираност – 37,2%, желание за продължаващо професионално усъвършенстване –

35%, организираност и лична ефективност – 34%. Липсват умения за комуникатив-

ност, адаптивност и владеене на чужди езици;

• липса на интерес от учениците в професионални направления. Засилва се

тенденцията за закриване на паралелки, поради неизпълнен план-прием. Причините,

които педагозите посочват, са:

o липса на ефективна система за дългосрочно прогнозиране на потреб-

ностите от квалификации;

o неправилно структуриране на държавния план-прием;

o отлив на младите хора от професионалното образование;

o обществена непривлекателност на професии в промишлеността;

o голям брой паралелки в езиковите гимназии;

o местна политика свързана с финансовия бюджет за задържане на

учениците в СОУ;

o бедност.

• данните от проучването показват, че само 18% от работодателите и 32%

от ръководствата на професионалните гимназии са запознати с модела на дуалното

образование. 60% от работодателите нямат представа, а 22% нямат никаква ин-

формация. Това показва липсва на заинтересован от двете страни;

• за да бъде успешен модела на дуалното образование, в предприятията

трябва да има осигурени ментори (82% от работодателите посочват, че е необхо-

димо да има квалифицирани трудови ментори, които да осъществяват практичес-

кото обучение в реална работна среда). Мнението на работодателите и педагозите е,

че трудовите ментори трябва да притежават определени качества, за да обучават

учениците, съответно да са преминали през специално обучение и да са сертифици-

рани за работа с деца;

150

• и бизнесът, и училището е необходимо да бъдат отворени едни към други-

те, за да могат да си взаимодействията. На практика, обаче, педагозите считат, че

препятствията пред дуалното обучение са свързани с незаинтересованост и липса от

страна на работодателите. Работодателите считат, че липсва опит и заинтересо-

ваност от страна на институции. И двете страни са единодушни по отношение на

нормативната уредба, липсата на административен капацитет и липсата на мо-

тивация от страна на младите хора. Към момента на държавно ниво не е уточнен

въпроса за рисковете и неустойките при сключване на договори за дуално обучение;

• и двете страна считат, че въвеждането на дуалното обучение ще изисква

значителни ресурси. И двете страни очакват държавата да въведе допълнителни

стимули под формата на финансиране на възнаграждението и осигуровките на бъде-

щите специалисти и данъчни облекчения за предприятията.

Проучването определено разкри липсата на воля от страна и на трите

заинтересовани страни в системата – училище-бизнес-държава, за въвеждане

на дуалното обучение. Прави впечатление, че и работодателите, и педагозите

отчитат необходимостта, а и ползата от него, но всеки прехвърля отговорността

за липсата му на държавата. Това показва липсата на готовност и гъвкавост.

Системата на дуалното образование обаче вече се е доказала като клю-

чов инструмент за осигуряването на млади квалифицирани специалисти, които

от училището директно влизат в пазара на труда и допринасят за растежа на

икономиката и висока младежка заетост.

В България обаче, дуалното обучение намира своето приложение в отго-

вор на нуждите на българската икономика и високата младежка безработица,

чрез проекти. Най-всеобхватният проект е „Швейцарска подкрепа за въвеждане

принципите на дуалното обучение в българската образователна система” (про-

ект ДОМИНО), който се изпълнява в рамките на Българо-швейцарската програ-

ма за сътрудничество в периода 2015-2019 г. и съвместно с Министерството на

образованието и науката с подкрепата на Министерството на труда и социална-

та политика и Министерството на икономиката. Целта на този проект е, чрез въ-

веждане на принципите на швейцарското дуално образование, да предложи мо-

дернизиране на българското професионално образование така, че то да е съ-

образено с нуждите и изискванията на бизнеса. Задачата на професионалните

училища е да създадат достатъчно компетентна, знаеща и професионално ква-

151

лифицирана работна ръка, отговоряща на нуждите на бизнеса. Бизнесът уча-

ства като партньор на образователните институции, инвестира в бъдещето на

работещите и си взаимодейства с държавните органи и местна власт14.

В рамките на проект ДОМИНО, съвместно с експерти от Министерството

на образованието и науката, Националната агенция за професионално образо-

вание и обучение и представители на други заинтересовани страни, се създава

и съответна рамка за разработване на учебни планове и програми за обучение

в реална работна среда15. (фиг. 1)

Фиг. 1. Процес на разработване на учебни планове и програми по дуално обу-

чение:

Източник: Евтимова, П., Георгиев, Н., Златарска П., Практическо ръководство „Дуално обуче-

ние“

14 Виж повече на http://thenews.bg/aktsenti-ministerstva/91873 15 Евтимова, П., Георгиев, Н., Златарска П., Практическо ръководство „Дуално обучение”, дост. на

http://dominoproject.bg/wp-content/uploads/2019/06/Dualno-obuchenie-practichesko-rakovodstvo-BG.pdf, посл. посетен на 19.10.2019 г.

152

За да бъдат спазени принципите на дуалното обучение, е праактически

необходимо учебните планове и програми да са тясно свързани с практиките на

бизнеса. При тази конфигурация, бизнесът трябва да стои в центъра на пред-

ложения методически подход, докато училището и институциите имат само ор-

ганизационна и подпомагаща роля. За да успее дуалното образование трябва

да отговори на качеството, което включва факторите, представени на фиг. 2.

Фиг. 2. Система на качество при дуалното образование:

Източник: Евтимова, П., Георгиев, Н., Златарска П., Практическо ръководство „Дуално обуче-

ние“

Проектът ДОМИНО предлага и необходимите видове семинари за изгот-

вяне на учебна документация и обучение на учители и наставници от фирмите.

Предоставят се застраховки и стипендии на учениците, а на бизнеса се покри-

ват разходите за реклама и администрация.

От септември 2015 г. се обучават общо 81 ученици – по специалност

„Техник-технолог в производството на мляко и млечни продукти” в Професио-

налната гимназия по хранително-вкусови технологии „Проф. Д-р Георги Пав-

лов” в София и по специалност „Техник за машини и системи с цифрово прог-

рамно управление” в Професионалната гимназия „Иван Хаджиев” – Казанлък.

До приключването на проекта през 2019 г. се предвижда също да бъдат анга-

жирани 1200 ученици и 15 професионални училища16.

В периода юни-юли 2019 г. бе проведено изследване сред 104 фирми и

31 училища, участващи в проекта ДОМИНО, 502 фирми и 153 училища извън 16 Кюркчиева, Ю. Дуално образование. Mattex 2016, том I, стр. 283.

153

проекта и 4 фокус групи с ученици от професионални гимназии, заедно с роди-

телите им, от Галъп Интернешънъл. Към 2019 г., в рамките на проекта близо

1600 ученици в 32 професионални гимназии в 19 града се обучават по дуалната

система по общо 12 професии и работят в над 170 фирми български и чуждест-

ранни фирми17.

Анализът на резултатите от въпросното проучване ясно илюстрира, че,

запитани как оценяват взаимодействието между фирмите и професионалните

гимназии на местно ниво, фирмите, участващи в проекта ДОМИНО оценяват

подобно взаимодействие с висока степен на удовлетвореност – 61%, а 84% от

училищата като много добро, докато 44% от изследваните фирми, които обаче

не участват в проекта, определено считат, че няма такова партньорство.

Анализът на резултатите на същото изследване също показва, че, запи-

тани къде най-удачно би могло да се организира взаимодействието, 45% от

фирмите, участници в проекта ДОМИНО и 48% от изследваните други фирми,

считат, че е редно да се създаде ново сдружение между бизнеса и училището в

подкрепа на дуалното обучение. На същото мнение са и 52% от училищата,

участващи в проекта ДОМИНО, както и 46% извън него. Ако при изследването

на нагласите относно дуалната система наблюдавахме известно „прехвърляне

на топката” между образованието и бизнеса, то тук вече, т.е. в рамките на про-

екта, наблюдаваме отчетливо доста положителна тенденция относно жела-

нието за тяхното взаимодействие и липсата на обвинение един към друг.

Няколкократно споменахме и се наложи изводът, че дуалната система не

би била успешна без участите на ментори. В предходното изследване видяхме,

че и двете страни отчитат нуждата от такива, но нито една страна не предлага

да осигури. Анализът на резултатите от настоящата изследване показва поло-

жителна тенденция от страна на бизнеса. Повече от половината фирми, участ-

вали в проекта ДОМИНО, – 55% изказват своята готовност да осигурят работ-

ници от производството, които да съдействат за разработване на учебни прог-

рами, така че да отговарят на нуждите на пазара. 30% от фирмите, които не

участват в проекта ДОМИНО не биха го направили. Това показва известно не-

17 Изследването е достъпно на http://dominoproject.bg/wp-content/uploads/2019/10/Gallup-

%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%83%D1%87%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F.pdf

154

доверие от страна на фирмите без опит по отношение на дуалното образова-

ние, а пък и налага необходимостта от по-широка разяснителна кампания от-

носно ползите на бизнеса от прилагането му.

Учениците, участвали във фокус групи, както и работодателите споделят,

че има широко разминаване относно материала, който се преподава в училище

и реалната среда. Според такива преценки, често теорията вече е остаряла и

не отговаря на модерните изисквания на бизнеса. Затова и учениците споде-

лят, че практическите знания в училище остават на заден план заради липсата

на време, на материална база, както и на квалифицирани преподаватели.

Резултатите несъмнено показват още, че основният проблем, който днес

стои пред бизнеса и училищетото, е, че инвестирайки в обучение на кадри, ня-

ма солидни гаранции, че същите след приключване на проекта биха останали

на работа. 73% от участващите фирми в проекта споделят това притеснение.

Ръководителят на проекта – Петя Евтимова, съвсем откровено споделя,

че винаги съществува подобен риск, но досегашният опит явно показва, че не-

малка част от учениците са доста склонни да останат да работят във фирмите,

в които са стажували, ако им се предложи съответното достойно заплащане. Тя

припомня също, че 70% от вече завършилите дуални паралелки вече са наети

от фирмите, в които са се обучавали. Този висок процент, очевидно, се дължи и

на благоприятните условия, които са предложили фирмите, на учениците.18

Петя Евтимова коментира и ясно очертаната разлика от страна на фир-

мите, участващи в проекта ДОМИНО, и фирмите, които не участват в него, по

отношение на мнението им за прилагането на дуалното образование. Тя счита,

че фирмите извън проекта „хем продължават да се оплакват, че училищното

образование не дава необходимите съвременни знания, хем нямат особено и

желание да се включат в разработване на програми”, както видяхме и при

анализа на отговорите им. Тя коментира също и ролята на държавата, като по-

сочва, че от ноември 2018 г. е настъпила промяна в Закона за здравното осигу-

ряване, като фирми, които наемат на трудов договор ученици в дуалното обра-

зование, не внасят здравни осигуровки за тях. Друг по-основен проблем са бю-

рократичните трудности, които почти всички работодатели посочват с Инспек-

цията по труда. Петя Евтимова признава, че на много места експертите в тери-

18 Ефектът от дуалното професионално образование, в. Азбуки, бр. 41, 10-16.10.2019 г.

155

ториалните поделения на ГИТ не са запознати с тази форма на обучение, не

съдействат, а даже създават и допълнителни трудности, което, според нея, би

могло да се реши с допълнително обучение19.

В заключение Петя Евтимова споделя: „нашата практика показва, че с

въвеждане на дуалната форма на обучение училищата, които не са били

толкова привлекателни за учениците и техните родители, са успели да за-

пълнят паралелките си. Затова нашият съвет към МОН е да се направи ма-

щабна национална рекламна кампания, която да показва ползите от този

тип обучение, както и да представи успешен пример на вече завръшили мла-

ди хора. МОН планира да продължи дуалното обучение по нов проект, финан-

сиран с европейски средства…. Средно една образователна реформа отне-

ма около 10 години, а ние успяхме за четири да положим успешно начало. И

трябва да се работи много, за да се развива този успешен модел и да не се

разочароват нито фирмите, нито учениците, нито родителите. Нужен е

комплексен подход, което означава МОН да работи по-тясно с Министерст-

вото на труда и социалната политика и с Министерството на икономика-

та, защото трите министерства са отговорни в еднаква степен за успеха

на дуалното образование.”20

Всичко казано дотук определено и несъмнено показва, че всъщност бъл-

гаринът се страхува или изпитва известно недоверие към „непознатото”. Този

извод фактически се потвърждава и от направения анализ относно нагласите

за дуалното образование и от разминаването между мнението на фирмите,

участвали вече в такова, и тези, които са извън него. Закостенелият начин на

разсъждение присъства и тук, а не само в системата на образованието. По

всичко личи обаче, че въведеният модел на дуално образование през измина-

тите 4 години, и то благодарение на Швейцарската подкрепа, е успешен.

Дуалното образование е още един пример, благодарение на който уче-

ниците, които нямат желание/възможност да продължат обучение си след за-

вършена гимназия, биха могли да намерят своето призвание. Но изхождайки от

факта, че много от работните места, на които не се изисква висше образование,

се заемат от висшисти, можем да направим следния важен извод – висшето об-

19 Пак там 20 Пак там.

156

разование изисква както известно време, така и солидни ресурси, при това не

само от страна на учащия се, но също и от страна на държавата, а и че не по-

лучавайки необходимата удовлетвореност след завършването му, не е практи-

чески, пък и рационално издържано, хора с по-високи умения, да се примиряват

и да заемат работни места, за които всъщност са прекалено квалифицирани.

От една страна в българина все още се тай чувството за малоценност,

защото, неучейки висше образование, той смята себе си за по-малко успешен.

От друга страна обаче, образователната система в България би могла и би

трябвало много по-бързо и по-комплексно да подходи към намирането и уточ-

няването на целта на ученика и максималната рационализация на неговия та-

лант, за да може, още през ученическите си години, той да намери и своето

призвание, както, всъщност, е дефинирано и в Закона за предучилищно и учи-

лищно образование.

Използвани източници

1. Евтимова, П., Георгиев, Н., Златарска П., Практическо ръководство „Дуално обучение“, дост.

на http://dominoproject.bg/wp-content/uploads/2019/06/Dualno-obuchenie-practichesko-rakovodstvo-BG.pdf, посл. посетен на 19.10.2019 г.

2. Ефектът от дуалното професионално образование, в. Азбуки, бр. 41, 10-16.10.2019 г. 3. Закон за професионалното образование и обучение 4. Институт за пазарна икономика. Професионално образование и заетост – предимства, слабости,

възможности, опасности. С., септември, 2015 г. 5. Кюркчиева, Ю. Дуално образование. Mattex 2016, том I, стр. 283. 6. Министерство на Финансите, Дирекция „Бюджет“, отдел „Микроикономически анализи“, Пре-

глед на публичните разходи: Образованието – състояние, проблеми и възможности, 7. МОН, Управление за ефективно професионално образование, 2014. 8. Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитаните и

подготовка (2006-2015 г.) 9. Център за контрол и оценка на качеството на училищното образование, Резултати от участие-

то на България в Програмата за международно оценяване на учениците, София, 2016. 10. Цонева, Е. Дуалното образование – възможност за успешна трудова реализация. Международ-

на юбилейна научна конференция Социалните науки и развитието на обществото – теоретични и практически измерения 50 години Катедра История, Философия, Социология. 30-31.10.2015. Свищов.

11. OECD, PISA 2015 Assessment and Analytical Framework: Science, Reading, Mathematics and Financial Literacy. Paris, 2016. Публикацията е достъпна на http://www.oecd.org.

12. ОECD. PISA 2018. Country note. Bulgaria. 13. OECD. PISA 2018. Insights nad Interpretatitions 14. http://dominoproject.bg/wp-content/uploads/2019/10/Gallup-

%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%83%D1%87%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F.pdf, последно посетен на 27 декември 2019.

15. https://ec.europa.eu/programmes/proxy/alfresco-webscripts/api/node/content/workspace/SpacesStore/a6febe97-40b9-42b5-b5bb-4f189e60be78/model%20do.pdf, последно посетен на 20 октомври 2019.

16. http://thenews.bg/aktsenti-ministerstva/91873, последно посетен на 27 декември 2019. 17. https://www2.mon.bg/AdminRD/mon/html/rep.asp?rep=10&year=2018, посл. посетен на последно

посетен на 4 март 2019.

157

158

ТРАНСНАЦИОНАЛНОТО РОДИТЕЛСТВО И ДЕФИЦИТИТЕ В ДЕТСКАТА СОЦИАЛИЗАЦИЯ В КОНТЕКСТА НА МИГРАЦИОННИТЕ ПРОЦЕСИ В

БЪЛГАРИЯ Ана Попова

THE TRANSNATIONAL PARENTING AND THE DEFICITS IN THE CHILD’S SOCIALIZATION IN THE CONTEXT OF THE MIGRATION PROCESSES IN

BULGARIA

Ana Popova Abstract: The article presents the phenomenon of the transnational families in Bulgaria as a significant social problem, causing deficits in the socialization of children from such families and even risks for their physical, cognitive, psychological and emotional development. The theoretical part of the article highlights the most important points of views about the nature of the transnational families, their types and the negative role of their existence for the imple-mentation of the family functions. On the basis of several instruments, the empirical part of the article presents the profile of the transnational families in Bulgaria, analyses the reasons for their appearance and indicates the negative consequences from the parents’ absence, namely deficits in the child’s socialization. Една от най-значимите отрицателни последици от интензивните миграци-

онни процеси в България след 1989 г. е увеличаването на броя на семействата,

които заминават в чужбина с цел търсене на работа и по-добри доходи, докато

децата им остават в страната на грижата на близки и роднини. Посоченото раз-

делно живеене на родители и деца се означава с понятието „транснационално

семейство”, а проблемите на такива семейства все повече привличат внима-

нието на образователните и социалните институции, тъй като оставените за от-

глеждане деца изпитват сериозни дефицити в своята социализация, свързани

нерядко и с рискове за тяхното физическо, психическо, когнитивно и емоцио-

нално развитие.

Феноменът „транснационално семейство” е сравнително нов. Той попада

във фокуса на внимание на изследователите на миграцията в началото на 90-

те години на ХХ век. През същия период се въвежда и понятието „транснацио-

нализъм”, обясняващо миграцията като многостранно социално пространство,

преживявано от общностите през границите1. За разлика от традиционните ми-

грационни теории, транснационализмът предлага алтернативен подход за про-

учване опита на мигрантите, базиран върху едновременното им позициониране 1 Glick Schiller N., L. Basch and C. Szanton Blanc., From immigrant to transmigrant: theorizing transnational migration. In: Migration and Transnational Social Spaces. Aldershot, Ludger Pries, 1999.

159

в няколко социални и териториални локации. В светлината на транснациона-

лизма, традиционното разбиране за семейството, като единица за съжителство

на едно и също място, се променя към възприемане на семейството като тери-

ториално разпръснато и фрагментирано2.

За една от базовите дефиниции на понятието „транснационално семей-

ство” се приема тази на Д. Брайсесън и У. Вуорела, според която транснацио-

нални са семействата, чиито членове живеят за по-кратко или по-дълго време

разделени един от друг, но поддържат съвместни отношения и дух на колектив-

но благосъстояние и единство дори през границите на отделни държави3.

В дисертационния ми труд, посветен на дефицитите в социализацията на

деца с работещи в чужбина родители, привеждам работно определение на по-

нятието „транснационално семейство” на базата на обстоен преглед на гледни

точки по въпроса, а именно: Транснационалното семейство е семейна едини-

ца, чиито членове са позиционирани в различни държави за по-дълъг или по-

кратък период от време, но независимо от географската отдалеченост, за-

пазват своите отношения и поддържат социални, културни, репродуктивни

и финансови връзки през границите4.

Най-разпространената форма на съществуване на транснационалното

семейство е транснационалното родителство, при което обаче можем практи-

чески да имаме поне четири типични случая на разделно живеене:

- когато майката работи в чужбина и е оставила децата и останалите чле-

нове на семейството в страната по произход (транснационално май-

чинство);

- когато бащата-мигрант е далеч от семейството си (транснационално ба-

щинство);

- когато двамата родители са мигранти, като в този случай или живеят в

чужбина с детето/децата си, или са ги оставили на грижата на близки и

роднини в изпращащата страна;

2 Glick Schiller N., L. Basch and C. Szanton Blanc., From immigrant to transmigrant: theorizing transnational migration. In: Migration and Transnational Social Spaces. Aldershot, Ludger Pries, 1999, pp. 48-64. 3 Bryceson D., U. Vuorela Transnational families in the twenty-first century // The Transnational Family. New European Frontiers and Global Network /Ed. by D. Bryceson, U. Vuorela. Oxford & New York: Berg Publishers Ltd, 2002, p. 3. 4 Попова, А. Дефицити в социализацията на деца от семейства на работещи в чужбина родители. Дисер-тационен труд за присъждане на ОНС „доктор по социология”. С., 2019.

160

- когато, най-често по причина за получаване на образование, детето жи-

вее в чужбина и е далеч от родителите си5.

Независимо от обстоятелството, че членовете на транснационалните се-

мейства продължават да поддържат връзка през границите, изследователите

се обединяват около становището, че разделното живеене се отразява върху

изпълнението на основните функции на семейната единица. Това е така, защо-

то при транснационалните семейства репродуктивната, възпитателната, иконо-

мическата, рекреационната и защитната функции се модифицират, като най-

силно засегнато се оказва изпълнението на функцията на семейството за възпитание, социализация и първичен контрол. От една страна, благодаре-

ние на финансовата подкрепа от единия или двамата членове на семейството,

живеещи в чужбина, оставеното на роднини в страната по произход дете в по-

вечето случаи е материално осигурено. Обикновено то има повече джобни па-

ри, скъп телефон и хубави дрехи. Обратната страна на това материално благо-

получие обаче е психологическата и емоционалната депривация поради отсъс-

твието на единия или двамата родители. Психолозите обръщат специално вни-

мание върху факта, че поради липсата на родителско внимание и любов такива

деца обикновено развиват комплекс на отхвърляне, дори и за тях да се грижат

баби или други роднини6.

Подобни деца са лишени от семейна социализация, от усвояване на ро-

лите в семейството, на тях им е доста трудно да придобият емоционална зре-

лост, а и чувство за лична отговорност. Отсъствието на родителите нерядко е

причина за агресивно поведение на детето в училище, за озлобление към окол-

ните, за нежелание да се учи. Някои деца живеят с мисълта, че са материално

осигурени и се превръщат в социални паразити, които не могат да се грижат за

себе си. Лесно спечелените пари нерядко тласкат такива деца към хазарт, към

употреба на алкохол и наркотици, или ги превръщат в криминален контингент.

Тези „социално оголени деца” могат лесно да бъдат манипулирани да прости-

5 Bryceson D., U. Vuorela Transnational families in the twenty-first century // The Transnational Family. New European Frontiers and Global Network /Ed. by D. Bryceson, U. Vuorela. Oxford & New York: Berg Publishers Ltd, 2002, p. 3-30. 6Толстокорова, А.В. Украинская транснациональная семья как модернизированная модель cемейных отношений: панацея, яд или плацебо? В: Социологический журнал, № 2, 2013, с. 54.

161

туират или пък започват да извършват кражби на дребно в магазините7. По та-

къв начин дефицитите в социализацията на децата от транснационални се-

мейства пораждат рискове за резултатите от социализационния процес, както и

сериозни опасности за цялостното им детско развитие.

Причината за появата и бързото увеличаване на броя на транснационал-

ните семейства в България от 1989 година до наши дни е сложна комбинация

от исторически, икономически, социални и политически фактори. Сред тях оба-

че с особена тежест се откроява трудовата миграция. Общ поглед върху крива-

та на миграциите от България показва наличието на четири миграционни вълни

в периода непосредствено след 1989 г. – през 1996, 2001 и 2007 г. Най-съще-

ствената причина за емиграцията от България, а оттам и за появата на транс-

национални семейства, е равнището на бедност, безработицата и несигур-

ността в страната, което принуждава стотици българи, предимно млади хора,

да търсят препитание, оцеляване или по-добри доходи в чужбина.

Към момента липсват статистически данни за общия брой транснацио-

нални семейства, възникнали в резултат от трудова миграция. Според изслед-

ването на УНИЦЕФ-България „Ефекти върху децата, оставени от родители, които работят и живеят в чужбина” (Children Left Behind) 8 обаче, на всяко

пето дете в България поне единият родител е в чужбина, което прави повече от

270 000 деца, оставени за отглеждане в страната от роднини и близки

По статистически райони най-силно засегнати от емиграция на роди-

телите са: на първо място, Северозападен район – там поне единият родител

на 43,8% от децата е в чужбина; на второ място са два статистически района –

Югозападен и Североизточен, където също поне единият родител на около ед-

на четвърт от децата е в чужбина. На следващо място Южният централен и

Северният статистически централни райони. Там поне единият родител на око-

ло 15% от децата е в чужбина. А най-слабо засегнат е Югоизточният статисти-

чески район, където поне единият родител на около 10% от децата е в чужбина.

7 Tolstokorova A. Of women’s bondage: Socio-economic effects of labour migration on the situation of Ukrainian women and family”, Acta Universitatis Sapientiae, Vol. 2, No. 1: Social Analysis. 2012, pp. 9–29. 8 Кабакчиева, П. и др. Ефекти върху децата, оставени от родители, които работят и живеят в чужбина. Доклад, разработен по поръчка на Детския фонд на ООН (УНИЦЕФ-България) от екип на фондация „Риск-Монитор”, публикуван на 07.04.2016. Докладът е достъпен на https://www.unicef.bg/.../ Children_left_behind_march_2016.pdf

162

По етнос най-силно засегната е ромската етническа група, в която на

37,2% от ромските деца поне единият родител е в чужбина. При българската и

турската етническа група резултатите са сходни – поне единият родител на вся-

ко четвърто дете е в чужбина, като разликата е в това, че при турския етнос има

и най-голям процент на миграция на двамата родители.

Това изследване показва също така и разчупване на класическото нукле-

арно семейство с деца и двама родители. Транснационалните семейства, чиито

членове живеят в различни страни, са 26% от всички български семейства, като

при 3% от случаите и двамата родители са в чужбина. Децата, на които и два-

мата родители са в чужбина, в най-голям процент са отглеждани от баба си –

65,5 %. 13,7 % живеят с роднини, а други 5,1 % живеят в приемни семейства9.

Детайлна информация за ситуацията, в която се разгръща феноменът

„транснационални семейства” в България, се съдържа в цитирания по-горе ди-

сертационен труд на тема Дефицити в социализацията на деца от семейст-ва на работещи в чужбина родители10 и по-конкретно в анализа на емпирич-

ните данни, получени от проведеното за целите на разработката емпирично

социологическо проучване (ЕСИ) с помощта на няколко инструмента /вторичен

анализ на данни от Национално представително изследване (НПИ), анкетиране

на учители и възпитатели, дълбочинни интервюта и фокус група/.

Националното представителното изследване на тема „Социални ас-

пекти на съвременните миграционни процеси” е по проект „Социална среда и

девиации: устойчиви зависимости и ситуативни влияния (социални девиации в

контекста на съвременните миграционни процеси), който е финансиран от Фонд

„Научни изследвания“ по Договор ДН 05-12/15.12.2016 г.

(http://migration-deviance.eu/bg)11. Това изследване е проведено през ноември-

декември 2017 г. от изследователски екип на Института за изследване на обще-

ствата и знанието към БАН с ръководител проф. д.с.н. Анна Мантарова. То е

национално представително за населението над 18 години. Извадката е слу-

9 Кабакчиева, П. и др. Ефекти върху децата, оставени от родители, които работят и живеят в чужбина. Доклад, разработен по поръчка на Детския фонд на ООН (УНИЦЕФ-България) от екип на фондация „Риск-Монитор”, публикуван на 07.04.2016. Докладът е достъпен на https://www.unicef.bg/.../ Children_left_behind_march_2016.pdf 10 Попова, А. Дефицити в социализацията на деца от семейства на работещи в чужбина родители. Дисер-тационен труд за присъждане на ОНС „доктор по социология”. С., 2019. 11 Настоящата статия е по проект „Социална среда и девиации: устойчиви зависимости и ситуативни влияния (социални девиации в контекста на съвременните миграционни процеси), финансиран от Фонд „Научни изследвания” по Договор ДН 05-12/15.12.2016 г.

163

чайна стратифицирана с обем 800 единици. За целите на посочения по-горе ди-

сертационен труд вторичният анализ на данните от това изследване се ограни-

чава до два въпроса - 43-и и 44-и, които имат пряко отношение към проблема

за децата от транснационални семейства в България.

Пряката анкета със стандартизиран въпросник е проведена в периода

май-юни 2017 г. сред 50 учители и възпитатели от 8 основни училища в Русен-

ска област, където се обучават деца от уязвими групи, включително и деца от

транснационални семейства.

Дълбочинните интервюта, обект на анализ, са 34, проведени в населе-

ни места на територията на Северен централен планов район /Русе, Бяла, Сли-

во поле, Ветово, В.Търново и др. в периода 1 август – 30 септември 2017 г., ка-

то респондентите включват предимно лица, които се грижат за деца от трансна-

ционални семейства, оставени в България от техните родители, които в даде-

ния момент са трудови мигранти в чужбина.

За участие във фокус групата, която е проведена на 11 декември 2017

г., са привлечени 7 експерти от социални и образователни институции, имащи в

практиката си опит за работа по случаи с деца от транснационални семейства,

а и са професионално информирани за техните проблеми.

Събраният масив от емпирични данни в резултат от използването на по-

сочените 4 инструмента, дава възможност за извличането и анализирането на

разнообразна информация за разпространението на феномена „транснацио-

нални семейства” в България, за профила на такива семейства и най-вече за

ефектите от родителското отсъствие върху техните деца, които са оставени в

страната и поверени на грижите на близки и роднини.

На въпрос 43 от НПИ „Имате ли познати, които живеят временно или

постоянно в чужбина, докато децата им живеят тук” повече от половината

респонденти (57,7 %) отговарят положително. Данните от анкетирането на учи-

телите от Русенска област също потвърждават широкото разпространение на

феномена. На въпроса „Имате ли в практиката си случаи на деца, чиито ро-

дители живеят и работят в чужбина” положително са отговорили доминира-

ща част от респондентите (45 от 50), само 2 респонденти нямат такива случаи в

практиката си, а други 3 не са се сблъскали лично, но са запознати с подобни

случаи. В отговорите си учителите дават информация и по въпроса колко таки-

ва случая познават: 26 от респондентите са докладвали, че познават от 1 до 5

164

такива случаи, при 8 от допитаните случаите са от 5 до 10, а 14 респонденти

познават над 10 такива случая.

В допълнение към горните данни трябва да се отбележи, че всички уча-

стници във фокус групата споделят, че пряко или косвено са се сблъсквали в

практиката си със случаи на деца с родители в чужбина и техният брой не е

малък, но не са им известни точни статистически данни. Това са или деца пре-

димно от ромския етнос, които трудно се обхващат от образователната систе-

ма, или деца с делинквентни прояви с възпитателни дела, като 40% от тях са с

родители в чужбина, или деца с девиантно поведение, идентифицирани като

деца в риск и насочени към институции от системата за закрила на детето.

Приведените по-горе данни категорично потвърждават, че феноменът на транснационалните семейства е широко разпространен в България,

което сигнализира и за голям брой деца, засегнати от мащабите на явлението.

Респондентите в дълбочинните интервюта споделят обстойно причини-те, довели до заминаване в чужбина на техни роднини и близки, като най-честата от тях е намирането на работа. Най-многобройни са случаите, когато

работата в чужбина осигурява прехраната и издръжката на семейството и него-

вото оцеляване (Средства за оцеляване; Изкарване на хляба; Доходите не

стигат, въпреки че всички работим, дъщеря ми е с висше образование, а се-

га чисти къщи в Холандия - можете ли да повярвате) - при 24 от интервюира-

ните. Трима от респондентите са заминали, за да спестят пари за собствено

жилище (Живеем трудно и на тясно, три генерации под един покрив, затова

и заминахме, да съберем някой лев, да си купим нещо наше и да заживеем от-

делно с децата), а един – да довърши ремонта на къщата си, други четирима

работят в чужбина, за да си осигурят по-добри доходи, двама осигуряват сред-

ства за образованието на децата си.

Участниците във фокус групата също споделят мнения за причините, до-

вели до появата на транснационални семейства в България. Например, Екс-

перт № 7 твърди, че този феномен се появява след промените в България и е

резултат от трудовата миграция, която е породена от бедност и безработица.

Очертаването на актуалната картина на феномена „транснационални се-

мейства” в България не би било пълно, без маркирането на най-острите проб-

леми и последици за техните деца, оставени на грижата на близки и роднини в

отсъствието на родителите им. В хода на НПИ е поставен въпрос, търсещ мне-

165

нието на респондентите относно отражението на родителското отсъствие върху

възпитанието, обучението, емоционалното състояние и подготовката за живота

на децата. Получените отговори са визуализирани във Фигура 1 по-долу.

Фигура 1

Както може добре да се забележи от приведените данни във фигурата,

респондентите са категорични, че отсъствието на родителите се отразява из-

ключително негативно върху техните деца, оставени в България. 72,2% от ан-

кетираните смятат, че отсъствието на родителите влияе отрицателно върху

възпитанието на децата или по-скоро отрицателно. 62,5 % от тях са и на мне-

ние за отрицателно и по-скоро отрицателно въздействие върху обучението на

оставените в България деца. Почти четири пети от респондентите отчитат от-

рицателното въздействие върху емоционалното състояние на такива деца, а

66,8 % от тях регистрират негативно влияние върху подготовката им за живота.

Аналогични са оценките за последиците от разделното живеене на деца

и родители заради трудова миграция на последните и на анкетираните учители

и възпитатели от Русенска област. В доминиращата си част те смятат, че от-

съствието на родителите и слабият контрол се отразяват неблагоприятно върху

успеха и поведението на техните деца в училище – в преобладаващия брой

166

случаи успехът на тези деца е от слаб до среден, поведението им е проблемно.

Освен това се налага мнението, че интеграцията на децата от транснационални

семейства е частична, т.е. или самото дете се затваря в себе си и се изолира

от съучениците си, или бива стигматизирано като различаващо се от връстни-

ците си по някакви признаци. Макар и не в масовия случай, част от децата, чии-

то родители работят в чужбина, са със занемарен външен вид и имат здраво-

словни проблеми. Експертите, участници във фокус групата, изразяват мнение,

че отсъствието на родителите има много сериозни последици и върху емоцио-

налното състояние на техните деца, което най-често е нестабилно, с неблаг-

приятни за детската психика прояви на затвореност и потиснатост. Благосъсто-

янието на семействата, отглеждащи деца с родители в чужбина, най-често е

задоволително. Децата са финансово осигурени, но отсъствието на родителите

не може да бъде компенсирано с материални придобивки. В срещащи се слу-

чаи на свръхзадоволеност се изкривява психиката и ценностната система на

децата чрез развитието на консуматорско отношение, паразитно съществуване,

попадане в неблагоприятна среда, а в по-лошия случай - девиантно поведение

и делинквентни прояви. Децата от такива семейства проявяват също по-голяма

склонност към противообществени прояви и лесно се поддават на зависимости.

Емпиричните данни от коментираното ЕСИ дават основание да се на-

правят заключения за профила на родителите в чужбина, чиито деца са оста-

вени за отглеждане в България. Най-информативни в това отношение са дъл-

бочинните интервюта. Според тях заминаването на родителите в чужбина засяга пряко 28 от 34 семейства, визирани в интервютата. Останалите 6 слу-

чая опи-сват близки или познати на засегнати от феномена на транснационал-

ните семейства, или на случаи от практиката на експерти, свързани с такава

ситуация.

Дестинациите, в които мигрантите от цитираните случаи са се устроили

на работа, са: Германия – 10 случая; Италия – 6 случая; Гърция – 5 случая; Хо-

ландия – 4 случая; Англия – 3 случая; Франция – 2 случая; Австрия, Норвегия и

Испания – по 1 случай, а в 1 случай не е уточнена дестинацията.

Заетостта на мигрантите от цитираните случаи е на следните работни

места – в строителството – 7 случая; гледане на болни хора – 5 случая; чистене

на къщи – 4 случая; бране на ягоди – 2 случая; работа в заведение (готвач, сер-

витьорка) - 3 случая; по 1 случай на: акушерка, изработване и монтаж на обза-

167

веждане за кораби, поддръжка на интернет мрежи, работничка в сладкарски

цех, шофьор, внос на коли, проститутка, работа, каквато се намери; при 9 от

случаите не е уточнено естеството на заетостта12. Както ясно се забелязва,

статусът на упражняваните професии от нашите мигранти не е никак висок.

- Образованието на мигрантите от цитираните случаи е следното: неза-

вършено основно – 6 случая; основно – 4 случая; средно – 21 случая; висше – 3

случая.

Продължителността на престоя в чужбина като трудови мигранти е съ-

ответно: 1 – 5 години – 14 случая; 6 – 10 години – 9 случая; над 10 години – 2

случая; няма данни за продължителността на престоя – 9 случая.

Честота на връщанията в България – в 13 от случаите мигрантите се

връщат поне веднъж в годината, през лятото („Но не винаги успяват, случвало

се е раздялата да продължава повече време”; „Пътят е голям разход”); в 1 от

случаите мигрантката не се е връщала от 2 години „Детето я беше забрави-

ло”; в 6 от случаите заминалите се връщат рядко „Когато могат”; „От време

на време”; „Няколко пъти през годините”); в 2 от случаите мигрантите не са се

връщали („Не са имали пари и възможност да се върнат”; „Чуваме се по те-

лефона, но все по-рядко”); в други 2 случая мигрантите се връщат, за да погре-

бат близък човек – син, загинал в катастрофа; съпруга, починала при раждане

на второ дете; в 1 от случаите бащата загива в катастрофа на път за България;

в един от случаите бащата се връща често, тъй като работата му го позволява;

в 2 от случаите децата отиват през ваканцията при своите родители-мигранти.

Броят на децата, оставени за отглеждане в България, е, както следва – 1 дете – 17 случая; две деца – 11 случая; 3 деца – 5 случая, 4 деца – 1 слу-

чай. От тях са налице 2 случая, в които бабата и дядото отглеждат съответно 3

и 4 внучета, оставени от двете им деца, които са чужбина.

Проблеми на трудовите мигранти в приемащата страна. Най-често

споделяните проблеми, в резултат от транснационалния начин на живот, са:

трудна интеграция в новата страна („Нямаме приятели”. „Там децата не иг-

раят пред къщите, както е в България, а се затварят в тях.” „Не сме свик-

нали на този начин на живот.”); експлоатация и неравнопоставено трети-ране („Плащат й добре, но я експлоатират много. Там сме бели роби”); неб-

12 Изброените работни места са повече от броя на интервютата, тъй като в някои от случаите работят и двамата заминали или пък са сменяли работата си.

168

лагополучия и проблеми за семейството в България (Не вземат детето в

ясла и градина, защото бащата го няма и не могат да съберат нужните

точки”); възникване на трагични обстоятелства в отсъствие на мигранта (по-

чинал син, починала съпруга), разпадане на семейството („На практика са

разделени със сина”; „Спят разделени в Англия”; „Чуваме се все по-рядко”;

„Страх ме е да не се разделят накрая, както стана с дъщеря ми и съпруга

й”).

Родствените отношения, в които се намират интервюираните, със зами-

налите зад граница трудови мигранти, са следните: в 13 от случаите, намира-

щите се в чужбина са син, дъщеря, снаха или зет на интервюираните; в 12 от

случаите в чужбина работи майката; в 8 от случаите – бащата; в 11 случая в

чужбина са двамата родители, заминали последователно, в 3 случая майката и

бащата са заминали заедно.

Независимо от факта, че грижата за децата е поверена на хора от семей-

ството – в 22 от случаите това са бабата и дядото, или един от тях – въз-

растните хора трудно могат да отговорят пълноценно на разнообразните пот-

ребности на детето – от непрекъснато общуване, споделяне, приласкаване,

утешаване, оказване на помощ в училище или при възникнал проблем. Връзка-

та с най-близките в процеса на социализация на детето е крайно непълноценна

или дори изобщо е прекъсната в някои случаи, което резултира в неблагопри-

ятни за неговото развитие последствия от най-различен характер.

Експертите, участници във фокус групата, също потвърждават, че грижи-

те от страна на баби, дядовци или други роднини не осигурява адекватна среда

за развитието на детето, оставено в България. Отговаряйки на въпроса дали

бабите, дядовците и други близки могат да се справят с възпитанието на пове-

рените им деца, респондентите обвързват отговорите си с капацитета на се-

мейството. Ако децата са от добро семейство, бабите и дядовците им държат

да ги възпитат и образоват. Понякога обаче, въпреки желанието си, те не успя-

ват в тези си усилия поради възрастовата разлика и поколенските различия,

както и заради възрастово обусловения актуален капацитет.

В обобщение на всичко казано по-горе, може да се очертае и следният,

общо-взето, типичен профил на транснационалните семейства в България:

- Заминаващите в чужбина на работа са сравнително млади хора, на въз-

раст около 25-35 години, които имат 1 или 2 деца. Свидетелство за това

169

са родствените им отношения с респондентите от дълбочинните интер-

вюта – най-често син, снаха, дъщеря, зет

- Най-честата причина за тяхната миграция е необходимостта от издръжка

и прехрана на семейството, т.е. икономическата принуда.

- В типичния случай мигрантите са със средно образование и най-често в

чужбина са заети на работни места, изискващи ниска квалификация, т.е.

те извършват дейности под нивото на тяхното образование и квалифика-

ция.

- Фактът, че повечето от тях се връщат поне веднъж в годината в Бълга-

рия, за да видят децата и близките си, е достатъчно показателен за това,

че семейните ценности са важни за тях, но същевременно този контакт в

чисто количествен аспект е крайно недостатъчен, което, от своя страна,

има неизбежно отражение върху протичането на социализационния про-

цес. Не е въобще за пренебрегване и фактът, че в немалък дял от тези

семейства родителите не се виждат с детето си години наред.

- Друг показателен културно-специфичен факт е, че в масовия случай те

оставят децата си за отглеждане на бабите и дядовците, което говори за

здрави връзки и респект към традициите в разширеното семейство, което

не е толкова типично за западните общества. В този план обаче следва

да се каже, че при сегашната динамика, при изключително бързото раз-

витие на технологиите и нарастването на информационния поток, не е

реалистично да се очаква, че голяма част от поелите грижата да децата

баби и дядовци ще имат нужния капацитет (от всякакъв характер) да ре-

ализират успешна и адекватна на времето социализация, която да е рав-

ностойна на осъществяваната от двама присъстващи родители.

Независимо от основателните причини, довели до появата на трансна-

ционални семейства и мотивиращи родителското отсъствие, отрицателните

ефекти върху техните деца, оставени в България са многобройни, като най-съ-

щественият от тях е свързан със сериозни дефицити в социализацията на тези

деца и немалко рискове за тяхното цялостно развитие.

Днешните деца от транснационални семейства, които търпят пагубните

последствия от родителското отсъствие и често попадат в риск за своето здра-

ве, емоционално състояние и поведенчески характеристики, са утрешните граж-

дани на България. Именно затова е недопустимо да се неглижират дефицитите

170

в тяхната социализация, а са необходими спешни, координирани и последова-

телни усилия на държавата и отговорните институции за третирането им като

особено рискова група деца с произтичащите от това действия и отговорности

за превенция на рисковете, пред които са изправени.

Използвана литература Кабакчиева, П. и др. 2016. Ефекти върху децата, оставени от родители, които работят и жи-веят в чужбина. Доклад, разработен по поръчка на Детския фонд на ООН (УНИЦЕФ-България) от екип на фондация „Риск-Монитор”, публикуван на 07.04.2016. Докладът е достъпен на https://www.unicef.bg/.../ Children_left_behind_march_2016.pdf Попова, А. 2019. Дефицити в социализацията на деца от семейства на работещи в чужбина родители. Дисертационен труд за присъждане на ОНС „доктор. Толстокорова, А.В. 2013. Украинская транснациональная семья как модернизированная мо-дель cемейных отношений: панацея, яд или плацебо? В: Социологический журнал, № 2, с. 54. Bryceson D., U. Vuorela 2002. Transnational families in the twenty-first century // The Transnational Family. New European Frontiers and Global Network /Ed. by D. Bryceson, U. Vuorela. Oxford & New York: Berg Publishers Ltd, p. 3-30. Glick Schiller N., L. Basch and C. Szanton Blanc., 1999. From immigrant to transmigrant: theorizing transnational migration. In: Migration and Transnational Social Spaces. Aldershot, Ludger Pries. Tolstokorova A. 2012. Of women’s bondage: Socio-economic effects of labour migration on the situation of Ukrainian women and family”, Acta Universitatis Sapientiae, Vol. 2, No. 1: Social Analysis. pp. 9–29.

171

Н А Ш И Т Е А В Т О Р И:

Адриана Иванчева – бакалавър по „Стопанско управление” в УНСС и магистър по „Журналистика за печатни медии” и „Реторика” в СУ„Св. Климент Охридски”. Доктор по философия в СУ„Св. Климент Охридски” Има издадена художествена книга през 2013 г., която се казва „Бряг на каменните сърца” и се състои от 13 разказа. Автор на 5 научни статии. Живяла, учила и работила в Италия, говори отлично италиански, английски и испански. По програма за обмен и обучение е прекарала един семестър в Университета в Гейнсвил, Флорида (UF) и един се-местър в Университета Гуандонг за чуждестранни студенти в Гуанджоу (GDUFS). Водила е бакалавърски курс – специалност „Статистика” – по „Невер-бална комуникация”, както и магистърски курс – специалност „Педагогика” – по „Комуникационни техники” (2016-2017). Изследователските й интереси са в об-ластта на визуалната реторика, реториката на карикатурата, невербалната ко-муникация, комуникационните техники, теория на пропагандата, сатирата и ре-ториката, визуалната реторика на карикатурата в Италия през ХІХ век.

Ана Попова: доктор по социология, асистент в секция „Социален контрол, от-клонения и конфликти” към ИИОЗ - БАН. Асистент в катедра „Социални дейнос-ти” при Русенски университет „Ангел Кънчев” Изследователски интереси в об-ластта на миграционните процеси, транснационалните семейства, дефицитите в социализацията и девиантните прояви при деца от транснационални семей-ства. Участие като консултант и експерт в проекти в областта на стратегическо-то планиране на социални услуги, предоставяне на социални услуги за деца и възрастни, правосъдие за деца, дискриминация и права на децата, изпълнява-ни от международни и национални организации и институции като УНИЦЕФ – България, СПСПД-ФИЦЕ – България, Министерство на здравеопазването и др. Гергина Шипочка: редовен докторант в ЮЗУ „Неофит Рилски”, тема на дисер-тационния труд „Образование, бизнес и държава в тяхното триизмерно взаимо-действие. Интереси в областта на държавните регулации, политиката, бизнес-средата и образованието. Максим Мизов: професор, доктор на социологическите науки, доктор по фило-софия. Изследва проблеми в сферата на антропологията, eтиката, етнологията, политологията, религиологията и социологията. Бил е директор е на Център за исторически и политологически изследвания и научен секретар на Национален политически институт. Сега е директор на Български антифашистки научен инс-титут. Автор на 54 монографии, 10 от които в съавторство, както и на повече от 380 брошури, студии и статии в научно-теоретически сборници и списания. Съставител, отговорен или научен редактор на 40 тематични колективни моно-графии и сборника, посветени на актуални теоретически и практически пробле-ми. Главен редактор на електронно списание „Политически хоризонти”, а също член на редколегиите на списания „Ново време” и „Етически изследвания”. Лау-реат на Димитровска (2003 г.) и на първата Благоевска (2017 г.) награди – заед-но с творчески колективи. Президент на Фондация „Човещина”. Мариана Тодорова: доктор по футурология, главен асистент, изследовател в Института по философия и социология към БАН. Била е народен представител

172

в 43-то НС. Има специализации по лидерство в Харвард Кенеди Скуул, Дър-жавния департамент на САЩ и Китайската академия за управление. Предста-вител е на глобалния тинк танк: „Милениум проджект” в България, член на Све-товната академия за наука и изкуства. Участва в множество конференции за из-следвания на бъдещето и футуристика. През юли излезе първата й книга в САЩ: „Future Studies and Counterfactual Analysis. Seeds of the Future”, написана съвместно с американския футуролог Теодор Гордън, един от идеолозите и ръ-ководител на 3-и я етап на проекта „Аполо” за кацане на Луната. През януари излезе книгата й на български: „Изкуственият интелект. Кратка история на раз-витие и етични аспекти на темата”. Митрю Янков: професор, доктор на философските науки, зав. Секция „Фило-софски и социологически теории” в ИССТ при Президиума на БАН,(1974-1992 г.), в Славянския университет 1995-1999 г., хоноруван преподавател в УНСС, Великотърновски университет „Свети свети Кирил и Методий” и във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”. Автор на стотици статии, студии и монографии, публикувани у нас, а и в чужбина. Има публикации на английски, немски, френски, руски, арабски, китайски, полски и чешки език. Ръководител и редактор на 5 томната поредица „Методология и критика”. Участник с доклади и научни съобщения в редица световни конгреси по философия. Петя Пачкова: доцент, доктор по политология, преподавател в ЮЗУ „Н. Рил-ски". Чете лекционни курсове по Политическа социология, Политическо поведе-ние, Предизборна кампания, Социална политика и др. Хонорувана преподава-телка в редица български висши учебни заведения. Издала е седем моногра-фии: „Идейното развитие на поборниците след Освобождението”, „Елитът в светлината на изборите”, „Елитът на прехода”, „Политическа социология”, „Бор-бите на българите по време на прехода, „Втора вълна на протестите”, „Кален-дар на българските протести”, както и множество статии и студии в български и чужди издания. Таня Неделчева: професор, доктор на науките. Работи в Института по фило-софия и социология към Българска академия на науките. Изследванията й са в областта на етносоциологията, социология на града и селото, идентичностите. Основните монографии са: Обитаване и идентичност (2017), В търсене на оп-тимизъм за българското село (2015), Интеграция на руската имигрантска общ-ност в българското общество (2015, в съавторство), Националната идентичност в събитийността на етноса (2011), Национална идентичност и социални време-на (2011, в съаторство), Морал и национална идентичност (2010, в съаторство), Етносоциологически студии (2007, в съаторство), Идентичност и време (2004), Културната идентичност (2004), Етнокултурна идентичност и поведенчески мо-дели (2003, в съаторство), Град и власт (1991), Етническият конфликт в Бълга-рия (1989, в съавторство). Малката община в България (1989), Новият малък град (1983). Татяна Батулева: Доцент, доктор на философските науки в Институт по фи-лософия и социология към Българската академия на науките.

173

174

Списание

Политически хоризонти

Главен редактор

Максим Мизов

Отговорен редактор:

Александър Димитров

Редколегия:

Александър Димитров

Лиляна Канева

Максим Мизов

София,

Брой № 1, февруари, 2020

ISSN: 2534 – 966Х